Решение № 3687 от 20.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3687 гр. София, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20241100501862 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 2247/15.02.2023 г. по гр. д. № 16428/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 29 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от К. Й. Т. срещу „АПС Б.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 439 ГПК за приемане за установено, че ищецът не дължи суми в размер на: 1065,47 лева, представляваща главница, и 67,08 лева, представляваща договорна лихва за периода от 01.12.2009 г. до 17.11.2010 г., за които е издаден изпълнителен лист от 17.11.2011 г. по гр. д. № 1482/2011 г. по описа на СРС, 74 състав, въз основа на който е образувано изп. д. № 57/2020 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ. С решение № 14400/25.08.2023 г. по същото дело, постановено по реда на чл.

250 ГПК, производството по гр. д. № 16428/2022 г. на Софийски районен съд, 29 състав, е прекратено в частта му по предявения от К. Й. Т. срещу „АПС Б.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата в размер на 1215,67 лева, представляваща законна лихва за периода от 14.01.2011 г. до 29.03.2022 г. Допълнителното решение е влязло в сила като необжалвано.

По делото е депозирана въззивна жалба на К. Й. Т., чрез адв. Р. П., срещу решение № 2247/15.02.2023 г. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че „АПС Б.Б.“ ЕООД не е надлежен кредитор на въззивника-ищец. Сочи се, че дори между първоначалния кредитор „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД и ответника „АПС Б.Б.“ ЕООД да е сключен договор за цесия с предмет вземанията по изпълнителния лист от 17.11.2011 г., то 1 длъжникът не е бил надлежно уведомен, поради което прехвърлянето на вземанията няма действие по отношение на него. Поради това конституирането на „АПС Б.Б.“ ЕООД като взискател по изпълнителното дело било незаконосъобразно, а извършените от него действия - без правно значение, включително и по отношение на давностните срокове. Поддържа се също, че вземанията по изпълнителния лист са погасени по давност. Излагат се подробни съображения относно извършените от ищеца погасявания и извършваните по образуваното въз основа на изпълнителния лист изп. д. № 10774/2012 г. по описа на ЧСИ Н.М., като се сочи, че от 28.11.2012 г. не са искани или извършвани изпълнителни действия, поради което на 28.11.2014 г. е настъпила перемпция, а към 06.01.2020 г. – датата на образуване на изп. д.

№ 57/2020 г. по описа на ЧСИ Н.М., вземанията по изпълнителния лист били погасени по давност. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доводи на ищеца за недължимост на процесните суми, включително дали ответникът се явява надлежен кредитор. Оспорва се изводът на районния съд, че давността е започнала да тече на 26.06.2015 г., на която дата е постановено ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, като се излагат подробни съображения. Счита, се че давностният срок е започнал да тече от последното валидно изпълнително действие, а именно – на 28.11.2012 г. По изложените съображения въззивникът моли за отмяна на решението и за постановяване на ново, с което искът да бъде уважен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „АПС Б.Б.“ ЕООД, чрез юрк.

Тихолов, взема становище за неоснователност на жалбата и за законосъобразност на обжалваното решение.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

С обжалваното решение се приема, че изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, срещу която не е постъпило възражение, поради което, и с оглед чл. 117, ал. 2 ЗЗД, приложима е общата петгодишна давност. Прието е, че с извършените от ищеца плащания давността е била прекъсвана; че изп. д. № 10774/2012 г. е било заварено като висящо към датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, поради което давността е започнала да тече след тази дата; че на 21.07.2018 г. ответното дружество е било конституирано като взискател в изпълнителното дело по силата на договор за цесия, а след прекратяването на 15.01.2019 г. на изп. д. № 10774/2012 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, с молбата за образуване на ново изпълнително дело от 06.01.2020 г. е заявено искане от взискателя – ответник за извършване на изпълнителни способи, годни да прекъснат давността – запор върху банковите сметки на длъжника, какъвто действително е бил наложен на 14.03.2023 г., с което давността е прекъсната. С оглед на това е прието, че към момента на провеждане на устните състезания пред първоинстанционния съд не е изтекла петгодишната погасителна давност за вземането, за което е издаден процесният изпълнителен лист, поради което искът е отхвърлен като неоснователен.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и 2 обсъди доводите на страните, с оглед на разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

По делото се установява, че с изпълнителен лист от 17.11.2011 г., издаден по гр. д. № 1482/2011 г. по описа на СРС, 74 състав, на основание чл. 404 ГПК, вр. чл. 418, ал. 2 ГПК и издадена заповед за изпълнение от 20.01.2011 г., К. Й. Т., ЕГН **********, е осъден да заплати на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД следните суми: 1065,47 лева главница, 184,77 лева – договорна лихва за периода от 01.12.2009 г. до 17.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, ведно със законната лихва върху главницата от 14.01.2011 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 25 лева – държавна такса, както и сумата от 215,01 лева – юрисконсултско възнаграждение.

На 03.08.2012 г. въз основа на посочения изпълнителен лист е образувано изп. д. № 10774/2012 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841на КЧСИ, като поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 08.01.2013 г.

На гърба на изпълнителния лист са отразени следните плащания: 60 лева на 15.01.2013 г., 60 лева на 12.04.2013 г., 57,50 лева на 17.10.2013 г. и 180 лева на 12.02.2014 г.

Видно от направеното отбелязване, делото е прекратено на 15.01.2019 г.

От изисканото в хода на въззивното производство копие на изп. д. № 57/2020 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, е видно, че същото е образувано по молба от 06.01.2020 г. на „АПС Б.Б.“ ЕООД въз основа на издадения в полза на „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД изпълнителен лист от 17.11.2011 г. по гр. д. № 1482/2011 г. по описа на СРС, 74 състав.

Посочено е, че въз основа на договор за цесия от 23.02.2015 г. „АПС Б.Б.“ ЕООД е придобило вземанията по изпълнителния лист, ведно с всички привилегии и обезпечения.

С молбата за образуване е направено искане за извършване на справка за наличие на банкови сметки на длъжника и налагане на запор на последните две новооткрити банкови и/или спестовни сметки. Направено е и искане за имуществено проучване на длъжника и насочване на изпълнението върху вземанията му от трети лица, вкл. по банкови сметки, за трудово и други възнаграждения, пенсия и вземания от наем.

Към молбата за образуване на изпълнително дело е приложено споразумение за покупко-продажба и прехвърляне на вземания от 23.02.2015 г., с което „Т.Ю.“ ЕАД (с предишно наименование „Ти Би Ай Кредит“ ЕАД) е прехвърлило на „АПС Б.Б.“ ЕООД всички вземания, произтичащи от необслужвани договори за потребителски кредити, посочени в Приложение № 1 към споразумението, съставляващо списък на прехвърлените вземания. В приложения по кориците на изпълнителното дело списък на прехвърлените вземания обаче не фигурира длъжник на име К. Й. Т., с ЕГН **********.

Въпреки това, ЧСИ е образувал изпълнително дело и е изпратил съобщение до длъжника за образуване на изпълнителното дело, което е било връчено на 14.03.2022 г.

На 23.01.2020 г. са наложени запори на банковите сметки на К. Й. Т. в „Юробанк България“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД, а с разпореждане от 22.07.2020 г. е насрочена дата за опис на движимото имущество на длъжника по изпълнителното дело, като липсват данни за действително му извършване.

По изпълнителното дело са постъпили молби на „АПС Б.Б.“ ЕООД от 05.02.2021 г. за налагане на запор на банковите сметки на К. Т. в „Те-Дже Зираат Банкасъ“ АД, опис на движими вещи, налагане на запор на трудово възнаграждение и на МПС, както и от 31.03.3031 г. за налагане на запор на трудово възнаграждение на длъжника.

С разпореждания от 28.04.2021 г. е насрочена дата за опис на движимото имущество на К. Т., без данни за последващото му извършване, и е изпратено запорно съобщение до „Банка ДСК“ АД, в отговор на което банката е отговорила, че не са установени банкови сметки на посоченото лице.

3

На 14.03.2022 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на Т. при работодателя „Б.-ММ“ ЕООД.

С молба от 18.10.2022 г. е направено искане от „АПС Б.Б.“ ЕООД за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника.

С разпореждане от 30.11.2022 г. е насрочена нова дата за опис на движими вещи.

С молба от 08.09.2023 г. „АПС Б.Б.“ ЕООД е поискало налагане на запори на трудово възнаграждение и на банкови сметки.

На 06.12.2023 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на Т. при работодателя „Д.Т.****„ ЕООД.

При тези данни, Софийски градски съд намира следното от правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, обжалваното решение е неправилно.

Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, I т. о.).

В случая изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК, срещу която не е постъпило възражение в едномесечен срок от връчването на поканата за доброволно изпълнение, поради което законосъобразно СРС е приложил по аналогия чл. 117, ал. 2 ЗЗД и е приел, че е приложима петгодишна давност за погасяване на вземанията по изпълнителното дело. В този смисъл - решение № 118/07.07.2022 г. по гр. д.

№ 4063/2021 г. на ВКС, III г. о.

Изпълнителното дело № 10774/2012 г. е образувано при действието на ППВС № 3/1980 г., поради което, с образуването на изпълнителното производство на 03.08.2012 г. давността е била прекъсната и не е текла до приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В този смисъл са задължителните постановки на ТР № 3/28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. С оглед на данните за постъпили по делото суми в периода 15.01.2013 г. – 12.04.2014 г., не може да се приеме, че изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона поради настъпила перемция, което обстоятелство да обуслови извод, че давността е започнала да тече преди приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. Следователно до 25.06.2015 г. давност не е текла. При положение че са касае за вземане, което се погасява с петгодишна давност, то същата би изтекла на 26.06.2020 г.