Решение № 65 от 03.06.2026, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Търговище, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА

СТЕЛА ИВ. ИВАНОВА при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА Въззивно гражданско дело № 20263500500085 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 867 от 31.10.2025 г., постановено по гр. д. №437/2025 г. по описа на Районен съд – Шумен, съдът е признал за установено в отношенията между страните, че вземането на С. К. Т., ЕГН **********, с адрес - гр.

*******, ул. „********”, № ****, ет. ****, к. ****, от И. К. Т., ЕГН **********, в качеството му на ЗП с ЕИК 180124089, с адрес за призоваване гр. **********, бул. „*********“, № ****, ******* ****, ет.****, оф. ****, за сумата от 10 367.64 лева, представляваща неплатен наем за стопанската 2023/2024 г., по договор за наем на земеделска земя № 47/01.07.2023г., ведно със законната лихва от 01.09.2025г. до окончателното плащане, сумата от 1 480.37 лева лихва за забава, за периода 01.01.2024 г. - 09.01.2025 г., съществува. С решението са присъдени и разноски.

Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от И. К. Т., в качеството му на земеделски производител. Със жалбата се твърди, че решението е недопустимо, доколкото съдът се е произнесъл по непредявено искане. Ищцата претендира вземане по договор № 48/01.07.2023 г., докато съдът е признал такова въз основа на договор за наем № 47/01.07.2023 г.

1

Искането в този смисъл е решението да бъде обезсилено. В условията на евентуалност твърди, че е неправилно. Доводите са за неправилно приложение на материалния закон. Облигационните отношения между страните произтичат от договори за наем и аренда на земеделски земи, сключвани от 2019 г. до 2024 г. С договор № 48 ищцата отдава под наем земи с обща площ от 109.35 дка., за стопанската 2023/2024 год. Освен този договор за тази стопанска година между страните има и други договори за наем на земеделски земи, като всички договори са с еднакъв падеж, а плащания по тях се е извършвало еднократно с едно платежно нареждане, покриващо задълженията на ответника за всички обработвани от него под наем и аренда земи на ищцата. Последната е приемала през годините плащанията по този начин без възражения. От изготвената по делото експертиза е установено, че ответникът е погасил задълженията си, като дори е платил повече от дължимото. За целия период 2019-2024 г. по всички договори, за всички години заедно ищцата е получила в повече сумата 144 335.58 лв. над дължимото по договорите. За стопанската 2023/2024 г. вещото лице е установило, че е налице разлика 14 276,95 лв., която е дължима, но уточнява, че тази разлика е математически подход, при разпределянето на дължимото за тази стопанска година, по всички договори, но не и по конкретен такъв. На 29.10.2023 г. е извършено плащане, в размер на 77 825,52 лв., което е за 2023/2024 г., но в платежното нареждане е посочено, че е за стопанската 2022/2023 г. Това е дало основание на съда да приеме, че искът е основателен и задължението по договора за 2023/2024 г. не е погасено. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД съдът е приел, че длъжникът е заявил, че погасява именно това свое задължение, при наличието на други еднородни такива. Изводите са неправилни тъй като е установено, че плащанията по всички договори се извършват веднъж годишно с едно общо платежно нареждане, с което се покриват всички задължения по договорите за съответната стопанска година. Извършеното на 29.10.2023 г. плащане, в размер на 77 825,52 лв. е напълно достатъчно да покрие всички еднородни задължения на ответника, възникнали по договорите за наем, с падеж 31.12.2023 год., включително и процесния. Поради това неправилно съдът е приложил разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, доколкото е относим към случаи, при които изпълнението е недостатъчно да покрие всички еднородни задължения към кредитора. Плащането на 29.10.2023 г. е преди падежа, но е 2 прието от кредитора и съгласно чл. 66 ЗЗД, изпълнението е валидно, погасява цялото задължение. В хода на производството е установено, че ищцата е получила 36 801 лв. над дължимото, което по същество е материалноправен погасяващ факт, който води до несъществуване на вземането, предмет на иска по чл. 422 ГПК. По същество не е и възражение по чл. 104 ЗЗД, не е изявление за процесуално прихващане и не подлежи на преклузия. Тези факти са установени в хода на процеса, поради което и по правилата на чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът е следвало да ги съобрази. Поради това моли постановеното решение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен.

Постъпил е писмен отговор от насрещната страна, в който се излагат съображения, че постановеното решение е правилно и законосъобразно.

Твърденията са, че с платежно нареждане от 29.10.2023 г. е извършено плащане за 2023/2024 г., а не както е отразено в него стопанската 2022/2023 г.

Очевидно е, че се погасяват задълженията за периода посочен в самия документ. Въззиваемата страна моли атакуваното решение на Районен съд – Търговище да бъде потвърдено със законните последици.

Предмет на въззвно обжалване е и решение № 1057/ 29.12.2025 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в изписването на номера на процесния договор за наем на земеделска земя. Депозирана въззивна жалба от И. К. Т., в качеството му на земеделски производител, с твърдението, че решението е процесуално недопустимо. Разпоредбата на чл. 247 ГПК допуска поправка единствено на очевидни фактически грешки, т.е. на технически несъответствия между формираната решаваща воля на съда и нейното външно словесно изразяване. Недопустимо е да се променя предмета на делото, да се изменя основанието на уваженото право и да се коригира или преформулира решаващата воля на съда. Номерът на договора е съществен индивидуализиращ белег на правоотношението. Смяната му води до подмяна на предмета на установителния иск и изменение на основанието на признатото вземане, а това е недопустимо да се извършва по реда на чл. 247 от ГПК. С оглед наведените възражения, моли решението да бъде обезсилено, а при условията на евентуалност да бъде отменено като неправилно.

По така депозираната въззивна жалба, отговор не е постъпил.

3

Съдът, след като извърши проверка съгласно изискванията на чл.262 от ГПК, констатира, че жалбите са подадени в срок, от надлежна страна и се явяват допустими. Разгледана по същество въззивната жалба против е решение № 867 от 31.10.2025 г., е основателна, докато въззивната жалба против № 1057/ 29.12.2025 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК е неоснователна.

Фактите по спора са следните:

Въззиваемата С. К. Т. е депозирала заявление по реда на чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.№ 53/25 по описа на Районен съд – Шумен и е издадена заповед за изпълнение № 32/10.01.2025 г., за сумата от 10 367.64 лв., представляваща дължим наем за стопанската 2023/2024 година, по договор за наем на земеделска земя № 48/01.07.2023 година. Заповедта е издадена против ЗП И. Т. ЕИК 180124089, който е подал възражение в срока по чл. 414 от ГПК.

Поради горното е предявен иск за установяване вземането по заповедта.

Предмет на установяване в настоящото производство е вземането за наем на земеделски земи за 2024 година, дължимо по договор за наем № 48 от 01.07.2023 година. Видно от представения договор, въззиваемата е отдала само по този договор за наем земи с обща площ 109.133 дка, при цена от 95 лева на декар. Задължението е с падеж до 31.12.2023 г. Между страните по повод притежавани от въззивницата земеделски земи са сключени и други договори за наем, както и договори за аренда в земеделието. Такива са приложени по делото, като от тях се установява, че за земите отдадени под наем за стопанската 2019/2020 дължимият наем е в размер на 50 лв./дек.; за стопанските 2020/2021 и 2021/2022 година, дължимият наем е в размер на 70 лв./дек, а за 2022/2023 и 2023/2024 година, дължимият наем е бил в размер на 95лв./дек. Сключвани са и договори за аренда на земеделски земи, при които договорената цена е по 35 лв./дек., установено от изготвените по делото експертизи. Задълженията по договорите за наем е следвало да бъдат изплащани до 31.12. на текущата година. Безспорно е, че плащанията на задълженията по всички договори са извършвани по банков път, веднъж в година и с едно платежно нареждане.

По делото са изготвени две експертизи. Съгласно първата експертиза наемната цена по договорите за наем за стопанската 2022/2023 г. е в размер на 58 963.14 лв., а за аренда 6 244.95 лв., общо 65 208.09 лв. Дължимия наем по 4 договорите за стопанската 2023/2024 г. е в размер на 60 874.96лв., а за аренда 6 244.95 лв., общо 67 119.91 лв. За стопанската 2022/2023г. е заплатена общо цена в размер на 75 381.36 лв., /при дължима 65 208.09 лв./, т.е. наемателят е платил с 10 173.27 лв. повече. За стопанската 2023/2024 година е заплатил 77 825.52 лв. /при дължима 67 119.91 лв./, т.е. платил е с 10 705.61 лв. повече.

Съгласно заключението разликата се получава от това, че по договорите за аренда е извършено плащане в размер на 95 лв./дек., вместо 35 лв./дек., така както са договорили страните. В това заключение, вещото лице е посочило, че наемната цена за стопанската 2022/2023 година е в размер на 92 лв. Това не съответства на приложените към делото договори за наем за този период, съгласно които наемната цена е в размер на 95 лв., като на състава е служебно известно, че след предоговаряне за този период страните са приели наемът да е в размер на 95 лв.

С допълнителното заключение вещото лице е изследвало плащанията по двата вида договори за период от 2019 година до 2024 година. Вещото лице е установило, че цените по договорите за наем са били договорени както следва: за стопанската 2019/2020 г.-50.00 лв. за декар; за стопанската 2020/2021 г.70.00лв. за декар; за стопанската 2021/2022г.-70.00 лв. за декар; за стопанската 2022/2023 г.- 95.00 лв.за декар и за стопанската 2023/2024г.-95,00 лв. за декар. По договорите за аренда размера на арендната вноска за всичките стопански години е била в размер на 35.00 лв. за декар. За стопанската 2023/2024г. е извършено плащане за всички договори, в размер на 28 969.36 лв. Плащането е извършено на 14.01.2025 г. Според заключението, за тази стопанска година е платено с 14 276.095 лв. по-малко.

При изслушването на вещото лице в съдебно заседание, последното изрично е заявило, че тази разлика се отнася до всички договори за 2023/2024 година- договори за аренда и договори за наем, не може да се отнесе към конкретен договор, още по-малко към процесния. Вещото лице е установило и платена сума по договорите за 2022/2023 година в размер на 36 801.45 лв., в повече, като е уточнил, че и за двете суми подходът е чисто математически, на база цените в договорите. Потвърдило е, че действително за целия период ищцата е получила повече от дължимото по договорите, в размер на 144 335 лв.

Въззиваемата твърди, че цената по договорите за аренда не е 35 лв., а 95 5 лв., такава каквато е цената по договорите за наем, считайки, че няма житейска логика да бъде договорена различна цена по двата вида договори, доколкото касаят земеделски земи. Дори и липсата на логика да бъде възприета като теза, то в крайна сметка договорите носят подписа на страната и тя се е съгласила цената по арендните договори да е в размер на 35 лв./дек.

Получавала е плащане за тези договори в този размер, с изключение на двата периода 2022/2023 – 2023/2024 година.

При запознаване с експертизите настоящият състав, приема, че следва да бъде възприета първата по делото експертиза. Тя е много по-детайлина, в пълнота вещото лице обяснява причините, поради които се е получила разликата между дължимото по договорите и платеното по тях, посочил е конкретните факти, които обосновават тези изводи. Експертът е изследвал всички договори, сключени между страните, за да стигне до този извод и макар, че е изготвено допълнително заключение, в което вещото лице установява наличие на задължение за стопанската 2023/2024 година, при изслушването му в съдебно заседание отново е потвърдил, че за целия изследван период, ищцата е получила много повече от дължимото по договорите, което се дължи на грешка при изплащането на дължимата рента за 2022/2023 година и 2023/2024 година. Уточнил е също и, че сумата от 14 276.095 лв. е получена по аритметичен път, а не въз основа на действителните отношения между страните /заплащането на по-висока цена по договорите за аренда/. В крайна сметка при изчисленията в допълнителното заключение, очевидно вещото лице не е съобразило и взело предвид този подход на заплащане на арендните договори, а именно заплатената по-висока от действителната цена.