Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4787 от 09.07.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11880/2025
Вид
Решение № 4787
Подписан
09.07.2026
В сила
09.07.2026
Състав
Ваня Николаева Иванова, Стоян Стоянов Петров, Полина Любомирова Амбарева

Цитирани разпоредби

  • чл. 142, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 45, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 4787 гр. София, 09.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Н. И.а

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Стоян Ст. Петров Въззивно гражданско дело № 20251100511880 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 5205 от 25.03.2025 г. по гр. д. № 70540 от 2023 г. Софийският районен съд е осъдил Ж. М. К., ЕГН ********** по предявения от В. И. К., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 109 от ЗС, да преустанови паркирането на паркомясто № 1, находящо се в гаражно помещение в гр. София, бул. ****.

Отхвърлил е иска на В. И. К. срещу Ж. М. К. с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания, дискомфорт и напрежение при търсенето на сервиз за ремонт на собствения на ищеца автомобил „Форд Фокус“ 2011 г. с рег. № ****, ведно със законната лихва от дата на увреждането - 26.10.2023 г., до окончателното плащане. Страните са осъдени да си заплатят разноски съобразно уважената и отхвърлената част от исковете.

Ищецът В. И. К. е подал въззивна жалба срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът му за неимуществени вреди. Излага съображения, че районният съд е нарушил правото му на участие в процеса, като е обявил делото за решаване в последното открито съдебно заседание, макар да били налице основания по чл. 142, ал. 2 ГПК за отлагането му. Не бил уважил и последваща молба за отмяна на хода по същество. По този начин ищецът бил лишен от възможност да участва в процеса и да прави доказателствени искания. Подробно аргументира, че неимуществените вреди, настъпили в причинна връзка с противоправно поведение на ответника, били доказани, но районният съд неправилно преценил ангажираните доказателства в тази насока. Счита, че след като негаторният иск бил уважен, това обуславяло основателност и на деликтния. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което искът за неимуществени вреди да бъде уважен 1 изцяло, ведно със законната лихва от датата на увреждането /26.10.2023 г./ до окончателното плащане.

Ответникът Ж. М. К. не е подал отговор на въззивната жалба.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

СРС е сезиран с искова молба на В. И. К., ЕГН ********** срещу Ж. М. К., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови паркирането на автомобил на паркомясто № 1 в гаражно помещение, находящо се в гр.

София, бул. ****, с което пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост, като ползва разпределеното му за ползване със съдебно решение паркомясто, както и иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 500 лв., представляваща неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания, дискомфорт и напрежение при търсенето на сервиз за ремонт на собствения на ищеца автомобил „Форд Фокус“ 2011 г. с рег. № ****, който бил увреден на 26.10.2023 г. при паркиране в разпределно на ответника паркомясто на горепосочения адрес, което ищецът ползвал, тъй като неговото се ползвало от ответника, ведно със законната лихва от дата на увреждането - 26.10.2023 г., до окончателното плащане.

В исковата си молба /уточнена с молба от 08.11.2024 г./ ищецът твърди, че страните ползват паркомясто № 1 и № 3 в гаражно помещение, находящо се в гр.

София, бул. ****. Релевира доводи, че със съдебно решение от 15.10.1981 г. по гр.д. № 7426/1981 г. по описа на СРС, 32 състав на ищеца и брат му е разпределено ползването на паркомясто № 1, а на родителите на ответника – ползването на паркомясто № 3 в процесното гаражно помещение. Посочва, че с устна договорка преди десетина години ищецът е позволил на ответника да ползва паркомясто № 1, тъй като притежаваният от ответника автомобил по това време имал фиксирани релси на покрива, които са възпрепятствали паркирането му на паркомясто № 3. Обосновава, че преди 5-6 години ответникът сменил автомобила си, но продължил да го паркира на паркомясто № 1, въпреки че размерът му позволявал да се паркира на паркомясто № 3. Ищецът излага доводи, че в края на 2022 г. заради влошено здравословно състояние започнали болки във врата и дясното му рамо, поради което паркирането на паркомясто № 3, в което се влиза под ъгъл, с няколко маневри, му причинявало силна болка, поради необходимостта да се завърта при паркирането. Поддържа, че на 26.10.2023 г. е претърпял ПТП, паркирайки на паркомясто № 3, поради получена внезапна, силна, остра болка в рамото и врата, което му причинило имуществени вреди по автомобила и неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания, дискомфорт и напрежение в откриването на сервиз за ремонт. Оценява неимуществените вреди на 500 лв., а пред СРС е оттеглил претенцията си за имуществени вреди.

В законоустановения срок ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който я оспорва като неоснователна. Признава факта, че паркира на паркомясто № 1 в гаражно помещение, находящо се в гр. София, бул. **** по устна договорка между страните, което е отредено за ползване на ищеца и брат му с решение от 15.10.1981 г. по гр.д. № 7426/1981 г. по описа на СРС, 32 състав. Излага доводи, че страните са се договорили устно ответникът да паркира на паркомясто № 1 като в замяна ответникът се е задължил за своя сметка да смени дървената врата на гаража с автоматична. Сочи, че е изпълнил поетото задължение. Аргументира, че поради този устен договор между страните съдебното решение за разпределяне правото на ползване между паркоместата в гаражното помещение е изгубило действие. Обръща внимание, че са налице нови обстоятелства от това съдебно решение, доколкото площта на гаража се е увеличила с 10 кв.м., заради премахнато помещение за смет. Обосновава, че заради променени 2 обстоятелства, решението за разпределение на ползването е загубило значението си.

Сочи, че ищецът изважда автомобила си от гаража веднъж месечно. Твърди, че претърпените имуществени вреди по автомобила са заплатени като застрахователно обезщетение на ищеца. Сочи, че той също има гръбначни проблеми. Излага съображения, че широчината на входната врата към общия гараж е 2.40 м., а на паркомясто № 3 е 2.95 м.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Първоинстанционният съд е изяснил всестранно и обективно спора от фактическа страна, като въззивната инстанция споделя изложените от същия мотиви и правните му изводи, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях, без да е необходимо да ги преповтаря.

По наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът намира следното:

Преди всичко следва да се отбележи, че СРС не е допуснал процесуално нарушениe, с което да е възпрепятствал ищеца и процесуалния му представител да участват по делото и да сочат и представят доказателства. В тази насока следва да се посочи, че районният съд веднъж е отлагал делото по молба на ищеца, като не е имал основание да го отлага и втори път, за което е изложил мотиви, които се споделят от настоящия състав. Отделно от това и за пълнота следва да се посочи, че евентуалните процесуални нарушения на районния съд във връзка с участието на страните и доказването могат да се отстранят само пред въззивния съд, като се направят съответните доводи, възражения и искания, но в случая подобни процесуални действия не са предприети от ищеца, респ. процесуалния му представител във въззивното производство.

Решението на СРС се обжалва в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 45, ал.

1 ЗЗД. Както правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест, ищецът следва да докаже противоправно поведение на ответника в причинна връзка с което са настъпили твърдените неимуществени вреди.

В случая по делото не е доказано противоправно поведение на ответника, в причинна връзка с което да са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди.

Уважаването на иска по чл. 109 ЗС не доказва автоматично, че ответникът е действал неправомерно и с това е причинил неимуществени вреди на ищеца. Искът по чл. 109 ЗС е уважен само поради факта, че ответната страна ползва разпределено на ищеца паркомясто в процесната сграда, като ответникът е осъден да преустанови паркирането на това място. Не може да се приеме обаче, че, ако ищецът ползваше своето паркомясто, процесното ПТП нямаше да настъпи. В случая не са налице доказателства за конкретния механизъм на произшествието, за да се приеме по какъв начин точно е настъпило и какви действия конкретно е извършил ищецът. Ищецът е имал възможност и да не ползва мястото, до разрешаване на спора за ползването му с влязло в сила съдебно решение, след като не е било негово и е имал затруднения при паркирането. Не може да се приеме обаче, че поведението на ответника, изразяващо се в заемане на чуждо паркомясто, е в пряка и непосредствена причинна връзка с неимуществените вреди на ищеца – нерви и неудобства при търсеното на сервиз за ремонта на собствения на ищеца автомобил, претърпял увреждания при паркиране в паркомястото на ответника. Извод за наличие на противоправно поведение от страна на ответника не може да бъде направен единствено на база доказателствата за 3 размерите и характеристиките на паркомястото и в този смисъл да почива на предположения. Такъв извод не може да бъде направен и на база броя маневри, необходими за паркиране /според приетата от СРС съдебна автотехническа експертиза - минимум 2 маневри на заден ход/, тъй като маневрирането зависи от индивидуалните способности и решения на всеки шофьор. От показанията на св. Б. – приятел на ищеца, но и очевидец на произшествието, се установява, че ПТП е настъпило поради получен от ищеца спазъм на ръката при завъртането назад, за да паркира в пракомястото, което било с лоша геометрия – тоест, не се установява конкретно противоправно поведение на ответника, което да е в непосредствена причинна връзка с претендираните неимуществени вреди, изразяващи се в нерви, притеснения, стрес и неудобства при търсенето на сервиз за ремонт на увредения при паркирането автомобил на ищеца.

Ищецът е имал възможност да избира дали да паркира на това място, още повече, че самият той твърди, че паркира на мястото на ответника от 10 години, като в тази насока са и показанията на свидетелите Б. и К.а. Допълнително, св. Б. посочва, че поради затрудненията ищецът понякога е паркирал и на улицата. При тези обстоятелства следва да се приеме, че причината за произшествието стои единствено в личния избор и действията на ищеца, но не може да се приеме, че ответникът е осъществил виновно и противоправно поведение, в пряка причинна връзка с което да е настъпило процесното ПТП и твърдените неимуществени вреди. Няма доказателства за извод, че ответникът е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на произшествието и последващите неимуществени вреди, дори при полагане на дължимата грижа.

Предвид всичко гореизложено се налага извод, че претенцията на ищеца по чл.

45, ал. 1 ЗЗД е неоснователна, поради което и решението на районния съд в обжалваната част е правилно и следва да се потвърди.

По разноските:

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция само въззиваемият К. има право на разноски, но не претендира такива и не представя доказателства за извършването им, поради което не следва да му се присъждат.

Воден от горното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5205 от 25.03.2025 г. по гр. д. № 70540 от 2023 г. по описа на Софийския районен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен искът на В. И. К., ЕГН: ********** срещу Ж. М. К., ЕГН: ********** с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания, дискомфорт и напрежение при търсенето на сервиз за ремонт на собствения на ищеца автомобил „Форд Фокус“ 2011 г. с рег. № ****, който бил увреден на 26.10.2023 г. при паркиране в разпределно на ответника паркомясто на горепосочения адрес, което ищецът ползвал, тъй като неговото се ползвало от ответника, ведно със законната лихва от дата на увреждането - 26.10.2023 г., до окончателното плащане.