Решение № 2121 от 10.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2121 гр. София, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100510206 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 7.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 12135/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 78 състав, обективирано в протокол от проведено на 7.06.2022 г. открито съдебно заседание, по предявени от „Топлофикация София” ЕАД- гр. София установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Д. Ц. Х. /ЕГН **********/ дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД /ЕИК *******/ сумата 2 900 лв.- стойност на потребена през периода 18.12.2017 г.- м. април 2019 г. топлинна енергия, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане; сумата 490 лв.- обезщетение за забавено плащане на главницата от 2 900 лв. за периода 15.09.2018 г.- 10.12.2020 г.; сумата 30 лв.- стойност на доставена услуга дялово разпределение за периода 18.12.2017 г.- м. април 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане; и сумата 7 лв.- обезщетение за забавено плащане на главницата от 30 лв. за периода 31.12.2017 г. - 10.12.2020 г., като исковете са отхвърлени: относно главницата /стойност на топлинна енергия/- за разликата над сумата 2 900 лв. до пълния предявен размер от 3 170.28 лв., поради погасяване на вземането по давност; относно лихвите за забава върху тази главница- за разликата над 1 сумата 490 лв. до пълния предявен размер от 518.20 лв., поради погасяване на вземането по давност; относно сумата за дялово разпределение- за разликата над сумата 30 лв. до пълния предявен размер от 33.96 лв., поради погасяване на вземането по давност; и относно лихвите за забава върху тази главница- за разликата над сумата 7 лв. до пълния предявен размер от 7.49 лв., поради погасяване на вземането по давност.

На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Д. Ц. Х. е осъдена да заплати на ищеца „Топлофикация София” ЕАД сумата 250 лв.- разноски за исковото производство, и сумата 110 лв.- разноски за заповедното производство.

С определение от з.з. на 8.08.2022 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е отхвърлена молба на процесуалния представител на ответницата Д. Х.- адв. Сн. К., за допълване на цитираното решение в частта за разноските- чрез присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв.

Постъпила е въззивна жалба от Д. Ц. Х. /ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени исковете, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Подадена е и частна жалба от адв. Сн. К.- процесуален представител на ответницата Д. Х., осъществила безплатна правна помощ на същата в първоинстанционното производство, с искане за отмяна на определението по чл.248 ГПК и за присъждане на дължимото на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва въззивната жалба на ответницата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач на ищеца- „Техем Сървисис“ ЕООД- гр. София не изразява становище по повод жалбата на ответницата.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 2 решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

По същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата 490 лв.- мораторна лихва върху главницата, дължима за периода 15.09.2018 г.- 10.12.2020 г.; и на сумата 7 лв.обезщетение за забава при плащане на главницата- такса за дялово разпределение, както и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски.

В останалата обжалвана от ответницата част- относно признатата от СРС дължимост на сумата 2 900 лв.- стойност на топлинна енергия /главница/, и на сумата 30 лв.- такса за дялово разпределение /главница/, решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.

Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата Д. Х. на твърдението, че е собственик на процесния имот, представляващ апартамент № 46 в *******“- гр.

София, с аб. № 130355, в който доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2017 г.- м.04.2019 г., в която връзка представя легитимационен документНотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 183/ 20.12.2002 г. на софийски нотариус, от който се установява, че през исковия период ответницата е била собственик на процесния апартамент.

Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сградаетажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топло-снабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения.

В случая е налице доказателство /посочено по- горе/, легитимиращо ответницата като собственик на процесния апартамент, поради което и в това си качество същата е била и потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.

3

Установено е следователно наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответницата Х. през процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска по основание.

Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. В случая относно обема на доставената в процесния топлоснабден имот топлинна енергия и нейната стойност са представени съответни извлечения от топлопреносното предприятие, като от страна на ответницата е направено изрично изявление /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, че не оспорва размера на главния дълг за цена на потребена топлинна енергия, поради което и това вземане е установено по делото.

Неоснователен е доводът на въззивника за неправилно приложение на института на погасителната давност, тъй като независимо от липсата на изложени в обжалваното решение конкретни съображения, същият е правилно приложен от районния съд. За погасени по давност са приети вземанията за топлинна енергия, чиято изискуемост е настъпила до 18.12.2017 г. /3 години преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК/, в резултат на което и дължимата на „Топлофикация София“ сума за топлинна енергия е намалена на 2 900 лв. Относно главницата от 2 900 лв.- стойност на потребена през периода м.11.2017 г.- м.04.2019 г. топлинна енергия искът на „Топлофикация София“ ЕАД като основателен правилно е уважен, като е призната дължимостта на това вземане на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на сумата.

Останалите наведени в жалбата на ответницата доводи за неправилност на решението в горепосочената част са неоснователни и не могат да доведат като краен резултат до отмяна на същото и до отхвърляне на иска за процесните главнични вземания /стойност на топлинна енергия/ или респ. до намаляване на техния размер.

Искът по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на лихви за забава в размер на 490 лева, претендирани за периода 15.09.2018 г.- 10.12.2020 г., е неоснователен и недоказан и неправилно е уважен с обжалваното първоинстанционно решение.

Не се установява от доказателствата по делото, поради непровеждане на дължимото от ищеца доказване на производящите това спорно материално право факти и обстоятелства, същият да притежава такова ликвидно и изискуемо вземане срещу ответницата.

Съгласно чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е 4 определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Задълженията на ответницата за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са възникнали като срочни- съобразно приложимите в отношенията между страните общи условия на договора за доставка на топлинна енергия. В забава за изпълнение длъжникът може да изпадне в случай, че вземането е ликвидно, т.е. установено по основание и по размер. В случая ликвидността на произтичащите от реалното потребление вземания е установена с изравнителни сметки, като относно изискуемостта и забавата на дължимите за консумирана през процесния период топлинна енергия суми, за които са издадени общи фактури на 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г., приложение намират Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., одобрени е Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Предвид неспазване на срока по чл.32, ал.2 и ал.3 ОУ за отчитане на ИРРО, изготвяне на изравнителните сметки и издаване на общите фактури за процесния период- „45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят“ /общите фактури за отчетния период са издадени на 31.07.2018 г. и 31.07.2019 г., а 45- дневният срок е изтекъл на 14.06. на съответната година- 2018 г., 2019 г., считано от 30.04./, клаузите на Общите условия относно начисляването на лихви за забава са неприложими, а съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД ответникът изпада в забава след покана, каквато не се твърди, нито доказва, да е отправена от ищеца до него, поради което и изпадането му в забава се явява недоказано по делото.

Искът по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 490 лв.- обезщетение за забава при плащане на главницата за потребена топлинна енергия, дължимо за периода 15.09.2018 г.- 10.12.2020 г., следователно подлежи на отхвърляне като неоснователен.

По същите съображения- арг. чл.84, ал.2 ЗЗД, на отхвърляне подлежи и искът за признаване дължимостта на сумата 7 лв.- лихва за забава при плащане на главницататакса за дялово разпределение.

С оглед горното, поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по основателността на исковете обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е призната дължимостта на сумата 490 лв.- лихви за забава при плащане на главницата /стойност на потребена топлинна енергия/, дължими за периода 15.09.2018 г.- 10.12.2020 г., и на сумата 7 лв.- лихви за забава при плащане на главницата- такса за дялово разпределение, и вместо това следва да бъде постановено решение, с което исковете на „Топлофикация София“ ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за тези суми да бъдат отхвърлени като неоснователни. В останалата част, в която е призната дължимостта на главница от 2 900 лв.- стойност на потребена през периода м.05.2017 г.- м.04.2019 г. топлинна енергия, и на главница от 30 лв.- такса за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху тези суми от завеждане на 5 делото до окончателното им изплащане, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.