Акт от 22.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ гр.София, ………..………. г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на десети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена

Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

Димитринка

Костадинова при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 1 666 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 234568 от 04.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 54 719/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 60 състав е признато за установено по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 и сл. ЗЕ, че съществува вземане на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* срещу В.И.Х., ЕГН ********** за сумата 2 417,96 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. до топлоснабден имот: апартамент № 22, находящ се в гр.София, ж.к*********“, с абонатен № 297424, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 09.02.2017 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 28.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 8072/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ІІ ГО, 60-ти състав, като предявеният иск за разликата над уважения размер от 2 417,96 лева до пълния предявен размер от 2 460,37 лева /включващ и такса за дялово разпределение от 42,36 лева/, както и предявеният иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на 241,95 лева, представляваща лихва за забава върху главницата /за топлинна енергия и дялово разпределение/ за периода от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г. са отхвърлени.

Със същия съдебен акт В.И.Х. е осъдена да заплати на „Топло-фикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 588,84 лева, представляваща разноски за заповедното и исковото производство за държавна такса, депозити за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете, а на основание чл.78, ал.3 ГПК „Т.С.“

ЕАД е осъдена да заплати на В.И.Х. сумата от 36,83 лева – заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД, *** с настоящо фирмено наименование „Далсия“ ООД.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове относно главницата за услугата дялово разпределение за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. вкл. в размер на 42,36 лева, за мораторна лихва върху това главно вземане в размер на 8,48 лева за периода от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г., както и за сумата от 233,47 лева – лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 01.02.2017 г. върху главницата за потребена топлинна енергия от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***. В жалбата се поддържа, че в тази му част решението е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Релевират се съображения, че разпределението на топлинна енергия е извършвано съобразно чл.139 ЗЕ по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ; че начисляването е извършвано при спазване на разпоредбата на чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ и разпоредбите на Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването по прогнозни месечни вноски, като след края на всеки отоплителен период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, предоставяща услугата на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Сочи се и че дяловото разпределение е извършвано при спазване на правилата по чл.71 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., като в зависимост от резултата суми или се добавят към първата дължима сума за процесния период или се приспадат от просрочените задължения, започвайки от най-старото; че правото на дружеството-ищец да получи сумите за дялово разпределение се основава на разпоредбата на чл.22, ал.2 от ОУ. Твърди се и че в чл.32, ал.1 от раздел VІІ на ОУ е определен ред и срок, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимите се суми по издадените фактури, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят и че в този смисъл задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването и с изтичането на последния ден от месеца потребителят е изпаднал в забава – чл.86, ал.1 ЗЗД.

Моли въззивният съд да отмени решението на СРС в обжалваната от дружеството част и да уважи исковете му, въведени като предмет на инстанционен контрол с въззивната жалба. Претендира присъждането на направените разноски за настоящото производство, както и юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението в частта, с която е признато за установено, че се дължи на ищеца стойност на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. в размер на 2 417,96 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 09.02.2017 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, е постъпила въззивна жалба от ответницата В.И.Х., като се поддържа, че в тази му част обжалваният акт е незаконосъобразен, неправилен поради неправилно прилагане на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевирани са доводи, че липсват доказателства относно основанието и размера на иска, че не са представени достатъчно доказателства, които да доказват наличието на задължения за консумирана топлинна енергия към „Т.С.“ ЕАД, нито техният размер; че представените документи са диспозитивни и имат само формална доказателствена сила и не удостоверяват настъпването на посочените в тях факти, както и че неправилно е прието, че ответницата е потребител на топлинна енергия. Твърди се и че е налице нарушение на процесуалния закон, тъй като СРС не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а избирателно е формирал убеждението си само върху част от тях, че е налице несъответствие между приетите доказателства и направените от съда изводи, че съставът на СРС изобщо не е обсъдил възраженията на ответника по отношение на приетите по делото експертизи, което е довело до постановяване на решение при липса на мотиви в тази му част и до нарушение на принципа на диспозитивното начало. Като допълнително основание за тезата й, че не е следвало да се кредитира допуснатата съдебно-техническа експертиза, ответницата сочи обстоятелството, че последната била изготвена само въз основа на документи, представени от ищеца, неприети по съответния ред, което важало и за съдебно-счетоводната експертиза. Инвокира оплакване, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че няма нарушение на общностното право и че не са налице предпоставките за директен ефект на Директива 2006/32/ЕО на ЕП и Съвета от 05.04.2006 г. и при колизия на разпоредба от националното законодателство с разпоредба на директивата – приложима е директивата. Поддържа се и че суми за топлинна енергия не са отчитани в съответствие с приложимите нормативни актове в областта, както и че при постановяване на решението са нарушени правилата на логическото мислене.

Моли въззивният съд да отмени решението на СРС в обжалваната от ответницата част и да се постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло искът за главницата за топлинна енергия. Претендира присъждането на направените разноски по производството.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не са постъпили отговори на въззивните жалби от насрещните страни по тях.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД, *** с настоящо фирмено наименование „Далсия“

ООД, не е взело становище по жалбите.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

Съдът е сезиран при условията на обективно кумулативно съединяване с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника В.И.Х. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „пот-ребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоя-телно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР /отм./ на ЗЕ, действаща до 17.07.2012 г., „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснаб-дяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия”, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия”. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исков период от време – от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлин-ната енергия.

С Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС – т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотно-шение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собстве-ниците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното пред-приятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди изм. с ДВ бр.54/2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.