Решение № 1924 от 23.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1924 гр. Пловдив, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330113647 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Д. И. Б., ЕГН: **********, против „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: 207140327, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 предл. 3 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 20, ал. 1 от сключения помежду им Договор за кредит **г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави.

Ищцата твърди, че сключила с ответника процесния договор за кредит, по силата на който й била предоставена в заем сумата от 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 43,20 % и ГПР 46,18 %. Ищцата посочва, че съгласно договора за заем се задължавала в тридневен срок да представи на ответника допълнително обезпечение – поръчител, който да отговаря на подробно посочените в договора условия.

Съгласно чл. 20, ал.1 от договора при непредставяне на уговореното обезпечение в посочения в договора срок ищцата дължала на ответника неустойка в размер на 10 % от усвоената непогасена главница, която неустойка се начислявала за всяко отделно неизпълнение.

Твърди се, че процесната клауза е нищожна, поради противоречието й с 1 добрите нрави, доколкото същата е изгубила присъщата за неустойката обезщетителна функция, а единствено създава предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който се поддържа становище за неоснователност на предявения иск.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че на *г. между страните е сключен договор за кредит „****“, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит в размер на 1000 лева, който се усвоявал чрез платежен инструмент –платежна карта с № ** . В Договора е уговорена дата на падеж всяко 5-то число на месеца. Съобразно чл.

20, ал. 1, в случай, че кредитополучателят не предостави уговореното чл. 15 от договора обезпечение в петдневен срок от активиране на платежния инструмент, същият дължал неустойка.

Ответникът „Аксес Файнанс“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

9 ЗПК, тъй като не са упоменати - условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква лихва, такси и пр.

Не са спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид 2 допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 46, 18%, а възнаградителната лихва – 43, 2%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от близо 2% между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочения в договора ГПР и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 20 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски.

Въведеното изискване за предоставяне на допълнително обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид изключително краткия срок, в който следва да се предостави – петдневен от падежа, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение относно физическото лице - поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към датата на сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 20 от процесния договор за кредит, действително се намира да е прекомерна и нарушаваща изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Посоченият 3 извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява за всяка забава и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл.

19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Следователно процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. т. 9 и т. 10 ЗПК.

От извода за недействителност на целия договор следва и извод за недействителност на процесната клауза на чл. 20, ал. 1 от същия, поради което предявеният установителен иск ще се уважи.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца принципно се следват разноски, но такива не са направени, доколкото същият е освободен от такси и разноски по делото.

Ще следва да се осъди ответникът да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 50 лева, представляваща държавна такса по делото.

На ЕАД Е. И. ще се присъди и адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ЗАдВ. в минимален размер от 480 лева с ДДС, като съдът отчита липсва фактическа и правна сложност по делото, множеството на брой подобни казуси в съдилищата в Република България, проведеното само едно открито съдебно заседание по делото, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. И. Б., ЕГН:

********** и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: 207140327, че клаузата на чл. 20, ал.

1 от сключения помежду им Договор за кредит **г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение Е НЕДЙСТВИТЕЛНА, поради противоречието й с добрите нрави.

ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: 207140327 да заплати в полза на 4 бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от 50 лева /петдесет лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: 207140327 да заплати на ЕАД Е.

И., с ЕИК: ** сумата от 480 лева с ДДС /четиристотин и осемдесет лева с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата Д. И. Б., ЕГН: ********** безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5