Решение № 19007 от 09.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19007 гр. София, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Диана Г. Димитрова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20251110154782 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по искова молба на искова молба на ищеца Д. Б. Д. срещу ответника „ЕОС матрикс“ ЕООД, с която са предявени претенции за осъждане на ответника да плати на ищеца 102,26 € – обезщетение за имуществени вреди – заплатен адвокатски хонорар, поради неоснователно поддържане от дружеството на изпълнително дело № 1140/2024 г. на частен съдебен изпълнител Р. В. при съзнателно искане за събиране на погасено вземане по същото, ведно със законната лихва върху последната посочена сума за периода от датата на подаване на исковата молба – 11.12.2025 г., до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че въз основа на изпълнителен лист от 26.02.2016 г. по частно гражданско дело № 8726/2016 г. на Софийския районен съд, 40. състав, ответникът образувал срещу него изпълнително дело № 1140/2024 г. на частен съдебен изпълнител Р. В., като за защитата си по изпълнителното дело ищецът бил направил разходи за адвокатски хонорар от 200 лева. След като проучил чрез адвоката си делото, ищецът завел иск за установяване, че не дължи сумата по изпълнителния лист, тъй като била погасена по давност. Искът бил уважен с Решение № 8310/09.05.2025 г. по гражданско дело № 37305/2024 г. на Софийския районен съд, 161. състав, влязло в сила на 03.06.2025 г. Поддържа се, че ответникът знаел, че вземането е погасено по давност, и така неоснователно въвлякъл ищеца в изпълнителен процес, по който знаел, че няма вземане. Поради това се иска осъждане на ответника. Претендират се разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор от ответника – „ЕОС матрикс“ ЕООД, с който предявеният иск се оспорва като недопустим, 1 евентуално – неоснователен. Поддържа се, че пасивно легитимиран да отговаря по иска не бил взискателят по изпълнителното дело, а само съдебният изпълнител. По същество претендира, че ищецът не е представял адвокатско пълномощно по изпълнителното дело, в което да е уговорен хонорар от 200 лева, нито пък доказателства за плащането му – всички документи били по исковото дело. Ищецът не бил направил пред съдебния изпълнител и искане да му се присъдят разноски в изпълнителното дело.

Поддържа се, че разноските за проучване на изпълнителното дело от страна на адвоката на ищеца всъщност били разноски по иска за несъществуване на вземането – форма на подготовка на съдебното дело, и затова не се дължали.

Поддържа се и завишен размер на претенцията за разноските в изпълнителното дело от 200 лева, тъй като нямало същинско процесуално представителство. Поради това се иска отхвърляне на иска. Претендират се разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца по настоящото дело.

В съдебното заседание ищецът поддържа, че искът е основателен и се установява, че ответникът е знаел, че следва да прекрати изпълнителното производство, тъй като е бил страна по иск за установяване на погасяване на вземането по него, но не е направил искане за прекратяване на изпълнителното производство. Поддържа се, че няма как длъжникът да поиска разноски в самото изпълнително дело, тъй че няма преклузии за него. Поради това се иска уважаване на иска.

Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

С доклада по делото, чийто проект е в определението за насрочване от 02.06.2026 г. (лист 31), и е обявен за окончателен в заседанието от 15.06.2026 г. за безспорни по делото са обявени фактите, че срещу ищеца е бил издаден изпълнителен лист по частно гражданско дело № 8726/2016 г. на Софийския районен съд, 40. състав, по което ответникът образувал изпълнително дело № 1140/2024 г. на частен съдебен изпълнител Р. В.; че адвокат на ищеца на 25.06.2024 г. представил по изпълнителното дело определение за спиране на същото по искане на ищеца; че с Решение № 8310/09.05.2025 г. по гражданско дело № 37305/2024 г. на Софийския районен съд, 161. състав, е признато, че дългът не съществува.

Съгласно представена на лист 165 от делото молба от „Уникредит Булбанк“ АД, представена в заверен официален препис от частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Р. В. от изпълнително дело № 20167900400367, последното дружество е поискало образуване на изпълнително дело срещу ищеца по настоящото дело за вземания по Изпълнителен лист от 26.02.2016 г. по частно гражданско дело № 9726/2016 г. на Софийския районен съд, 40. състав.

Съгласно представено на лист 356 от делото Постановление от 29.10.2021 г., изпратено на ответника, изпълнително дело № 20167900400367 е било прекратено поради неактивност на взискателя в продължение на две години.

2

Съгласно представена на лист 56 от делото молба от ответника като цесионер на първоначалния взискател „Уникредит Булбанк“ АД, представена в заверен официален препис от ЧСИ Р. В. от изпълнително дело № 20247900401140, ответникът е поискало образуване на изпълнително дело срещу ищеца по настоящото дело за описаните по-горе вземания.

Съгласно представено на лист 141 от делото копие от изпълнително дело № 20247900401140, официален препис от ЧСИ, на 23.05.2026 г. ответникът като взискател е поискал от ЧСИ Р. В. да прекрати изпълнително дело, тъй като вземането е било признато за недължимо с Решение № 8310/09.05.2025 г. по гражданско дело № 37305/2024 г. на Софийския районен съд, 28. състав. На лист 146 от делото (62 от изпълнителното дело) е представено съобщението за връчване на същото решение на ответника, което е изпратено от съда на 14.05.2025 г. На лист 154 (лист 66 от изпълнителното дело) е представена и товарителница от 22.05.2025 г., с която ответникът е пратил искането си за прекратяване на изпълнителното дело на съдебния изпълнител.

Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна страна:

Предявен е иск за осъждане на ответника за обезщетение от претърпени от ищеца имуществени вреди от превратно упражняване на правото на поддържане на граждански изпълнителен процес от служители на ответника, при знание, че вземането е погасено, с правна квалификация чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 3 ГПК. Ответникът прави възражение за липса на причинна връзка между вредите и изпълнителното дело.

Този иск се уважава, ако съдът установи, че ответникът е поддържал изпълнително дело за вземане, за което е знаел, че е погасено по давност, и че ищецът ще упражни правото си да се позове на давността, и във връзка с това изпълнително дело ищецът е направил разноски по самото изпълнително дело – адвокатски хонорар. Искът ще се отхвърли, ако ответникът установи, че хонорарът, уговорен от ищеца за адвоката му е било предвидено да се плати в исковото производство за установяване на недължимост на вземането.

Ищецът възразява с писмени молби, че тези указания не били правилни, тъй като вината при непозволено увреждане се предполага съгласно чл. 45, ал.

2 ЗЗД. Цитира съдебна практика на различни районни и окръжни съдилища в страната, която настоящият съдебен състав не може да намери, тъй като се цитират номера на съдебни актове, а не на делата, по които са постановени, а системите за търсене, както и ЕПЕП, са организирани по номера на дела.

Затова съдът ще изложи доводите си (тъй или иначе няма нито един цитиран акт на върховна съдебна инстанция) на основание на принципите на гражданския процес и конституционно установеното право на защита – чл. 56 от Конституцията.

Във всички дебели учебници по граждански процес е записано, че тъй като целта на гражданския процес е да реши правен спор, т.е. да каже коя от две страни е права, и това е именно правомерно поведение по решаване на спора (тъй като другите методи са насилствени), то самият процес е форма на защита-санкция. Тъй като обаче не е ясно за кого ще е защитата, и за кого – 3 санкцията, до приключване на един граждански съдебен процес, когато с влезлия в сила акт се установява правотата или не на една страна, то страните имат признато субективно право да поддържат спора и да сезират съда – израз на правото на защита по чл. 56 от Конституцията.

Именно затова и чл. 3 ГПК урежда отговорност на вреди на страните по граждански дела само когато действат недобросъвестно – т.е. когато знаят, че няма как да спечелят процеса, но спорят с някакви цели, различни от установяването на правотата на една страна в спора. Това е особена форма на вина, различна от тази, за която се носи отговорност по „общите“ деликтни състави по чл. 45 – 49 ЗЗД, и заради това тя няма как да се предполага.

Противното означава да принуждаваме ищеца по всяко гражданско дело да трябва да доказва, че е водил процеса, за да защити собствените права и това е било основната му цел – нещо, което не е съвместимо нито с конституционната уредба на съдебния процес, нито с международните задължения на България да осигурява достъп до съд по граждански процеси съгласно чл. 6 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи.

В този смисъл е налице и практика на контролната за настоящия съд инстанция –Решение № 3372/22.11.2022 г. по въззивно гражданско дело № 12895/2021 г. на Софийския градски съд, II-в въззивен състав, в което изрично е посочено, че отговорност за вреди пред другата страна в един граждански процес възниква само при недобросъвестно упражняване на права, което подлежи на доказване от страна на пострадалия.

В случая се поддържа, че било недобросъвестно поведението на ответника да не поиска прекратяване на изпълнително дело, веднага щом бил узнал, че се води от длъжника по делото исков процес за установяване, че вземането вече не съществува. Да се приеме подобно нещо означава да се задължи ответникът да признае иска по делото за погасяване на вземането по давност, т.е. да бъде лишен от правото си на защита. В исковия съдебен процес отговорността за това, че страна не е права, не се осъществява чрез деликтна гражданска отговорност, а с присъждане на разноски – тези отговорност е различна по обем от деликтната (ограничена е до разходите в процеса) и има различни предпоставки за възникване (вкл. и в това, че субективният елемент при определянето е липсващ или слабо застъпен).

Именно чрез този институт, а не с общата отговорност за вреди по чл. 45 и сл.

ЗЗД законодателят е регулирал съотношението между правото на достъп до съд като средство за цивилизовано разрешаване на конфликти и защитата на изправната страна срещу неоснователни претенции. Тази отговорност обаче се осъществява само в изрично предвидените от закона случаи и по облекчен ред в самия процес.

Извън отговорността за разноски гражданската отговорност за вреди от неправомерно водене на процес е ограничена именно чрез правилото на чл. 3 ГПК – само за недобросъвестната страна. Докато се е водел исковият процес за вземането му обаче ответникът по настоящото дело няма как да е бил неизправна страна, или да е злоупотребявал, или поне не се установява по делото – той се е бранил в един исков процес, който е загубил, и не е спорно, 4 че в този исков процес на ищеца по настоящото дело са присъдени разноски за адвокат.

От доказателствата по делото – пощенска товарителница и молба на ответника в настоящия процес, се установява, че последният е бил напълно изряден и коректен към постановеното решение, че вече не му се дължат пари от ищеца. Още две седмици след постановяване на решението на Софийския районен съд (или преди, или малко след влизането му в сила) ответникът като взискател е изпратил искане до ЧСИ да прекрати изпълнителното дело. Защо това не е направено не е ясно, но и не може да бъде вменено в тежест на ответника – той изрично е заявил, че няма повече претенции по изпълнителното дело и иска прекратяването му, защото е признато, че вече не е кредитор. Към този момент липсва и още един елемент от основанието за отговорност на ответника – вече не е било необходимо адвокатът на ищеца да се намесва по изпълнителното дело поради позицията на ответника. Ако делото не е било прекратено, то това е било поради бездействие на съдебния изпълнител, върху което ответникът като бивш взискател не е имало как да прекрати правомерно след подаването на молбата си за прекратяване на производството.