Определение № 1010 от 16.04.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1010 гр. Бургас, 16.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Д. Евтимова

Членове:

Радостина П. Иванова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20242100500458 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК и е образувано по частната жалба на заявителя „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представляван от изпълнителния директор Юлия Христова Юргакиева, действащ чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Нели Пенчева-Атанасова против разпореждане № 2398 от 28.02.2024г., издадено по ч.гр.д. № 1229/2024 г. по описа на БРС, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Я. Я. М., ЕГН: **********, с адрес: ***** за заплащане на сумата от 25.23 лв. - договорна лихва за периода 24.12.2021 г. до 25.03.2022 г., и сумата от 111.16 лв . - мораторна лихва за периода 25.12.2021 г. до 26.02.2024 г. /с изключение на периода от 13.03.2020г. до 14.07.2020г./, дължими въз основа на договор за паричен заем № 607417 от 17.12.2021г.,сключен между длъжника и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, които кредитодателят е прехвърлил на настоящия кредитор-цесионер „Агенция за събиране на вземания” ЕАД съгласно Приложение № 1 от 14.06.2023г. по договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.06.2023г.

В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното отхвърлително разпореждане, с твърдения за неговата незаконосъобразност. Твърди се, че съдът няма правомощие в настоящото производство да прогласява нищожност на договора, като що се касае до клаузата за неустойка, дори и да се приеме, че е нищожна, то тя води до частична недействителност на договора само досежно тази клауза, а не до недействителност на целия договор. Моли за отмяна на разпореждането и постановяване на нова, с което да бъде разпоредено издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените вземания, както и направените в заповедното производство разноски.

1

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника Я. Я. М. за заплащане на вземания, дължими въз основа на договор за паричен заем № 607417 от 17.12.2021г.,сключен между длъжника и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869 с настъпил краен падеж на 25.03.2022г., както следва: сумата от 400 лв. – главница , сумата от 25.23 лв. - договорна лихва за периода 24.12.2021 г. до 25.03.2022 г., и сумата от 111.16 лв. - мораторна лихва за периода 25.12.2021 г. до 26.02.2024 г. /с изключение на периода от 13.03.2020г. до 14.07.2020г./, както и за направените в заповедното производство разноски в размер на 44.88 лв., от които сумата от 25 лв. за държавна такса юрисконсултско възнаграждение и сумата от 50 лв. – за юрисконсултско възнаграждение.

Районният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК за главницата в размер на 400 лв. и за законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното й изплащане. С обжалваното разпореждане от 27.02.2023г., обективирано в заповедта по чл.

410 от ГПК, съдът е отхвърлил заявлението за останалите претендирани вземания – за договорната възнаградителна лихва в размер на 25.23 лв. и за мораторната лихва в размер на 111.16 лв..

Заповедният е мотивирал отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК по съображения, че вземанията са основани на договор за потребителски кредит, който е недействителен съгласно разпоредбите на чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, чл.19, ал. 1- ал. 4, чл.22 и чл.23 от ЗПК. Счел е, че неустойката за непредставяне на обезпечение е част от възнаграждението за предоставения кредит, която макар да е първоначално известна и включена като разсрочено плащане в погасителния план, умишлено е обособена като отделно вземане, но не е включена в общите разходи на потребителя съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК, с което кредитора цели заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По тези съображения съдът е приел, че потребителят дължи само чистата стойност на кредита, респ. неплатения му остатък, ведно със законната лихва от забавата до окончателното му плащане.

Доколкото съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, 2 както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит. С оглед изискванията на закона в чл. 411, ал. 2 от ГПК такава служебна проверка е нужна с цел проследяване дали са спазени императивните законови изисквания, поради което въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедния съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

Настоящият състав обаче не споделя доводите на районния съд, че процесния договор за паричен заем е изцяло недействителен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1-4 вр. с чл.22 от ЗПК, както и направения в тази връзка извод, че на основание чл.23 от ЗПК потребителят дължи чистата стойност на кредита, респективно неплатения остатък от него. Видно от съдържанието на договора същият съдържа необходимата информация посочена в чл.11, ал.1, т.7-12 и т. 20 от ЗПК.

По отношение на уговорената неустойка по чл. 11 от договора за непредставяне на обезпечение по чл. 5, следва да се има предвид следното: Съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗПК / въвеждаща изискването по член 8 от Директива 2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102 ЕИО на Съвета / преди сключване на договор за кредит кредиторът следва да оцени кредитоспособността на потребителя, т.е установява преддоговорно задължение на кредитора да извърши проверка на кредитоспособността на потребителя с цел да бъде предпазен от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Затова уговорката за неустойка, дължима от потребителя за неосигурено обезпечение по отпуснат кредит е в противоречие с посочената законова норма, тъй като с нея се цели заобикаляне на закона и предвид това съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК се явява нищожна. Неустоечната клауза е нищожна и на още едно основание – поради неравноправност, доколкото е уговорено дължимостта й да е винаги независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на заетата сума, което противоречи на същността на неустоечната клауза. Затова въпреки свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, при служебна преценка за спазване на императивни норми, съобразявайки разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която постановява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, съдът намира, че процесната клауза за неустойка е нищожна като неравноправна, тъй като излиза извън типичната й функция за обезщетение на вредите от неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор.

Нищожността на неусточната клауза обаче но не води до недействителност на целия договор, нито представлява предвидено в закона основание за прилагане на последиците по чл.23 от ЗПК. Обстоятелството дали вземането за неустойката реално е включено в общите 3 разходи на потребителя съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК, които формират размера на ГПР е въпрос, който не може обективно да бъде преценен в заповедното производство, а е предмет на изследване в исковото производство. Освен това следва да се има предвид,че в чл. 19, ал.

3, т. 1 от ЗПК изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, какъвто характер има процесната неустойка за непредставяне на обезпечение в срок. Затова при ясно посочен в договора размер на ГПР /в случая 49.79% /, който е в рамките на предвидения в закона максимален размер от 50%, и в който видно от данните в договора и погасителния план е спазено изискването на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, за целите на заповедното производство се налага извода, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Дори и да бе такова, съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК само посочената неустоечна клауза би била нищожна, а не целия договор, тъй като за разлика от посочените в чл. 22 от ЗПК нарушения, при нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК законът не предвижда недействителност на целия договор, а само на клаузата, надвишаваща ГПР над определения законов предел. Горният извод не се променя и след постановяване на решение от 21.04.2024г. по дело С-714/2022г. на СЕС. Настоящата инстанция намира, че дадените в решението на СЕС разрешения не намират приложение досежно процесния договор за кредит, тъй като предвидената за кредитора санкция чрез присъждане само на чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва е възможна само в случаите, когато към договора за кредит са уговорени конкретни допълнителни услуги, чиято стойност не е включена или не ясно дали е включена в ГПР. Такива клаузи за допълнителни услуги обаче липсват в процесия договор за кредит, чието изпълнение се претендира, а доколкото вземането за неустойката не представлява разход, който участва във формиране на ГПР съгласно чл. 19,ал. 3, т. 1 от ЗПК, дадените в решението на СЕС разяснения нямат отношение по настоящото дело, още повече, че същото не е исково,а заповедно производство.

По горните съображения, обжалваното разпореждане за вземанията за договорна възнаградителна лихва и за мораторна лихва следва да бъде отменено като неправилно, като вместо него следва да бъде постановено издаване на заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК за посочените отхвърлени вземания.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане № 2398 от 28.02.2024г., издадено по ч.гр.д. № 1229/2024 г. по описа на БРС , с което е отхвърлено заявлението на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представляван от изпълнителния директор Юлия Христова Юргакиева за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Я. Я. М., 4

ЕГН: **********, с адрес: ***** за заплащане на сумата от 25.23 лв. - договорна лихва за периода 24.12.2021 г. до 25.03.2022 г., и сумата от 111.16 лв . - мораторна лихва за периода 25.12.2021 г. до 26.02.2024 г. /с изключение на периода от 13.03.2020г. до 14.07.2020г./, дължими въз основа на договор за паричен заем № 607417 от 17.12.2021г.,сключен между длъжника и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, коит о вземания кредитодателят е прехвърлил на настоящия кредитор-цесионер „Агенция за събиране на вземания” ЕАД съгласно Приложение № 1 от 14.06.2023г. по договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.06.2023г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: