Решение № 1431 от 12.03.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1431 гр. София, 12.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20241100505363 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 04.09.2023г., постановено по гр.д. № 56711/2020г. по описа на СРС, ГО, 140 състав, е уважен предявеният от С. Я. К. срещу П. А. А. иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като ищцата е призната за собственик въз основа на законово наследствено правоприемство от Я.А.К. на следния недвижим имот: апартамент № 31, находящ се в гр. София, жк “ Младост 4”, бл. ****, със застроена площ от 42, 04 кв.м., при съседи: юг – коридор, запад – ап. № 31, изток – ап. № 30, север – коридор, отдолу – ап. № 28, отгоре – ап. № 34, ведно със зимнично помещение № 31, с полезна площ от 2, 4 кв.м., при съседи: изток – коридор, запад – разделителни стени с вх. Б, север – изба № 17, юг – изба № 33, заедно с 0, 740 % ид. части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на АГКК, разположен на едно ниво в жилищна многофамилна сграда с № 4, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, при съседи имоти с 1 идентификатори

***,

***,

***, ***, като на основание чл. 108 от ЗС ответницата е осъдена да предаде владението върху гореописания имот. Със същото решение са отхвърлени предявените насрещните искове, както следва: предявените от П. А. А. срещу С. Я. К. частични осъдителни искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД за присъждане на следните суми: 24 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 50 000 лв., представляваща разходи за извършени подобрения в имот с идентификатор *** по КККР във връзка с ремонт в имота през 2011г. - 2012г., заплатен със средства на П. А. като погасен по давност; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за положени грижи за Я.К. за периода от 2006г. до неговата смърт; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за положени грижи за Я.К. за периода от 2006 г. до неговата смърт; 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ответника на ищцата при отнемане по скрит начин на процесния имот на 30.06.2017г. Отхвърлен е и предявеният от П. С. П. и П. А. А. /конституирани на мястото на починалата в хода на производството ищца по насрещния иск Д.Л. П.а/ иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 333, 33 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на факта, че в периода от 2004г. до 2006г. Д. П.а е полагали грижи за наследодателя на ответницата по насрещния иск.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответниците П. А. А. и П. С. П., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд извод, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че първоинстанционният съд е изготвил непълен и неточен доклад относно подлежащите на доказване обстоятелства и разпределението на доказателствената тежест. Поддържат се наведените в производството пред СРС правоизключващи възражение, обосновани с придобиване на лично основание на процесния недвижим имот, а в условията на евентуалност – въз основа на изтекла придобивна давност, считано от 1988г. Оспорена е обосноваността на извода на съда, че фактическата власт на ответниците 2 върху имота произтича от договор за заем за послужване. Излагат доводи, че неправилно СРС не е открил производство по чл. 194 от ГПК във връзка с релевираното оспорване на верността на представеното удостоверение за раждане и удостоверение за наследници. По отношение на предявените насрещни искове се поддържа, че претенцията за заплащане на подобренията в имота следвало да се разгледа на заявеното основание по чл. 72-74 от ЗЗД, доколкото въззивниците са своили и владели вещта, а не са били държатели на същия. Счита за неоснователно възражението за погасяване на вземането по давност, доколкото изискуемостта за заплащане на направените подобрения е настъпила в момента, в който С. К. е афиширала приемане на наследство – в случая от датата на отнемане на владението върху жилището по скрит начин.

Преди този момент не е имало правен субект спрямо който да се предяви претенцията. В този смисъл аргументират становище, че давност тече само ако кредиторът реално може да упражни правата си. По отношение на исковете за полаганите грижи и издръжка по отношение на Я.К. от неговата сестра и майка, поддържат, че по делото не е доказано наследодателят на ищцата С. К. да е имал обективна възможност да се грижи за работите си, като пенсията му е била символична. Във връзка с изложеното в първоинстанционното решение, че грижата и издръжката е дадена като нравствен дълг, то се твърди, че това не изключва задължението на Я.К. да обезщети неговата майка и сестра за положените грижи. Поддържат още, че вредата и намаляването на имуществото на въззивниците е настъпило пряко от нарушението на С. К. на задължението й по чл. 124, ал. 5 от СК. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което предявеният първоначален иск да се отхвърли, а насрещните искове да се уважат.

Въззиваемата С. Я. К. оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми, поради което прави искане същото да бъде потвърдено. Поддържа доводите си, че предявеното правоизключващо възражение по отношение на предявения иск по чл. 108 от ЗС, както и предявените насрещни искове, са недоказани.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 3 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 108 от ЗС:

Ищцата основава активната си материална легитимация с твърдение за настъпило законово наследствено правоприемство от Я.А.К., починал на 05.07.2016г. За установяване на придобивното основание е представен личен регистрационен картон на лицето, в който е вписано, че същият има дете – С., от женски пол, с ЕГН **********; удостоверение за раждане – дубликат, от което е видно, че баща на ищцата е Я.А.К., като удостоверението е издадено въз основа на акт за раждане № 0698 от 24.07.1986г., съставен в гр. Пловдив; удостоверение за наследици от 15.06.2018г., от което се установява, че Я.А.К. е починал на 05.07.2016г. и е оставил следните наследници по закон: С. Я. К. – дъщеря, с ЕГН **********.

Ответницата Д.Л. П.а /починала в хода на висящото първоинстанционно производство/ е майка на Я.К. и в това качество е оспорила верността на представените удостоверение за раждане, личен регистрационен картон от ЕСГРАОН и акт за раждане на ищцата. С влязло в сила на 12.04.2022г. решение, постановено по гр.д. № 11439/2017г. по описа на РС – Пловдив, е отхвърлен предявеният от Д.Л. П.а срещу Община Пловдив, С. Я. К. и Л.Г.З. иск с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че документите – акт за раждане № 698/24.07.1986г. на Община Пловдив и удостоверение за раждане № 003840/29.08.1986г. на Община Пловдив са неистински /неверни и неавтентични/ документи. С оглед изложеното се налага извод, че със сила на пресъдено нещо между страните в настоящото производство е установено, че оспорените акт за раждане и удостоверение за раждане са автентични и верни документи, поради което установените в тях факти с правно значение следва да бъдат зачетени, респективно не могат да бъдат оспорвани инцидентно отново в настоящото производство.

Ответницата П. А. А. /сестра на Я.К./ също е оспорила истинността и 4 верността на представените удостоверение за раждане, личен регистрационен картон и удостоверение за наследници по възражения, че същите са издадени при условията на затаяване на истина или при казване на неистина. Конкретно се твърди, че Я.К. не е обявявал пред компетентните органи раждане на дете, не е припознавал такова по законоустановения ред, нито знае, че има дете, а майката на ищцата – Л.З. е признала, че баща на С. е друг мъж, с който имала извънбрачна връзка по време на фактическата раздяла с Я.К..

Първоинстанционният съд не е открил производство по чл. 194 от ГПК за проверка истинността на оспорените документи, като в тази връзка въззивницата А. поддържа да е налице хипотеза на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Настоящата съдебна инстанция счита за неоснователни релевираните оплаквания. За да стигне до този извод съобрази следното:

Въпросът дали майката е затаила истина за факти, подлежащи на вписване и е укрила действителния баща на детето, представлява по своята същност оспорване на бащинство. Оспорването на бащинство обаче може да стане само чрез предявяването на иск, регламентиран изрично в СК, от легитимирани лица и в преклузивните срокове, не и в производство по оспорване на акта за раждане в качеството му на официален документ. Актът за раждане би бил неверен като документ само ако длъжностното лице неправилно е отразило, че баща е лице, което или не е припознало детето или не е съпруг на майката, като вместо едно лице е посочено лице, спрямо което не намира приложение презумпцията за бащинство. Исковете за произход се различат от оспорването на документа по чл. 193 от ГПК, респективно от иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК по това, че техен предмет е произходът като биологична връзка между две лица, а не произходът като констатация на длъжностното лице, че са налице предпоставките за приложение на презумпцията за бащинство или пък, че едно лице е припознало друго. В случая наведените от ответницата П. А. възражения представляват по своята правна същност именно оспорване на презумпцията за бащинство по чл. 32, ал. 1 от СК /отм./, доколкото по делото е установено, че С. К. е родена преди изтичането на 300 дни от прекратяването на брака между Я.К. и Л.З. и акта за раждане е издаден на това основание. Със заявените възражения всъщност се отрича произхода на ищцата от баща, т.е. оспорва се нейния произход. За семейното право произходът е признатата биологична връзка на детото с 5 неговите родители - майката и бащата, като правното признаване на тази връзка и превръщането й в правоотношение се осъществява по определени начини и ред, регламентирани в глава четвърта от СК /отм., в сила от 01.10.2009г/, респ. в глава шеста от Семейния кодекс от 2009 г., според които произходът се определя по строго предписани правила - в чл. 60-73 СК, с чийто норми са изрично и точно разписани и правилата за установяване и оспорване на произход. Ограниченията в тях се отнасят до лицата, имащи право да претендират установяване или оспорване на произход, и до сроковете за предявяване на претенциите. Съгласно приетото със задължителната практика на ВКС /решение по гр. д. № 181/2011 г. по описа на ВКС, ІV ГО и решение по гр.д. № 2779/2017г. на ВКС, Второ ГО/, извън тези изрично посочени лица и срокове, установяване и оспорване на произход са недопустими. Ето защо, недопустимо е установяването или оспорването на произход и на наследственото правоприемство по друг ред и от други лица и по други процесуални способи от тези установени със закона /чл. 60-63 СК, чл. 72, чл. 73 и чл. 74 СК, чл. 5 ЗН/.