Решение № 483 от 13.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 483 гр. София, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20258002103957 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Пенсионно осигурително дружество “Топлина“ АД, представлявано от изпълнителните директори Г. Л. и С. Г., чрез адвокат Ц. Д., срещу въззивно решение № 1506 от 13.03.2025 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 12817/2023 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички релевантни доказателства, вкл. трябва ли да обсъди всички свидетелски показания, изслушани и в двете инстанции, как се преценява тяхната достоверност и при противоречие, съдът трябва ли да изложи съображения защо дава вярна на едни, а на други – не.

По поставените въпроси има трайно установена практика на Върховния касационен съд, намерила израз в цитираните от касатора съдебни решения: решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 4508/2022 г. на ВКС, II г.о.; решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 31 от 09.04.2020 г. по т. д. № 355/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г.о.; решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I г.о.; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о.; решение № 262 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 2385/2014 г. на ВКС, III г.о., а още и решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., ГК, решение № 65/16.07.2010 г. по гр.

1 дело № 4216/2008 г. на IV г. о. на ВКС и др. Възприетите разрешения напълно се споделят от настоящия състав, като отговорите на поставените въпроси са следните:

Въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 ГПК), да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и реално да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти (чл. 235, ал. 2 ЗЗД). Въз основа на анализа, осъществен по вътрешно убеждение, съдът трябва да изгради последователно фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, които от своя страна почиват на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК).

Логическото мислене се опира на теоретичните познания и отразява явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17.

07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Съображенията следва да са изложени ясно, точно, последователно и пълно – чл. 236, ал. 2 ГПК.

Гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането от свидетеля на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), възраст, зрение, слух, заболявания; паметовоинтелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените по-горе обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали свидетелите са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, възможна заинтересованост или предубеденост, доколко показанията са логични или са противоречиви, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът, в подобна хипотеза разполага и с възможността по чл. 174 ГПК да извърши очна ставка между свидетелите и това е особено нужно, когато за спорните обстоятелства съществуват единствено гласни доказателства, а те са противоречиви, като свидетелите се явяват и вероятно заинтересовани или предубедени по чл. 172 ГПК. Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината (чл. 10 ГПК), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК ) В хипотезата на чл. 172 ГПК е създадено предположение за възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото на роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени 2 от техните доверители. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и доколко предварителната предубеденост е повлияла на достоверността на показанията му.

Към изложеното от такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност.

Същевременно не съществува забрана да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната, вкл. фактическите изводи съдът изцяло да изгради само върху техните показания.

По касационните оплаквания:

Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което исковете бъдат отхвърлени. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото във всички инстанции.

Насрещната страна М. П. В., чрез адвокат Д. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното:

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, признал за незаконно уволнението на М. П. В., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил същия на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя да заплати на М. В. обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 9665,25 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което В. заемал длъжността ”главен експерт” в дирекция ”Продажби”. Със заповед № 7/22.01.2021 г. на председателя и заместник-председателя на управителния съвет на дружеството служителят е наказан с дисциплинарно уволнение за това, че не се е явил на работа в течение на три последователни работни дни, а именно: на 11.01.2021 г., 12.01.2021 г. и 13.01.2021 г. В мотивите на заповедта е посочено, че във връзка с докладна записка от административния директор на дружеството е извършена проверка и е установено, че В. не се е явил на работа в течение на три последователни работни дни (описаните по-горе). Служителят не е представил болничен лист, както и не е посочил уважителна причина за неявяването си на работа. Съдът намерил, че заповедта за уволнение изхожда от компетентен орган на дружеството, спазена е изискуемата по закон формата, заповедта съдържа мотиви и на служителят е даден срок за писмени обяснения, като той е 3 представил такива. Съдът записал, че фактическата обстановка е установена така, като е изложена от първоинстанционния съд. Допуснатите до разпит двама свидетели във въззивното производство „допълват установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и в тази връзка, в мотивите на въззивния съдебен акт, не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, въпреки че същите не са обсъдени правилно, като не са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства“. Съдът посочил, че показанията на доведените от служителя свидетели „не са опровергани от тези на свидетелите, ангажирани от работодателя или от други доказателства. От свидетелските показания се установява, че недобросъвестното поведение на работодателя, изразяващо се в недопускане до работа на служителя, е причина за това, че същият не е полагал труд на посочените в заповедта дати, а не се касае за виновно поведение на служителя, изпълващо състав на дисциплинарно нарушение. Съдът приел, че в периода 06.01.2021 г. – 22.01.2021 г. работодателят неоснователно не е допускал служителя да изпълнява трудовите си задължения в заемания от последния офис.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените разяснения.

Въззивният съд в противоречие с чл. 259 ГПК изложил фактически изводи относно факти, установяването на които не е пренесено от страните пред въззивната инстанция (относно трудовото правоотношение, заеманата длъжност, заповедта за уволнение, издаването й от компетентен орган). В същото време, при оплакване за необоснованост в изводите на първата инстанция относно това дали е допуснато дисциплинарно нарушение (неявяване на работа в три последователни дни), не е извършил анализ на всички относими доказателствени средства, не е обсъдил в съвкупност показанията на свидетелите, разпитани в първа и втора инстанция, нито е преценил тяхната достоверността и тяхната евентуална заинтересованост. При противоречиви показания на свидетели, многократно в съдебния акт е записано, че данните по делото и показанията на свидетелите И., Л. и В. „безспорно“ установяват, че служителят не е допускан на работа в периода 06.01.2021 г. – 22.01.2021 г., че служителят установил посредством „събраните свидетелски показания“, че е бил на работното си място всеки ден, че техните показания не са опровергани от показанията на „свидетелите, посочени от работодателя или други доказателства“. Имената на свидетелите, изслушани в производството пред СРС, с изключение на Идакиев, не са дори упоменати.

Показанията на шестимата свидетели, вкл. на тези, на които въззивният съд основава решението си, не са обсъдени поотделно – дори не е посочено какви факти всеки от тях установява; записани са само фактическите изводи на съда. При това, предвид данните по делото, СГС е следвало служебно, на осн. чл. 171, ал. 2, предл. 3 ГПК да извърши очна ставка по чл. 174 ГПК между свидетелите – всички с вероятна заинтересованост или предубеденост по чл. 172 ГПК и с твърдения относно релевантните факти, които си противоречат ( така разясненията по-горе, както и решение № 207/ 17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. IV г.о. на ВКС).

Мотивите на съдебното решение са вътрешно противоречиви, нелогични, липсва анализ.