Определение № 2017 от 06.07.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2017 гр. София, 06.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20238002100821 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Целодневна детска градина „Слънце“, Община Ботевград, срещу решение № 199 от 03.06.2022 г. по в. гр. д. № 173/2022 г. на Софийски окръжен съд /СОС/, с което е потвърдено решение № 260132 от 17.12.2021 г. по гр. дело № 402/2020 г. на Ботевградски районен съд, с което са уважени предявените от Х. Д. И. срещу жалбоподателя обективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД, като последният е бил осъден да заплати следните суми: 1. сумата 6 749 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в закупуване на медицински изделия, помощни средства и изследвания в резултат на трудова злополука, състояла се на 20.03.2017 г. в гр. Ботевград, както и сумата 1 003.06 лева – лихва за забава върху главницата за периода 03.10.2018 г. - 20.03.2020 г.; 2. сумата 358.12 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди от същата трудова злополука, изразяващи се в закупуване на лекарства в периода от 20.07.2017 г. до 31.08.2018 г., както и 56.51 лева – лихва за забава върху главницата за периода 31.03.2018 г. – 20.03.2020 г.; 3. сумата 932.05 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в транспортни разходи или стойността на горивото на автомобилите, с които е пътувано до болничните заведения в гр. София за периода 04.12.2017 г. – 15.12.2018 г., както и сумата 119.62 лева – лихва за забава върху горната сума за периода 15.12.2018 год. – 20.03.2020 год.; 4. сумата 4 065.87 лева – обезщетение за имуществени вреди от трудовата 1 злополука, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала като здрава и обезщетението от НОИ за периода 20.03.2017 г. – 20.01.2019 г., както и 1 238.96 лева – лихва за забава върху горната сума за периода 20.03.2017 г.- 20.03.2020 г., ведно със законната лихва върху горепосочените главници, считано от датата на предявяване на исковете – 20.03.2020 год. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено друго решение, с което исковете по пункт 2 и 3 да бъдат отхвърлени, а по пункт 4 присъденото обезщетение да бъде намалено до сумата 4 774. 34 лв..

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „Как следва да се изчислява обезщетението за пропуснати ползи по чл. 200, ал. 3 КТ? Дали като пропусната полза следва да се приеме брутното трудово възнаграждение, или действително получаваната от работника сума, след приспадане на законовите удръжки?“, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 548 от 6.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и че ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба - Х. Д. И. подава писмен отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по предявен главен иск с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществен вреди, причинени в резултат на настъпила трудова злополука, с цена над 5 000 лв., и по обективно съединен с него акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което тя е допустима.

По основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Въззивният съд e приел за установено, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „помощниквъзпитател“ въз основа на трудов договор от 01.04.2009 г. и допълнително споразумение към него от 16.01.2017 г.. С декларация с вх. № 11/22.03.2017 г. за трудова злополука работодателят – ответник е декларирал пред НОИ настъпила на 22.03.2017 г., в 06 часа и 20 мин., злополука със служителя Х. Д.

И., при слизане по стълби в сградата на детска градина „Слънце“. С 2 разпореждане № 5104-22-37 от 18.04.2017 г. на НОИ горепосоченият инцидент е приет за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. От епикриза с изх. № 6212/2017 г. е установено, че на ищцата е поставена окончателна диагноза – множество счупвания на подбедрицата, открито, налагаща извършването на оперативна интервенция, изразяваща се в обилен лаваж (промиване) на раната, приложено външно фиксиращо устройство и фибула.

От епикриза с изх. № 6881/2017 г., е установено, че на 27.03.2017 г. на дясна глезенна става е извършено открито наместване и вътрешна фиксация на счупването – чрез три плаки и 21 винта. От епикриза с изх. № 2648/ 2017 г. е установено, че на 30.01.2018 г., ищцата е хоспитализирана за трети път в УМАЛ „Света Анна“ АД – гр. София, където е извършена трета операция, поради инфектиране на раната, получена при фрактурата. На 21.08.2018 г. ищцата е хоспитализирана в УМАЛ „Света Анна“ АД – гр. С., където е извършена четвърта оперативна интервенция, поради незавършеното костно срастване, този път без инфекция. Според приетото по делото решение на ТЕЛК от 25.06.2019 г., на ищцата е призната трайно намалена работоспособност 50 % в резултат на трудовата злополука за срок от две години. От представените по делото болнични листове за временна неработоспособност е установено, че пострадалата е била в продължителен отпуск по болест от 20.03.2017 г. до 19.01.2019 г.. От заключението на съдебно-медицинската експертиза на в. л. Тодоров от 29.06.2021 год., СОС е намерил за установено, че медицинските изделия и инструменти за фиксиращите процедури, проведени при ищцата във връзка с увреждането от трудовата злополука, не се заплащат от НЗОК. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза на в.л. Б. от 07.10.2021 г., въззивният съд е счел, че размерът на БТВ за заеманата към момента на злополуката длъжност на ищцата при ответника, за периода 20.03.2017 год. – 20.01.2019 год. възлиза общо на 15 231.54 лева, а размерът на полученото обезщетение за временна неработоспособност за същия период е в размер на 11 165.67 лева, като разликата между тях е 4 065.87 лева.

СОС е посочил, че с влязло в сила решение № 221 от 27.08.2019 год. по гр.д. № 172/2019 год. на Ботевградския районен съд, ответникът е осъден да заплати на Х. И. сумата 33 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от процесната трудова злополука, при което е заключил, че със сила на пресъдено нещо е установено основанието за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя за причинените на ищцата вреди от злополуката. По претенцията за заплащане на сумата 4 065. 87 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала като здрава и обезщетението от НОИ за периода 20.03.2017 год. – 20.01.2019 год. за временна неработоспособност, е кредитирал заключението на съдебносчетоводната експертиза, определящо неговия размер на сумата от 4 065. 87 лв.. Намерил е за неоснователно оплакването на въззивника - ответник, че като база за изчисляване на пропуснатите ползи е следвало да се вземе 3 предвид получаваното нетно трудово възнаграждение за заеманата от ищцата длъжност, тъй като е извел аргумента, че данъците и вноските за социално осигуряване са в тежест на работника/служителя, определят се на база БТВ и се удържат от него, но едва при плащането му. По претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в закупуване на медицински изделия, помощни средства и изследвания, закупуване на медикаменти и транспортни разходи във връзка с лечението на травматичното увреждане от процесната трудова злополука, е приел, че от писмените и гласни доказателства в процеса /фактури, касови бонове, показанията на свидетелите С. и П. и заключението на съдебно-медицинската експертиза/, се установява, че през периода 20.07.2017 год. - 31.08.2018 год. ищцата е провела общо четири операции, за които е заплатила общо 6 749 лева, като след всяка операция е приемала медикаменти на стойност около 120 лева месечно, като приетите фискални бонове са за закупени медикаменти на стойност общо 358.12 лева. За основателна е намерил и претенцията за заплащане на сумата 932. 05 лева – транспортни разходи за пътуванията до болничното заведение в гр. С., за периода 04.12.2017 год. – 15.12.2018 год., тъй като от свидетелските показания е доказано, че пострадалата е пътувала с автомобил, а от приложените фискални бонове за гориво е установено, че за процесния период същата е заплатила сумата 932.05 лева. С горепосочените решаващи мотиви първоинстанционното решение, с което главният иск с правно основание чл. 200 КТ за обезщетение за имуществени вреди от процесната трудова злополука е уважен за горепосочените пера, е потвърдено.

Поставеният от касатора въпрос, касаещ начина на изчисляване на обезщетението за пропуснати ползи по реда на чл. 200, ал. 3 КТ и дали при определяне на размера му следва да бъде взето предвид брутното или нетното трудово възнаграждение, получавано от пострадалия работник или служител, е обуславящ за изхода на конкретния спор, т.е. притежава характеристиките на правен въпрос и съставлява общо основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче наведеното от касатора допълнително основание - противоречие с практиката на ВКС и в частност с цитираното решение № 548 от 6.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ІІІ г. о.. Последното не е относимо към поставения въпрос, тъй като в него съставът на ВКС не е взел отношение по въпроса коя форма на трудовото възнаграждение /брутно или нетно/ е релевантна при определяне на обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ за пропуснати ползи, а е посочил единствено, че същото следва да бъде определено като разлика между трудовото възнаграждение, което работникът или служителят би получил ако беше здрав и работеше и полученото обезщетение и/ или пенсията по общественото осигуряване. По формулирания от ответника правен въпрос е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, обективирана в решение № 2 от 11.07.1995 г. по гр. д. № 1/95 г. на Пленума на ВС; решение № 355/10.01.2012 г. по гр. д. № 1230/2010 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 50868 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 1852/2022 г. на ВКС, III г. о.; определение № 42/26.01.2022 г. по гр. д. № 1765/2021 г. на ВКС, ІV г.о.; определение № 4

258 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 81/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др./, съгласно която от значение е размерът на брутното трудово възнаграждение, което увреденият или професионално заболелият би получавал през исковия период от време за длъжността, заемана към датата на увреждането/заболяването.

Разрешението, дадено от въззивната инстанция по настоящото дело е напълно съобразено със съдебната практика и правната теория, а и точно тълкува и прилага закона.

Съобразно гореизложеното и наличието на константна съвременна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т.

3 ГПК съобразно задължителните разрешения в т. 4 ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Не е мотивирал наличието на хипотезата: "въпрос от значение за точното прилагане на закона" с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата: "въпрос от значение за развитието на правото" - с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване.