Решение № 481 от 31.05.2024, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 481 гр. Сливен, 31.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, I СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Живка К. Желязкова - Спирова при участието на секретаря Росица Н. Стоянова като разгледа докладваното от Живка К. Желязкова - Спирова Гражданско дело № 20232230103294 по описа за 2023 година

Предявени е иск за нищожна клауза на Договор за паричен заем Кредирект сключен между ищеца и „ Сити Кеш“ ООД, с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал.1 и чл.

146, ал. 1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. с ч. 21, ал.1 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем № 351130/22.08.2019 г., с цена на договора 1000 лв., при ГПР 47.19 % годишен лихвен процент – 40.05%, от 6 вноски, съгласно които ищецът следва да върне цялата сума.

Считат, че уговорената клауза в чл. 6.2 от Договор за нищожна, тъй като неустойката в размер на 678.44 лв. като заплащането на същата било разрочено към погасителните вноски по кредита, видно от клаузата на чл.4 от Договора. Освен това, на ищеца било изискано да заплати сумата в размер 1802.50 лв., от които 678.44 лв. неустойка, 151.56 лв. договорна лихва и 1000 лв. главница, въпреки това, че ищеца заплатил от периода 10.03.2020 г. – 11.06.2021 г. общо сумата в размер 1000 лв. по кредита, и на 17.08.2022 г. му било изискано заплащането на още 1381. 79 лв., с включени такси за извънсъдебно събиране на вземанията, с което размерът на дълга достига 2381.79 лв., видно от приложените разписки, по делото както и от изпратеното до ищеца уведомление. Излага, че сумата накърнява добрите нрави и заобикаля закона, като за това се позовава на практика на ВКС, посочвайки конкретни Решения.

Считат, договора за недействителен, тъй като не ставало ясно какво представлява 1 разликата между горните проценти и кои разходи е покривал уговорения лихвен процент в размер на 40.05% и ГПР в размер на 47.19% като потребителя отделно от това посредством предвидената неустойка се поставял в положение да не знае точно в какъв размер е било оскъпяването му по кредита, което обуславял пороците на договора по чл. 11, ал. 1, т.9 и 10 от ЗПК.

Излага твърдения, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за бързо разглеждане в размера на ГПР, като предвид това, счита че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действирелния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора и е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника.

Освен това считат, че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „ добрите нрави“, като посочва съдебна практика за това, като посочва, че трайно се приема като противоречаща на добрите нрави и уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.

Счита, че се заобикалят нормите на ЗПК и на ЗЗП, поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, като последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Освен това, преди сключване на договор за кредит, трябва да се извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, като разгледана в този аспект, клаузата на Договора с която дължи неустойка в размер 783.94 при неосигуряване в 3- дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намира в пряко противоречие.

В продължение на това, сочи, че не е била сключена и уговорка за неустойка в размера на ГПР, като последният не съответсвал действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Твърди, че има голямо заобикаляне на закона тъй като прилаганите от кредитора клаузи, а именно клаузата предвидена в чл. 6.2 от Договор за Паричен заем Кредирект № 737315/21.09.2022 г., сключен между ищеца и „Сити Кеш“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 678.44 лв. е нищожна на осн. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл. 21, ал.1 от ЗПК.

Счита, акцесорното задължение като още едно уговорено допълнително обезщетение в полза на кредитора, като излага, че неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора, факт който довежда до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщана сума допълнително с още % от предоставена главница, посочвайки 2 съдебна практика за това.

Сочат, позовавайки се отново на съдебна практика и също и на Регламентите на Европейския съюз, както и на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, че когато не е спазено изискването за съдържанието в договора дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен.

Предвид гореизложеното, молят съда за постановяване на решение, с което да бъде прогласена нищожността на Договора за паричен заем № 351130 от 22.08.2019 г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите. Като ако не бъде уважем иска, в условията на евентуалност на този главен иск, да се прогласи нищожността на клаузите на чл. 6.2 от договора, като неравноправни и противоречащи на закона и добрите нрави. Претендира за направените по делото съдебни разноски, както и за адвокатско възнаграждение. Посочва банкова сметка за превеждане на дължимата сума от ищеца, а именно: Банка: „Обединена българска банка“ АД, IBAN: BG47RZBB91551014243060 с титуляр: адв. П. С. П.- клиентска сметка на основание чл. 39 от ЗА.

При условията на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответната страна. Считат, иска за неоснователен и недоказан.

Не оспорват обстоятелството за сключването на Договора за паричен заем № 351130 от 22.08.2019 г. между страните.

Твърдят, че ищеца не е заплащал в срок определените в погасителния план месечни вноски, като ответното дружество прехвърлило неговите права върху цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, за което уведомил ищеца с оглед сключения договор че всичките суми следва да бъдат заплатени в полза на Дружеството.

Посочват разпоредбите на Общите условия на които се основават прехвърлиянията на вземанията.

Считат, твърденията на исковата молба за неправилни, като се позовават на местна и Европейска съдебна практика, относно заобикалянето на разпоредбите на ЗПК, неизпълнението на разпоредбите, твърденията относно неустойката, както и приложения ГПР към договора.

Направено е възражение за присъждане на разноските, като намират същите за прекомерни, позовават се на нормата на чл. 78, ал.5 ГПК за претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Съобразно възраженията намират, че исковите претенции следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендират за направените по делото съдебни разноски, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следната обстановка:

Не е спорно, че ищеца и ответното дружество са в облигационни правоотношения по 3 силата на сключения между страните Договор за паричен заем № 351130/22.08.2019 г., по силата на които ищещът получил заемна сума в размер на 1000 лв. със срок на погасяване 6 вноски, с включена неустойка в тях, лихвен процент по кредита 40.05 %, ГПР 47,19 %, в общ размер на всички плащания по договора за кредит в размер на 2381.79 лв.

В чл.6 от договора за кредит, вр. с Раздел VIII OУ на договора за кредит, предоставен от разстояние е предвидено предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция в срок до 3 дни от сключване на договора или поръчителство от физическо лице, отговарящи на определени условия.

От представените по делото разписки, се установило, че ищеца е заплащал своевременно вноските, които са му били предоставени за изплащане, в период за 6 месеца.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл. 21, ал.1 от ЗПК, за прогласяване на нищожен като противоречащ на закона ЗПК на договор за потребителски кредит.

Относно прогласянето на нищожността, приложение намират нормите на ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Не е спорно, че ищцата, в качеството си на физическо лице, сключило договора е имало качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от ЗПК, а ответното дружество, в качеството на кредитор, съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато на са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7 -9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато същият бъде обявен за недействителен, то заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Съдът намира, че следва да уважи иска за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума, което е свързано с изискването на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума. Това изискване на закона е въведено за да се гарантира правото на потребителя да има яснота по какъв начин се формира неговото задължение. Именно ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото в тази величина са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане, управление до съответната възнаградителна лихва. По тази причина в ГПР следва да бъдат описани всички разходи които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузити на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочен единствено, че той е във фиксиран размер от 42,58 %, а ГЛП е 36 %. Нарушената правна норма е чл. 19, ал.4 от 4

ЗПК.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в чл.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер- пет пъти размера на законната лихва.

Съгласно § 1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя § 1, т.2 ДР ЗПК. В случая ГПР по договора за кредит не е включено задължението, поето по договора за неустойка за представяне в срок на обезпечение.