Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3818 от 29.06.2020, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 12949/2019
Вид
Решение № 3818
Подписан
29.06.2020
В сила
29.06.2020
Състав
СВЕТОСЛАВ ТИХОМИРОВ СПАСЕНОВ, СТЕЛА БОРИСОВА КАЦАРОВА, ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА ТАШЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 162 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 6, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 266, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 25 · Закон за туризма
  • чл. 286 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ гр. София, 29.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 12949 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 16467 от 19.01.2019 г., постановено по гр.дело № 38863/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 с-в, е признато за установено по предявените от Х.К. ЕООД против А.Т.Б. ЕООД обективно кумулативно съединени искове, че А.Т.Б. ЕООД дължи в полза на Х.К. ЕООД суми, както следва: 1/ сумата от 6675 евро, представляваща цена на предоставени услуги за туристически сезон 2012 г. по Договор за туристически услуги от 29.08.2011 г. /задължения по фактура № 91/12.09.2012 г. за сума в размер от 4977,58, равняващи се на 2545 евро, и по фактура № 97/12.09.2012 г. за 8077,58 лева, равняващи на 4130 евро/, ведно със законната лихва върху сумата от 6675 евро, считано от 30.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане; 2/ сумата от 1945,76 евро, представляваща договорна неустойка за забава за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 1945,76 евро, считано от 30.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, за които суми на 10.05.2014 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 23789/2014 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав.

С решението си първоинстанционният съд се е произнесъл и по въпроса за разпределението на отговорността за разноски, като е осъдил ответникът А.Т.Б. ЕООД да заплати в полза на Х.К. ЕООД сумата от 1937,21 лева, представляваща направени разноски в исковото производство пред СРС и сумата от 1137,21 лева, представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 23789/2014 г. по описа на СРС.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба вх. № 5046037/15.03.2019 г. от името на ответника А.Т.Б. ЕООД, чрез адвокат Станев, в която са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. В жалбата се излагат съображения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че се установява от доказателства по делото, че ищецът е изпълнил задълженията си по отношение на шестима туристи, които са били настанени и обслужени по силата на направени от ответника резервации. Поддържа се, че по делото не се съдържат доказателства, от които да се установява, че от страна на ответника са направени заявки-резервации за конкретните претендирани в исковата молба доставки на услуги, още по-малко за потвърждаване на такива резервации. В жалбата се излагат подробни съображения за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, обуславящи неправилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че първоинстанционният съд не е съобразил, че не са налице резервации, съдържащи съществените реквизити, валидни за туристическия ваучер по смисъла на чл. 25 от Закон за туризма, в редакцията му към реализиране на туристическите услуги. Поддържа се, че всички издадени фактури, на които ищецът основава претенциите си не отразяват по никакъв начин количеството пакети, количеството туристи, периодите за които са формирани отразените във фактурите суми, периода на престоя на туристите, единичната цена на всеки пакет, евентуалните намаления за деца и др. Излагат се твърдения, че доколкото не е установена изискуемостта на паричните задължения, предвид липсата на установено по делото връчване на процесните фактури от ищеца на ответника, то не са налице предпоставките и за прилагане на нормата на чл. 92 ЗЗД, относно уговорената между страните неустойка.

Моли се за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне в цялост на предявените искове. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, от името на въззиваемата страна Х.К.

ЕООД е депозиран отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва, моли за оставянето ѝ без уважение и за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение. Поддържа се становище за неоснователност на наведените с въззивната жалба съображения за неправилност на обжалваното решение. Посочва се, че отговорът на исковата молба, подаден от името на ответника в първоинстанционното производство е просрочен, поради което всички възражения на ответника, с изключение на тези за извършени плащания на претендираните от ищеца вземания, са преклудирани.

Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран на 30.04.2014 г. със заявление по чл. 410 ГПК от Х.К. ЕООД, с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу А.Т.Б. ЕООД за сумата от 8620,76 евро, от които сумата 6675 евро, възнаграждение по договор за туристически услуги от 29.08.2011 г. и сумата от 1945,76 евро, неустойка за забавено плащане на възнаграждението по т.8.2 от договора, дължима за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., ведно със законна лихва, считано от 30.04.2014 г. до плащане на вземането.

На 10.05.2014 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 23789/2014 г., по описа на СРС, 46 състав, с която е разпоредено А.Т.Б. ЕООД да заплати на Х.К. ЕООД посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.

Издадената по делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена на представител на А.Т.Б. ЕООД на 15.05.2014 г., като в законоустановения срок от името на дружеството е депозирано възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис от разпореждането на съда. В указания срок и по реда на чл.

422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу А.Т.Б. ЕООД за претендираните в заявлението суми.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

По отношение допустимостта на същото, настоящият съдебен състав намира следното:

Видно от петитума на исковата молба ищецът иска да бъде признато за установено, че А.Т.Б. ЕООД дължи на Х.К.

ЕООД суми, както следва: 1/ сумата от 6675 евро – главница и 2/ сумата от 1945,76 евро, представляваща дължима неустойка за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 30.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, както и разноските по делото. От така заявения в исковата молба петитум следва да се направи извод, че ищецът претендира присъждането на законна лихва само върху твърдяното вземане за главница, но не и върху това за дължима неустойка за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Като се е произнесъл с повече от това, с което е сезиран от ищеца с исковата молба, първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум и е постановил недопустим съдебен акт в частта, с която е признал за установено, че А.Т.Б. ЕООД дължи на Х.К. ЕООД сума, представляваща законната лихва върху претендираната договорна неустойка за забава от 1945,76 евро, дължима за периода 22.09.2012 г. – 29.04.2014 г., считано от 30.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, следователно обжалваното първоинстанционното решение е недопустимо в тази част и следва да бъде обезсилено.

В останалата си част обжалваното първоинстанционно решение е допустимо.

По отношение правилността на решението в допустимата му обжалвана част, СГС, ГО, IV-А въззивен състав, намира следното:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.

286 ТЗ и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

Предвид предмета на спорното материално право, в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК в условията на пълно и главно доказване е било до докаже три главни обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните договор за изработка, с който му е възложено предоставянето на туристически услуги, 2) фактическото изпълнение на същите услуги, и 3) приемане на изработеното от ответника. По иска за неустойка ищецът е следвало да докаже: 1) изпадането на ответника в забава, 2) наличието на постигната уговорка за дължимост на неустойка, предвидено в сключения между страните договор за предоставянето на туристически услуги и 3) размера на задължението за неустойка. Ответникът следва да ангажира доказателства за правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу изискуемостта на вземането.

Договорът за предоставяне на туристически услуги

/конкретно хотелиерството като вид туристическа дейност по чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗТ/ е разновидност на договора за изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД. В правната доктрина и съдебната практика няма спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи - работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа.

Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка.

В конкретния случай, ищецът основава претенцията си на твърдение за сключен договор за предоставяне на туристически услуги.

По делото е представен и приобщен към доказателствения материал, договор за туристически услуги от 29.08.2011 г., сключен между А.Т.Б.

ЕООД, в качеството на възложител и Х.К. ЕООД, в качеството на изпълнител, по силата на който възложителят възлага, а изпълнителят приема да осигури туристическа обслужване на организираните и изпратени от възложителя туристи в комплекс на изпълнителя, съгласно контингента и цените, указания в Приложение № 1, което се счита неразделна част от договора, като договорът е бил валиден за туристически сезон 2012 г., съгласно чл. 2.1. от същия. Въз основа на представения по делото договор за туристически услуги от 29.08.2011 г., се налага извод, че страните в настоящото производство са били обвързани от валидно правоотношение по договор за туристически услуги, по силата на който на ищеца е възложено предоставянето на туристически услуги, при цени, уговорени между страните и посочени в Приложение № 1, което е неразделна част от договора. Същевременно това обстоятелство не се оспорва от ответното дружество.

По отношение фактическото изпълнение на същите услуги по делото са представени писмени доказателства, а именно: Ваучер за резервация № 64509 за настаняване за периода 06.08.2012 г. – 13.08.2012 г. на лицата Й.Ш., Й.Ш., Б.Ш.и Б.М.в А.К.Е.2 /посочен в представеното по делото Приложение № 1, неразделна част от договор за туристически услуги от 29.08.2011 г./; Ваучер за резервация № 205919 за настаняване за периода 13.08.2012 г. – 20.08.2012 г. на лицата С.С., С.С., К.С.и М.С.в А.К.С.В./посочен в представеното по делото Приложение № 1, неразделна част от договор за туристически услуги от 29.08.2011 г./;

Ваучер за резервация № 240058 за настаняване за периода 13.08.2012 г. – 27.08.2012 г. на лицата А.Б., Г.Б., В.Б., П.Б.и Е.Б.в А.К.С.П.1 и 2 /посочен в представеното по делото Приложение № 1, неразделна част от договор за туристически услуги от 29.08.2011 г./;