Решение № 138 от 18.02.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. София, 18.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Георги Иванов

Димитър Мирчев при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело № 20241000502058 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение 2667 от 02.05.2024 г. по гр. д. № 112996/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-24 състав, Прокуратурата на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на ищеца Н. Я. Р. от гр. *** с ЕГН: ********** (представляван от адв. М. от ВТАК) по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на наказателно производство по сл. д.

№568/2002г. по описа на СГП - СО /ССлС/, пр. пр. №22/2007г., № СП 19628/2010г. по описа на СРП, ведно със законната лихва, считано от 27.10.2021г. до окончателното й заплащане, а на основание чл. 78, ал.1 ГПК разноски от 550 лв., като е отхвърлен иска за сумата над 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв.

Постановеното решение е обжалвано със самостоятелни въззивни жалби от прокурор при Софийска градска прокуратура в осъдителната му част, а от ищеца – в отхвърлителната му такава с доводи за неправилност на съдебния акт поради неспазване на материалния закон. От страна на Прокуратурата се прави искане за отмяна на съдебното решение и за постановяване на друго, с което предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди да се отхвърли, а алтернативно - да се намали размера на обезщетението съобразно принципа за справедливост (чл. 52 ЗЗД). С обратен знак е жалбата на Н. Р., който желае увеличаване на обезщетението за болки и страдания до исковата сума от 100 000 лв. отново поради неспазване разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Подробни съображения 1 двете страни излагат в обстоятелствените части на жалбите. Никой не ангажира и не сочи нови доказателства за събиране във въззивната инстанция.

От правото си на писмен отговор съобразно чл. 263, ал. 1 ГПК се е възползвала само ищцовата страна, която чрез процесуален представител оспорва жалбата на ПРБ като неоснователна.

Въззивните жалби са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество, като САС установи следното:

Ищецът – Н. Я. Р. твърди, че с постановление от 24.06.2003г. е привлечен като обвиняем по сл.д 568/2002 г. по описа на ССлС за извършване на престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като със същото му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лева, както и принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на Република България“. На 05.05.2004г. с второ постановление е привлечен за обвиняем за извършване на престъпления по чл. 211, пр. 1, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК за общо 55 деяния, като със същото е потвърдена мярката за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лева. На 02.04.2008 за трети път ищецът е привлечен като обвиняем от специализирано икономическо отделение при ССлС по следствено дело № СП-34/2003г. за извършване на престъпления по чл. 211, пр. 1, вр. с чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК С оглед на неяснотата относно образуваните производства ищецът твърди, че е подал иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, въз основа на която е образувано гр. дело №1785/2020г. по описа на СГС, което към настоящия момент не е приключило в слязъл в сила съдебен акт. В хода на същия процес Прокуратурата на Република България е представила постановление за прекратяване на наказателното производство от 30.10.2015г. спрямо ищецът, с което се отменя и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „парична гаранция“. В същото постановление наблюдаващият прокурор е заключил, че липсват данни ищецът обвиняем да е извършил престъплението, в което е обвинен. Твърди, че е получил постановлението на 14.05.2021г. Ищецът твърди, че вследствие действията на прокуратурата са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в: постоянен стрес, непрекъснато напрежение и несигурност с оглед воденото срещу него производство; притеснение и безпокойство, травмиращо въздействие, уронване честта и доброто име сред обществото, което е довело до влошаване на здравословното му състояние; влошени отношения със семейството му, приятели и колеги; повлияло е на социалния му живот - отчуждение и изолация от роднини и приятели, на възможността за професионално развитие. Твърди, че започнал да употребява медикаменти, които да понижат стреса от случващото се, които са предписани лично от майка му - дългогодишен лекар. Посочва, че в продължение на 17 години е търпял наложената му административна мярка - „забрана за напускане на пределите не Република България”, с което е нарушено правото му на свободно предвижване. Моли да се постанови съдебно решение, с което да се осъди ответникът да му заплати следната сума 100 000 лв. - представляващи обезщетение за претърпените 2 неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните действия на прокуратурата, заедно със законната лихва върху тази сума, от датата на подаване на исковата молба - 27.10.2021г. до окончателното й изплащане.

Ответникът - Прокуратурата на Република България в законоустановения едномесечен срок по реда на чл.131 ГПК е депозирал писмен отговор. Твърди, че с оглед на мотивите към постановлението за прекратяване, наказателното производство срещу ищеца е било прекратено поради недоказаност на обвинението само относно субективната страна на деянието, не и относно авторството. Твърди, че същото не е влязло в законна сила, поради невръчването му на всички пострадали лица. Поддържа, че не е налице забава в разглеждането и решаването на делото в разумен срок. Посочва, че от справката за съдимост на ищеца се установява, че в периода на наказателното производство същият е бил съден и осъден за извършено на 29.11.2015г. престъпление по чл. 279, ал. 1, пр. 2 НК вр. с чл. 18, ал.

1, пр. 1 НК - нарушаване на режима за влизане и излизане от страната. Посочва, че това деяние е извършено от ищеца след като му е наложена административна мярка - забрана за напускане на пределите на Република България. Счита, че този факт оборва тезата на ищеца, че същият се е страхувал от осъждане, тъй като докато е бил привлечен като обвиняем в наказателното производство, той е извършил друго престъпление, за което е осъден.

Оспорва размера на исковата претенция като твърди, че същият е силно завишен и не е в съответствие с критериите за справедливост, трайната съдебна практика и с икономическия стандарт в страната. Твърди, че при евентуално уважаване на иска, съдът не следва включва като критерий нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, тъй като ищецът е предявил иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, въз основа на което е образувано гр.д. №1785/2020г. по описа на СГС, в което производство има постановено съдебно решение. Моли да бъде постановено съдебно решение, с което се отхвърли предявения иск.

Доказателствата в първата инстанция са били писмени и гласни.

Обжалваното решение на СГС е изцяло валидно и допустимо според настоящия състав на САС.

По останалите въпроси, въззивният съд е ограничен от посоченото в двете въззивни жалби съобразно чл. 269, изр.второ ГПК. Исковата претенция на Р. е основателна по принцип, тъй като писмените доказателства удостоверяват, че образуваното наказателно (в случая досъдебно) производство е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от ищеца, а това попада сред съставите по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Отговорността на държавата е обективна. Тя може да бъде ангажирана, независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен орган. В настоящия случай, ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление на 24.06.2003г., като производството срещу него продължило до 14.05.2021г., когато ищецът е уведомен, че същото е прекратено с акт на 30.10.2015г., поради липсата на данни от субективна страна да е извършил престъплението, за което е бил обвинен.

3

И двете страни изразяват недоволство от размера на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. Оплаквания за неправилно прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД се констатират и в двете жалби, но с противоположен знак. Според ПРБ обезщетението е високо и не отговаря на критерия за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД. Според ищеца, страданията следвало да се обезщетят с по-голяма сума. Този присъден размер бил необосновано нисък и в разрез със съдебната практика и доказателствата по делото.

Въззивният съд намира, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, СГС е определил обезщетение, което отговаря на критерия по чл. 52 ЗЗД.

За да се прецени конкретния размер на обезвредата следва да се съблюдават постановките на задължителната съдебна практика – ТР 3/2005 г. на ВКС по т. гр.д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – издадено по въпроси, свързани с приложението на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), както и ППВС 4/23.12.1968 г. на ВС на НРБ. Те сочат, че понятието „справедливост” по смисъла вложен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а изисква преценка на редица конкретно съществуващи фактори, а именно: обстоятелството, че на ищеца е била наложена мярка за неотклонение - „Парична гаранция“ през целия наказателен процес, установените по делото претърпени неимуществени вреди от ищеца, за което са събрани гласни доказателства. Те сочат следното в обобщение: Р. от шока изпаднал в самоизолация и отказвал да контактува, както със семейството си, така и с приятелите си, бил в емоционален шок, в резултат на което започнал да получава паник атаки, които не са отшумели и до настоящия момент, приемал медикаменти дълго време за овладяване на емоционалния стрес, прекъснал висшето си образование, загубил вяра в хората, дълго време не е можел да започне работа и не на последно място на възраст от 25 години, му била наложена забрана за напускане на страната, която е продължила през целия наказателен процес; вида на престъплението, за което е повдигнато обвинение - това е продължавано престъпление за общо 55 деяния, което по смисълът на л. 93, т. 7 НК е за тежко престъпление за което се предвижда наказание в размер на от три до десет години, като съдът може да наложи и конфискация на половината от имуществото на лицето, възрастта на ищеца - 25 години към датата повдигане на първото обвинение срещу него, обстоятелството, че ищецът към датата на повдигане на първото обвинение срещу него не е бил осъждан, като след това е осъден именно за еднократно извършено нарушение на наложената му административна мярка - забрана за напускане на пределите на Република България през 2005г., като и към настоящия момент ищецът няма други осъждания, броя на извършените процесуални действия в наказателното производство, в които е участвал ищецът - общо седем, обстоятелството, че наказателното производство се е развивало изцяло в досъдебната 4 си фаза, като и двата пъти, когато е внесено обвинението в съда, последния е прекратявал производството, поради допуснати процесуални нарушения в досъдебната фаза, общата продължителност на наказателното производство и съответно наложените на ищеца мерки на процесуална принуда - парична гаранция и забрана да напуска пределите не Република България за целия период - 17 години, 10 месеца и 20 дни; обстоятелството, че за част от наказателното производство - почти три години, същото продължава и след като е изтекла абсолютната давност за разследване на деянията предвид направената и правна квалификация и предвиденото наказание - чл. 81, ал. 3 НК във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 3 НК; икономическата ситуация в страната за периода на наказателното производство.

При съблюдаване и обсъждане на посочените фактори по приложението на чл.