Решение № 3358 от 23.06.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 12111/2022
- Вид
- Решение № 3358
- Подписан
- 23.06.2023
- В сила
- 23.06.2023
- Състав
- Красимир Мазгалов, Гюлсевер Сали, Силвана Гълъбова
Цитирани разпоредби
- чл. 113 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258-273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 110 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 114 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26,ал. 4, пр. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 33 · Закон за защита на потребителите
- чл. 21 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3358 гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Красимир Мазгалов
Членове:
Силвана Гълъбова
Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100512111 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение от 27.08.2022 г., постановено по гр. дело № 14675/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 58 състав, е прието за установено по предявени от „Първа инвестиционна банка“ АД /правоприемник на „МКБ Юнионбанк“ АД/ положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД по отношение на Д. К., че дължи сумата от 4 168,14 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 25.02.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 18.04.2019 г. до окончателното изплащане и сумата от 325,03 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 18.04.2016 г. до 25.12.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело №22452/2019 г., по описа на СРС, 58 състав, като е отхвърлен искът по чл. 430,ал. 1 ТЗ за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 4 426,06 лв. и искът по чл.
430, ал. 2 ТЗ за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1 020,59 лв. за периода от 27.10.2014 г. до 17.04.2016 г., както и искът с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 3 372,59 лв. - претендирана неустойка за периода от 28.12.2013 г. до 17.04.2019 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД в отхвърлителната част с изложени доводи за неправилност и необоснованост. В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че началният момент, от 1 който започва да тече давността за претендираната главница по кредита, е падежа на всяка една от вноските, а не падежа на цялата главница по договора, който е 25.12.2017 г. В тази връзка се заявява, че непогасени се явяват и акцесорните вземания в посочените размери. На следващо място се поддържа, че съдът неправилно е отхвърлил изцяло иска по чл. 92 ЗЗД за заплащане на наказателна лихва в размер на 3 3 72,59 лв. Въззивникът излага становище, че въпросната клауза е договорена по взаимно съгласие на страните и представлява част от основния предмет на договора, и при условия, че същата е ясна и разбираема, не подлежи на проверка за неравноправност. При условията на евентуалност се твърди, че дори да се приеме, че процесната клауза е неравноправно, е следвало съдът да приложи правилото на чл. 26,ал. 4, пр. 2 от ЗЗД и да редуцира размера на уговорената по неравноправна клауза лихва до размера на законната такава. Предвид изложените съображения се иска отмяна на първоинстанционото решение в обжалваните части и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените искове в пълен размер. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ответницата, с който оспорва същата като неоснователна и излага становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части. Поддържа се, че изводите на първоинстанционния съд, че петгодишната погасителна давност тече за всяка отделна изискуема вноска, а не за целия кредит са правилни и законосъобразни и кореспондират с практиката на Върховния касационен съд, поради което се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предмет на настоящото въззивно производство е първоинстанционният акт в обжалваните части. В частта, в която е прието за установено, че ответницата дължи сумата от 4 168,14 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 25.02.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 18.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 325,03 лв., 2 представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 18.04.2016 г. до 25.12.2017 г., решението не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи.
Настоящата съдебна инстанция намира, че с първоинстанционното решение е извършен пълен и пълноценен анализ на спора от фактическа страна, поради което с цел да не бъдат същите преповтаряни по силата на чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от настоящия съдебен акт.
Спорът, който е пренесен пред настоящата въззивния инстанция, касае единствено въпроси по прилагане на правото, а именно моментът, от който започва да тече петгодишната погасителна давност по договори за кредит и дали срокът започва да тече от падежа на всяка отделна кредитна вноска или от падежа на главницата по целия кредит. На съда е служебно известно съществуващото в практиката на съдилищата, в това число практиката на Върховния касационен съд противоречие в полза на едното и другото становище, което от своя страна доведе до образуването на тълкувателно дело № 3/2023 г., с което да се даде отговор на следния въпрос: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“. Доколкто с ТР №4/2014 г. по т. дело № 8/2013 г. по ОСГТК на ВКС беше прието, че първоинстанционният и въззивният съд не могат да спират производството по делото при образувано тълкувателно дело пред ВКС по правен въпрос, които е от значение за спора, с които са сезирани, настоящата инстанция дължи произнасяне по поставения въпрос в рамките на закона и вътрешното убеждение на членовете на състава.
Настоящият въззивен състав споделя становището, което е възприето и в обжалвания първоинстанционен акт, а именно че петгодишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД по отношение на вземане по договор за кредит започва да тече от датата на падежа за всяка вноска. Аргументите за това са следните:
Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност и предвид обстоятелството, че погасителната давност е 3 свързана с бездействие на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, следва да се приеме, че на основание чл.114 ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.
Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо, не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до течение на давностния срок за тази част от вземането. /Решение № 45 от 17.06.2020 год. По т. дело N 237 по описа за 2019г., II TK на ВКС и Решение № 161 от 08.02.2016 г. по т. дело № 1153 по описа за 2014г. II TK на ВКС/.
По изложените съображения настоящата въззивна инстанция намира, че обжалваното първоинстанционно решение в тази част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Останалите оплакания на въззивника касаят решението в частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на наказателна лихва в размер на от 3 372,59 лв., представляваща претендирана неустойка за периода от 28.12.2013 г. до 17.04.2019 г.
На първо място следва да се посочи, че неоснователни са доводите на въззивника, че така уговорената клауза има характер на лихва, поради което съгласно практиката на националните юрисдикции и практиката на Съда на Европейския съюз представлява част от основния предмет на договора, откъдето се извежда, че клаузата не подлежи на проверка за неравноправност, а е достатъчно да се установи, че е ясна и разбираема.
Този довод на въззивника почива на разпоредбата на чл.4,§2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съгласно който 4 преценката за неравноправния характер на клаузите не се извършва нито по отношение на основния предмет на договора, нито по отношение на съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и стоките, които ще се доставят или услугите, които ще се предоставят в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Следва да се има предвид обаче, че доколкото член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма на контрол по същество във връзка с неравноправните клаузи, предвиден в рамките на въведената с Директивата система за защита на потребителите, посочената разпоредба следва да се тълкува ограничително. Договорните клаузи, попадащи в понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба, трябва да се разбират като клаузи, определящи основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират. Обратно, клаузите, които имат акцесорен характер по отношение на клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13. /решение на СЕС по дело C-26/13/. Уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора, докато уговореното обезщетение, което се дължи при забавено изпълнение става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на предвидените за това условия и срок. За разлика от договорните възнаградителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му, обезщетението за забавено изпълнение става част от дълга при неточно изпълнение на срочно договорно задължение. В този смисъл са и мотивите на ТР № 3 от 2019 г. по т. дело № 3 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Разпечатката съдържа 27 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/65eedda0-8ad3-4393-b1ab-dabf45969b6e