Решение № 1466 от 23.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1466 гр. София, 22.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

ЙОАНА М. ГЕНЖОВА

ИРИНА СТ. СТОЕВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Въззивно гражданско дело № 20211100514876 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20188165 от 20.09.2021 г., постановено по гр. д. № 61809 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 143-ти състав, ответникът И. В. А. е бил осъден да заплати на Гаранционен фонд, сумата в размер на 2043,25 лева, представляваща изплатено от Гаранционен фонд по щета № 110920/02.12.2010 г. обезщетение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба – 25.10.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и да заплати сторените по гр.д. № 61809/2019 г. по описа на СРС разноски, съобразно уважения размер на исковата претенция – за заплатена държавна такса в размер на 81,73 лева, заплатен депозит за вещо лице – 300,00 лева, и 250,00 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Решението на районния съд в цялост е обжалвано от ответника, чрез назначения му особен представител. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Посочва се, че от приложените по делото документи се установявало, че претендираната сума от 2043,25 лева била сбор от суми, част от които не били обезщетение за вреди, причинени в резултат на процесното пътнотранспортно произшествие (ПТП), а били резултат от поведението на ищеца.

С решение от 20.02.2015 г., постановено по гр.д. № 52422/2014 г. по описа на СРС Гаранционият фонд бил осъден да заплати на Николай Пандуров сумата в размер на 930,82 лева, представляваща обезщетение за причинени 1 имуществени вреди при ПТП от 25.11.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 07.03.2011 г. до окончателно изплащане, както и сумата от 111,70 лева – разноски по делото. Сумата в размер на 1107,18 лева била сбор от съдебни разноски, лихви, разноски по съдебни и изпълнителни дела, като същите били направени по избор от ищеца и били пряка последица от поведението му, но нямали непосредствена връзка с поведението на ответника и процесното ПТП, за да се дължи компенсирането им от ответника. Поддържа се, че разноските по принудителното събиране на вземането в образуваното срещу Гаранционния фонд изпълнително производство не можели да бъдат отнесени към разноските за определяне и изплащане на обезщетението. Твърди се, че изводът на районния съд, че регресното право на Гаранционния фонд обхващало и изплатените на увредените лица разноски – такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др., бил незаконосъобразен. Посочва се, че тези разноски не представлявали необходими разходи и попадали извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд. Направено е искане за отмяна на решението на районния съд и произнасяне по същество на спора. Направено е искане за присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. В отговора е направено искане за оставяне на жалбата без уважение и потвърждаване на обжалваното решение. Твърди се, че СРС правилно бил уважил исковата претенция в цялост, съобразявайки доказателствата по делото и трайната съдебна практика. Посочва се, че суброгацията била законна цесия, като вземането на удовлетворения кредитор преминавало върху Гаранционния фонд такова, каквото е било и преди да е удовлетворено, а длъжникът дължал на застрахователя не повече от това, което е дължал преди суброгацията на застрахования и неговото задължение не можело да се модифицира от виновно в безвиновно при смяна на кредиторите. Поддържа се, че изплатените от Гаранционния фонд такси, разноски и лихви по изпълнителните дела били на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Посочва се, че Гаранционният фонд е бил поставен в обективна невъзможност да изплати присъденото по гр.д. № 52422/2014 г. по описа на СГС, 77 състав, тъй като ищецът не бил посочил нито в исковата молба, нито в съдебното решение, банкова сметка, като същият не бил изпратил и писмена молба до Гаранционния фонд за доброволно плащане на задължението, а се възползвал от законовото си право да образува изпълнително дело срещу Гаранционния фонд. Твърди се, че Гаранционният фонд не е бездействал. Направено е искане за присъждане на разноски по делото, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 350,00 лева.

В открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не са се явили и не са били представлявани.

Софийски градски съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

2

От представения по делото констативен протокол № К1115, Решение от 20.02.2015 г., постановено по гр.д. № 52422/2014 г. по описа на СГС, II ГО, 77 състав, и заключението по назначената съдебно автотехническа експертиза се установява, че на 25.11.2010 г. около 19.30 часа лек автомобил „Ауди 80“, с рег. № *******, управляван от ответника, се е движел по бул. „Европа“, с посока от бул. „Панчо Владигеров“ към ул. „Околовръстен път“, и на около 10 метра след кръстовището с ул. „******* водачът е навлязъл в лентата за насрещно движене и е реализирал ПТП с движещия се срещу него автомобил „Фолксваген Голф“, с рег. № *******, управляван от Н.С.П..

От приложената по делото справка от база данни на Информационния център към Гаранционен фонд се установява, че към онзи момент не е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за управлявания от ответника автомобил.

Видно от Уведомление за имуществени вреди с вх. № 24-00459/02.12.2010 г., писмо с изх. № 24-00-459/10/05.04.2012 г., експертните изводи по назначената по делото съдебно автотехническа експертиза, които и настоящият съдебен състав кредитира като компетентно изготвени от вещо лице – експерт в съответната област след обстойно запознаване с материалите и данните по делото, и Решение от 20.02.2015 г., постановено по гр.д. № 52422/2014 г. по описа на СГС, II ГО, 77 състав, увреденият водач е претърпял имуществени вреди и е предявил искова претениция за обезщетяването им срещу Гаранционен фонд, която е била уважена за сумата в размер на 930,82 лева, ведно със законната лихва от 25.11.2010 г., при присъдени разноски по делото в размер на 111,70 лева. За посочените суми е бил издаден изпълнителен лист от 16.07.2015 г. и е било образувано изпълнително дело № 20158380408477 по описа а ЧСИ М.Б..

Видно от покана за доброволно изпълнение с вх. № 10-01-71/08.10.2015 г. до Гаранционния фонд към момента на получаване на поканата задълженията по изпълнителното делото били: сума за главница в размер на 930,82 лева, ведно със законна лихва от 07.03.2011 г., която до момента на поканата била в размер на 436,72 лева, неолихвяема сума за разноски по гражданското дело в размер на 111,70 лева, неолихвяема сума за такса за образуване на изпълнителното дело в размер на 48,00 лева, неолихваяема сума за адвокатски хонорар в размер на 350,00 лева, сума по т. 26 в размер на 166,01 лева или общо в размер на 2043,25 лева.

С платежно нареждане от 12.10.2015 г. Гаранционният фонд е платил по сметка на съдебния изпълнител сумата в размер на 2043,25 лева.

С регресна покана с изх. № ГФ-РП – 472/10.09.2018 г. ищецът е поканил ответника на основание чл. 558, ал. 7 от КЗ да заплати доброволно изплатената сума в размер на 2043,25 лева в едномесечен срок от поканата.

По делото липсват данни за извършено плащане до приключване на устните състезания и пред двете съдебни инстанции.

С оглед спорните моменти по делото въззивният съд счита за ненужно и неотносимо обсъждането на останалите приобщени по делото доказателства.

С оглед приетите фактически положения въззивният съд достигна до 3 следните изводи от правна страна:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо.

Що се отнася до оплакванията, наведени с въззивната жалба, въззивният съд счита същите за частично основателни.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание по чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.). Спорен по делото се явява обхватът на регресното право на Гаранционния фонд.

Съгласно разпоредбата на чл. 288, ал. 12 от КЗ (отм.) след изплащане на обезщетението по ал. 1 и ал. 2 на чл. 288 от КЗ (отм.), Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите по ал. 8 на чл. 288 от КЗ (отм.). Следователно основанието на исковата претенция следва да се определи към момента на възникване на претедираното материално право. Уважаването на същата е обусловено от наличието на доказателства за извършено плащане от страна на Гаранционния фонд на основание чл. 288, ал. 1 и 2 от КЗ (отм.), както и от това претендираната сума да се равнява на платеното обезщетение и разходите за определянето му.

Регресното право на Гаранционния фонд да иска от причинителя на вредата това, което е платил на увреденото лице, както и суброгационното му право да встъпи в правата, които увреденото лице има срещу причинителя на вредата, са аналогични на регресното и суброгационно право на застрахователя по чл. 213 от КЗ (отм.). Основание за встъпване в правата на увреденото лице срещу причинителя на вредата е изпълнението на законово регламентираното задължение на Гаранционния фонд за плащане на застрахователно обезщетение на третите увредени от ПТП лица в лимитативно предвидените случаи, а не наличието на застрахователно правоотношение. Регресното право на Гаранционния фонд не включва обаче и изплатените на увредените лица разноски в изпълнителните производства, образувани за принудително изпълнение на влезлите в сила съдебни решения по исковете на увредените лица на основание чл. 288 от КЗ (отм.). Регресното право на фонда обхваща платените разходи по чл. 288, ал. 8 от КЗ (отм.), т. е. тези разходи, които са за определяне и изплащане на обезщетението. Това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинноследствената връзка между ПТП и вредите. Разноските в изпълнителното производство (такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др.) са такива, направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица на основание чл.

288 от КЗ (отм.), т. е. след установяване със сила на пресъдено нещо на 4 подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. В този смисъл тези разноски не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд ( в този смисъл Решение № 8 от 22.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2144/2020 г., I т. о., ТК; Решение № 127 от 18.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2835/2018 г., I т. о., ТК).

Следователно претенцията на Гаранционния фонд се явява основателна за сумата в общ размер от 1479,24 лева, представляваща сбор от сумите, присъдени с Решение от 20.02.2015 г., постановено по гр.д. № 52422 по описа за 2014 г. на СРС, II ГО, 77 състав, а именно: 930,82 лева – обезщетение за имуществени вреди, 436,72 лева - законна лихва, 111,70 лева - сторени по посоченото дело разноски. Сумите над този размер до пълния претендиран от 2043,25 лева представляват сбор от такса за образуване на изпълнителното дело в размер на 48,00 лева, адвокатско възнаграждение за изпълнителното дело в размер на 350,00 лева, дължима такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 166,01 лева. Тези суми се явяват извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд и претенцията за същите не следва да бъде уважавана.