Решение № 1866 от 22.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1866 гр. Пловдив, 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330120755 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът С. Р. Ш., ЕГН: **********, от град П., ул. „******“ № ***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник Я. К., е предявил против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от управителите И. Д. и Д. Н., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 2 137 лева- платена при начална липса на основание по нищожен договор за предоставяне на потребителски кредит № ***************/ 29.07.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на делото- 29.11.2024 г., до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *********/ 29.07.2023 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 5 000 лева, на три вноски, при фиксиран лихвен процент- 26, 96 % и ГПР- 49, 03 %, при обща сума за връщане- 5 337 лева. Ищецът е сключил и допълнителен договор за поръчителство с *************, съгласно който за предоставената му гаранция по заема дължи възнаграждение в размер на 1 800 лева, платимо с погасителните вноски по кредита.

Ищецът погасил задълженията си по двата договора, като заплатил общо сумата от 7 137 лева, чрез вноски на ****. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен, на първо място- на основание чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не бил посочен размерът на лихвата и как тя се разпределя във времето. На второ място, нарушена била и нормата на чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК, защото в договора не било посочен как е формиран ГПР и от какви пера е 1 съставена общата дължима сума, поради което той не отговарял на действителния такъв. На трето място, имало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, тъй като не било посочено в погасителния план разпределението на вноските. По отношение на договора за поръчителство, макар и да се посочвало, че това е допълнителна услуга, като задължително условие се посочвало от кредитора кое чуждестранно юридическо лице трябвало да бъде избрано за гарант по заема, а това представлявали разходи по кредита, които следвало да се включат в ГПР, за да е ясна общата дължима сума. В противен случай- договорът бил недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че платеното над главница подлежало на връщане, поради което се претендира сумата от 2 137 лева. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит при съответните параметри, с предвидено обезпечение чрез поръчителство на ************.

Услугата за гаранта не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът разполагал с възможност за избор дали сам да посочи поръчител или да избере предложения му такъв ***********“. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит за ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. Гарантът бил самостоятелно юридическо лице, като длъжникът сключил с него отделен договор, по който ответникът не бил страна. Нямало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът бил информиран за последиците от избора си на гарант и сумите, който ще дължи на поръчителя. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона, като разходът за гарант не се включвал в ГПР, защото услугата „поръчителство“ не била със задължителен характер. Не било вярно и твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Същият бил предварително информиран за размера на разходите, като му бил изпратен СЕФ още при кандидатстване на отпускането на кредит. Негов избор било да сключи договора и да прецени какво обезпечение да предостави. Той имал и право да се откаже от договора в 14- дневен срок, но не го упражнил. Моли за отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ******/ 29.07.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 5 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 3 месечни вноски, с фиксиран месечен лихвен процент по заема- 26, 96 % или лихва от 337 лева, при ГПР- 49, 03 % и общ размер на всички плащания- 5 337 лева.

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „*******.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит, погасителен план, 2 както и договор за гаранция, сключен с **************.

Представена е разписка от ********** за заплатена по кредита на 30.08.2023 г. сума в общ размер на 2 379 лева, смс съобщения за отпуснат и погасен изцяло кредит, справка за приключил заем и имейли между страните.

Прието е и заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че по кредита била заплатена сумата от общо 5 337 лева, разпределена, както следва: главница- 5 000 лева, лихва- 337 лева, както и такса гаранция- 1 800 лева. Сумата за гаранцията е била преведена към *************. Посочено е още, че с включване на таксата за гаранция ГПР би станал 144 %. В устния си доклад пред съда вещото лице посочва, че след погасяване на главницата и лихвата по кредита, разликата от платената на кредитора сума се превеждала за погасяване на таксата за гаранция.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 03 %, а 3 възнаградителната лихва- 26, 96 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от над 22 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 5 337 лева.

Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга, платено в размер на 1 800 лева (според заключението на вещото лице, а и дължима такса според чл. 1.6 от договора за гаранция). Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл.

5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на изборсам да си осигури поръчител без да дължи такси или пък да използва *************, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по Я. и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от 4

ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК