Решение № 2923 от 30.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2923 гр. София, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Мартинова

Членове:

Йоанна Н. Станева

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20261100500433 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 17063/19.09.2025 г. по гр.д. № 20231110130870 по описа на Софийския районен съд, 48 състав, „Структиво“ ООД е осъдено да заплати на Г. Д. Я. и В. Д. Я., в условията на разделност, сумата от общо 8 850 евро, или по 4 425 евро за всеки от тях, представляваща договорна неустойка по чл. 7.4, б. „а“ от договор от 18.05.2021 г., дължима поради забава при изпълнение на СМР, въвеждане в експлоатация с разрешение за ползване и прехвърляне на собствеността върху процесния имот.

Решението е обжалвано от ответника „Структиво“ ООД. Въззивникът поддържа, че решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил правилно събраните доказателства и е тълкувал превратно волята на страните. Според въззивника забавата при въвеждането на сградата в експлоатация се дължала на обективни обстоятелства, свързани с пандемията от COVID-19 и забавената работа на административните органи. Поддържа още, че с нотариален акт № 183, том III, рег. № 10343, дело № 550/05.10.2022 г. страните окончателно са уредили отношенията си, като приемателите са заявили, че нямат никакви претенции към „Структиво“ ООД, включително финансови. Излагат се и доводи, че свидетелските показания установявали съгласие на ищците със забавата и липса на претенции към дружеството.

Моли се решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени.

ВъззИ.емите не са подали отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК.

С молба вх. № 53131/20.04.2026 г. оспорват жалбата като неоснователна и молят решението да бъде потвърдено.

Софийският градски съд, след като обсъди събраните по делото 1 доказателства, доводите на страните и правомощията си по чл. 269 ГПК, намира следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Основателността на предявените искове е обусловена от следните правопораждащи факти: наличието на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; че кредиторът /ищците/ е изпълнил задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/ и действителна уговорка за заплащане на неустойка.

От събраните по делото доказателства се установява, че на 18.05.2021 г. между Г. Д. Я. и В. Д. Я., като възложители, и „Структиво“ ООД, като изпълнител, е сключен договор, по силата на който ответното дружество се е задължило да построи със свои сили, средства и материали и да прехвърли в собственост на ищците апартамент № 1 и гараж № 4, находящи се в жилищна сграда на адрес гр. София, ул. ********.

Договорът съдържа както уговорки на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, така и уговорки на договор за изработка/строителство.

Съгласно чл. 1.3 от договора изпълнителят е следвало да осигури прехвърлянето на собствеността върху имота в срок до 30 работни дни от датата на разрешението за ползване. Съгласно чл. 2.1 срокът за изпълнение на строително-монтажните работи, предаване на сградата и издаване на разрешение за ползване е 31.07.2021 г. В чл. 2.4 е уговорено, че при форсмажорни обстоятелства срокът по чл. 2.1 се продължава с времето, през което тези обстоятелства действат, като промяната се уточнява с протокол, подписан от двете страни. Съгласно чл. 7.4, б. „а“ при неспазване на срока по чл. 2.1 за изпълнение на строителните и довършителните работи, когато вината за това не е на възложителя, изпълнителят дължи неустойка, като за забава до 60 календарни дни не се заплаща неустойка, а за всеки просрочен ден след 60-тия — по 0,2 % върху цената по чл. 6.1, но не повече от 5 % от същата.

Не е спорно, а и от представеното разрешение за ползване № СТ-05241/04.05.2022 г. се установява, че сградата е въведена в експлоатация на 04.05.2022 г., тоест след уговорения в чл. 2.1 срок 31.07.2021 г. Правото на собственост върху апартамента и гаража е прехвърлено с нотариален акт от 04.10.2022 г., а съответните идеални части от поземления имот — с нотариален акт от 05.10.2022 г.

При така установените факти правилен е изводът на първоинстанционния съд, че е осъществен фактическият състав на чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Между страните е налице валидно облигационно отношение, в договора е уговорена неустойка за неспазване на срока по чл. 2.1, този срок не е спазен, а по делото не е доказано неизпълнението да се дължи на поведение на възложителите.

Неоснователно е възражението на въззивника, че неустоечната клауза не обхваща процесната забава. Чл. 7.4, б. „а“ изрично препраща към срока по чл. 2.1 от договора. Този срок не се отнася само до отделни довършителни работи, а до 2 изпълнение на СМР, предаване на сградата и издаване на разрешение за ползване.

Именно разрешението за ползване е издадено на 04.05.2022 г., след уговорения срок 31.07.2021 г. Дори да се приеме, че забавата при самото нотариално прехвърляне не е самостоятелно санкционирана с чл. 7.4, това не променя изхода на спора, защото още забавата при изпълнението на задълженията по чл. 2.1 е достатъчна, за да възникне правото на неустойка и да бъде достигнат договореният максимален размер. При уговорена цена от 177 000 евро неустойката от 0,2 % за всеки просрочен ден възлиза на 354 евро дневно, а максималният договорен размер от 5 % от цената е 8 850 евро.

След приспадане на уговорения 60-дневен гратисен период след 31.07.2021 г., дори при броене от 01.10.2021 г., договореният максимум се достига след 25 дни забава, т.е. значително преди издаването на разрешението за ползване на 04.05.2022 г. Поради това спорът дали неустойката следва да обхваща и периода до прехвърляне на собствеността е ирелевантен за крайния извод относно размера на дължимото вземане.

Неоснователно е и възражението, че ищците не са били изправна страна. От договора следва, че при финансиране чрез ипотечен кредит плащането на остатъка от цената може да се извърши след нотариалното прехвърляне, с оглед необходимостта банката да впише обезпечението си. От нотариалния акт за покупко-продажба е видно, че остатъкът от цената е уговорен като платим по банков път чрез кредит след вписване на нотариалния акт и законната ипотека, а от приетото в съдебното заседание платежно нареждане от 14.10.2022 г. се установява плащане на сумата от 311 563,72 лв. в полза на „Структиво“ ООД. Това платежно нареждане е прието по делото именно като доказателство за изпълнение на задълженията на ищците. Следователно не може да се приеме, че забавата при въвеждането на сградата в експлоатация е причинена от неизпълнение на възложителите.

Неоснователно е възражението, че забавата се дължи на пандемията от COVID19. Самото позоваване на съществувала пандемична обстановка не доказва обективна невъзможност за точно изпълнение, нито обосновава причинна връзка между евентуални административни ограничения и конкретното забавяне на строежа.

Договорът е сключен на 18.05.2021 г., когато пандемичната обстановка вече е била известна на страните и е могла да бъде съобразена при поемане на договорните срокове. Освен това страните са предвидили изричен ред за продължаване на срока при форсмажорни обстоятелства — чрез протокол, подписан от двете страни. Такъв протокол по делото не е представен. Не са ангажирани и конкретни доказателства за административни действия или бездействия, които да са препятствали изпълнението за процесния период и по отношение на процесната сграда. В този смисъл твърдението за обективна невъзможност е останало недоказано.

Основният довод във въззивната жалба е свързан с декларацията, обективирана в нотариален акт № 183, том III, рег. № 10343, дело № 550/05.10.2022 г. В акта е посочено, че приемателите заявяват, че нямат никакви претенции към „Структиво“ ООД, свързани с изпълнението на съществуващите задължения за изграждане на сградата, че всичко е изпълнено с договореното качество и в договорените срокове, както и че подписаните договори са изпълнени изцяло и приемателите нямат претенции по какъвто и да е въпрос към „Структиво“ ООД, включително финансови.

В Решение № 210/02.05.2012 г. по гр.д. № 884/2011 г., IV г.о., и Решение № 96/07.07.2017 г. по т.д. № 722/2016 г., II т.о., е прието, че сключването на окончателен договор погасява задължението за сключването му, но не заличава останалите престационни задължения и уговорените за тяхното неизпълнение неустойки, освен ако страните изрично или мълчаливо не са ги изменили или прекратили, или ако съответното обезпечено задължение е изпълнено точно. В процесния случай нито е налице точно изпълнение в срока по чл. 2.1, нито в нотариалния акт е постигната 3 уговорка за прекратяване на неустоечната клауза или за опрощаване на вземането по нея.

В нотариалния акт не е посочено, че ищците се отказват от вземането си за неустойка по чл. 7.4, б. „а“ от договора от 18.05.2021 г., не е индивидуализирано нито основанието на вземането — забавата по чл. 2.1 от договора, нито неговият размер, нито периодът, за който се отнася. Не е уговорено и че неустоечната клауза се отменя, изменя или че възникналата вече отговорност на изпълнителя се опрощава. В практиката е прието, че за да настъпи погасителният ефект на опрощаването, е необходимо между кредитора и длъжника да бъде постигнато съгласие относно конкретно задължение, индивидуализирано по основание и размер. Поради това общо изявление на страните, че нямат финансови претенции една към друга във връзка с изпълнението на договора, само по себе си не погасява съществуващи права и задължения, включително процесните неустоечни вземания /Решение № 32/30.05.2016 г. по т.д. № 95/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., както и Решение № 229/29.01.2021 г. по гр.д.

№ 4529/2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о./

В допълнение въззивният съд споделя мотивите на СРС, че нотариалният акт от 05.10.2022 г. не е актът, с който е прехвърлена собствеността върху апартамента и гаража, а акт за прехвърляне на идеални части от поземления имот, принадлежащи към различни обекти и на различни собственици. Изявлението е общо, изходящо единствено от В. Я., формулирано в многостранен акт, и не съдържа индивидуална уговорка, обуславяща извод за дерогиране на възникналото вземане за неустойка по предварителния договор за продажба на апартамент № 1 и гараж № 4.

Неоснователно е и оплакването, че от свидетелските показания се установява приемане на забавата от страна на ищците или отказ от претенции във връзка с нея.

Напротив, показанията на свидетеля Ц.Х. сочат, че ищците са имали интерес обектът да бъде завършен и предаден своевременно, тъй като са планирали довършителни работи и нанасяне в жилището. Свидетелят установява още, че В. Я. е търсил представителя на строителя, поставял е въпроси относно прехвърлянето на собствеността и е изразявал притеснение от факта, че въпреки извършените плащания сделката не е финализирана.

Предвид изложеното предявените искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД са основателни.

Уговореният срок по чл. 2.1 от договора не е спазен, забавата надхвърля предвидения 60-дневен гратисен период, а договореният максимален размер на неустойката е достигнат. Не е доказано забавата да се дължи на поведение на ищците или на обективна невъзможност, освобождаваща ответника от отговорност. Не е доказано и последващо погасяване на вземането.