Решение № 426 от 13.08.2025, Окръжен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 426 гр. Велико Търново, 13.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Еманоел Вардаров

ЛЮБКА МИЛКОВА при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от ЛЮБКА МИЛКОВА Въззивно гражданско дело № 20254100500219 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №1/02.01.2025г., постановено по Гр.д.№1248/2024г. по описа на РС – Велико Търново, са уважени предявените от Н. Д. С. против Д. Д. В. положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124 ал.1 ГПК върху ¼ идеална част от процесния недвижим имот, придобита по наследство, и съединен с него несамостоятелен иск с правно основание чл.537 ал.2 от ГПК за отмяна на НА за собственост върху недвижим имот №1523, том 8, рег.№8120, н.д.№1046 от 2023г., досежно ¼ ид. част от правото на собственост по отношение на процесния, описан в ИМ, недвижим имот, както и е осъдена Д. Д. В. да заплати на Н. Д. С. сумата от 850лв., представляваща направени по делото разноски.

В срока по чл.259 ал.1 ГПК против първонистанционното решение в цялост е постъпила въззивна жалба от ответника Д. Д. В., чрез адв.Габрила Н. – ВТАК, редовно преупълномощена, като са развити оплаквания за неговата неправилност, постановено в противоречие с приложимите материалноправни и процесуалноправни норми. Твърди се, че в нарушение на правилата на разпределение на доказателствената тежест РС с обжалваното решение е приел, че въззивникът не е установила при условията на пълно и главно доказване факта, че е придобила 1/4 ид. част от процесния имот по давност, с твърдение, че доказателствената тежест за установяване на този факт обаче, противно на приетото от РС, не е върху ответницата, а в тежест на ищцата по делото е да докаже, че ответницата не е придобила имота по давност, което обаче не е направено. Позовава се на ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2013г. на ВКС. Сочи се, че ответницата – въззивник е доказала в процеса, че констатациите на нотариуса кореспондират с действителността и тя е собственик на спорната ¼ ид. част от имота на основание давностно владение по чл.79 ал.1 ЗС, по развити съображения по съществото на спора, на база оценка от въззивника на събраните по делото доказателства. Твърди се, че след смъртта на Е. Г. ¼ ид.ч. от имота не е преминала по наследство в патримониума на ищцата, доколкото тази част вече 1 е била придобита по давност от ответницата. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което отмени изцяло първоинстанционното такова, вместо което постанови друго, с което отхвърли изцяло предявените от ищцата искове. Претендира направените по делото съдебни разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Н. Д. С., чрез пълномощник адв.М. – ВТАК, с който оспорва въззивната жалба като изцяло неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено като правилно и законосъобразно, по развити съображения по съществото на спора.

В отговора на въззивната жалба е инкорпорирано искане от адв.М. – ВТАК по чл.38 ал.2 ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно оказана на въззиваемата страна адвокатска помощ във въззивното производство.

В СЗ въззивникът, чрез пълномощника си адв.Г. Н. – ВТАК, поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена. Претендира направените във въззивното производство съдебни разноски, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

В СЗ въззиваемата страна, чрез пълномощника си адв.И. М. – ВТАК, оспорва въззивната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказа, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено като правилно и законосъобразно.

Пълномощникът на въззиваемата страна адв.М. – ВТАК претендира адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА за въззивното производство в хипотеза по чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Релевира възражение по чл.78 ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от въззивника адвокатско възнаграждение.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

При проверка за правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, съдът счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Предмет на разглеждане пред РС – Велико Търново е бил предявен от ищцата Н. Д.

С., чрез пълномощник адв.М. – ВТАК, против ответника Д. Д. В. положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за приемане за установено, че ищцата е собственик на ¼ ид. част от правото на собственост по наследство от своя баща Д Д Г, с ЕГН **********, б.ж. на с., починал на 25.08.1990г. върху процесния недвижим имот, представляващ: част от ПИпо плана на с.Церова кория, с площ на частта от 780 кв.м., при граници на ПИ: изток – общинско място, запад – ПИ №114, североизток – ПИ №115, югозапад – улица с ок. ок. 185-189, който имот по ПУП на с.Церова кория е урегуриран като УПИ V -116 в кв.52 с площ на частта 780 кв.м., с неуредени регулационни отношения за ПИ №114, ПИ №115 и общинство място и приложена улична регулация, при граници на УПИ: югоизток УПИ IV-117, югозапад – улица с ок-ок 185-189, североизток – УПИ III -115, северозапад – УПИ II-114, заедно с построената в него ЖИЛИЩНА СГРАДА, заедно с всички подобрения и трайни насаждания в имота, както и съединен с главния несамостоятелен иск с правно основание чл.537 ал.2 от ГПК за отмяна на Нотариален акт за собственост върху недвижим имот №1523, том 8, рег.№8120, н.д.№1046 от 2023г. по описа на Нотариус Татяна Братванова с район на действие ВТРС в частта за ¼ ид. част от правото на собственост по отношение на описания в същия процесен недвижим имот. Изложени са твърдения, че ищцата и ответницата са наследници по закон на своите родилети Д Д Г, б.ж.

2 на с.Церова кория, починал на 25.08.1990г., и майка им Е П Г, б.ж. на Церова кория, починала на 30.11.2012г. Сочи се, че съгласно НА за право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение №90, том 3, н.д.№1152/1985г. бащата на страните Д Д Г е придобил по наследство и давностно владение гореописания процесен недвижим имот в с.Церова кория, а именно ДВОРНО МЯСТО от 750 кв.м., представляващо парцел V, пл.от регулационния план на Церова кория. Твърди се, че с НА за покупко – продажба на НИ наследодателят на страните и техен баща – До делото. Сочи се, че след смъртта на родителите на страните, с НА за собственост върху недвижим имот №от 2023 по описа на Нотариус Т. Братванова с район на действие ВТРС ответницата Д. Д. В. е призната за собственик на основание покупко – продажба за ½ ид.част, на основание наследство от Д Д Гза ¼ ид.част и на основание давностно владение за останалата ¼ ид.част от процесния гореописан недвижим имот, която се явява припадаща се по закон от баща й наследствена идеална част на ищцата от ¼ от целия имот. Изложени са твърдения, че не е осъществено придобивното основание, за което ответницата се е снабдила на 15.09.2023г. с констативен НА за собственост – придобИ.е от ответницата по давност на наследствената на ищцата от баща й Д. Г. ¼ ид.част от процесния недвижим имот. Изложени са твърдения, че ищцата има свободен достъп до имота и при всяка възможност и нейно желание го посещава сама или с нейни близки, липсват спорове с ответницата относно собствеността на имота, с недоумение ищцата разбрала през февруари 2024г. от данъчната сулжеба при Община Велико Търново, че тя не фигурира като съсобственик по партидата на недвижимия имот, никоя от страните не обитава постоянно, т.е. целогодишно недвижимия имот, т.е. никоя от страните не осъществява и непрекъсната фактическа власт върху имота, поради което и владението от страна на ищцата върху процесния имот никога не е изгубвано, не е било и спорно.

С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор на ИМ ответницата Д. Д. В., чрез пълномощника си адв.Г. Н. – ВТАК, е заела становище за процесуална допустимост, но неоснователност на предявеният положителен установителен иск за собственост по чл.124 ал.1 ГПК с искане да бъде отхвърлен, съответно да бъде отхвърлено и искането по чл.537 ал.2 от ГПК. Изложени са твърдения, че фактическата власт върху процесния имот е упражнявана от ответницата още приживе на общия наследодател Д. Г., а след неговата смърт ответницата завлядяла имота изцяло за себе си, който факт, че Д.

Въбранова упражнява фактическа власт изцяло за себе си бил съобщен на останалите две съсобственички – сестра й /ищцата/ и майка им, които не се противопоставили. Сочи се, че след смъртта на майката на страните Е. Г., ответницата още веднъж заявила пред сестра си собственическите си права, в т.ч. и че владее имота в цялост само за себе си.

Фактическата обстановка по делото е изяснена правилно от първоинстанционният съд, на база съвкупен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства чрез разпита на водените от страните свидетели, като въззивният съд споделя изцяло като свои фактическите констатации на първоинстанционният съд, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях, без да ги възпроизвежда повторно.

Във въззивното производство не са събрани доказателства.

При така установените по делото факти, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124 ал.1 ГПК е процесуално допустим, доколкото е налице правен интерес у ищцата от предявяването му като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск.

Разгледан по същество искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Безспорно установен по делото е факта, че страните Н. Д. С. и сестра й Д. Д. В. са наследници по закон на починалия им баща Д До Г, б.ж. на с.Церова кория, починал на 25.08.1990г. и оставил за свои наследници по закон, освен двете си дъщери – страни по 3 делото, и преживяла съпруга Елена Па Г, починала на 30.11.2012г. и Г Д Г, негов син, разведен, без деца, починал на 09.08.2000г. По силата на сключен на 08.06.1999г. договор за покупко – продажба срещу задължение за издръжка и гледане наследодателят Д Д Г е продал на дъщеря си Д. Д. В. ½ ид.част от процесния недвижим имот в с.Церова кория срещу задължението на купувачката да се грижи за издръжката и гледането на продавача до края на живота му. Правото на собственост на наследодателя на страните Д Д Г върху процесния недвижим имот в с.Церова кория е признато с НА за право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение . Безспорно по делото се установява, че на 15.09.2023г. ответницата Д. Д. В. се е снабдила с констативен НА г. по описа на Нотариус Т. Братванова с район на действие ВТРС, с който е призната за собственик върху процесния недвижим имот в с.Церова кория на основание покупко – продажба за ½ ид. част, на основание наследство от Др Д Г за ¼ ид.част и на основание давностно владение за останалата ¼ идеална част, която се явява наследствена на ищцата ¼ ид.част от имота по наследяване от баща й Д Д Г и майка й Е Г. Съгласно ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г., ОСГК на ВКС, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179 ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, т.к. такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. С ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г., ОСГК на ВКС е прието, че предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В процесният случай ищцата също разполага с документ за собственост на своя праводател ДД Г – констативен НА за собственост върху НИ, придобит по наследство и давностно владение който легитимира всички наследници, съответно ответницата разполага с констативен НА за собственост по обстоятелствена проверка по чл.587 ал.2 ГПК, поради което и доколкото и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, то, съгласно ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г., ОСГК на ВКС, разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.