Решение № 1089 от 24.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1089 гр. София, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20231100512298 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Със съдебно решение № 20006128 от 20.01.2022 год., постановено по гр.д.№43149 по описа за 2019 год. на СРС І ГО, 64 състав, са уважени предявените от Ж. А. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. **** искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД и е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответника К. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. **** дължи на ищеца сумата от 900 лева, представляваща невърнат заем по договор за заем от 03.12.2015 год., който е следвало да бъде върнат до края на м.11.2016 год., ведно със законната лихва от 01.08.2018 год. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за което вземане с издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №50295 по описа за 2018 год. на СРС, 64 – ти състав. Ответникът е осъден да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 400 лева, представляваща разноски в производството и 275 лева, представляваща разноски в заповедното производство.

В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК ответникът подава въззивна жалба, с която оспорва решението като неправилно и незаконосъобразно. Основното възражение на въззивника е, че по делото не е доказано по несъмнен начин наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което ответникът да е задължен за заплащане на претендираната сума. За ангажиране отговорността на ответника не е достатъчно представянето на разписка, с каквато се домогва да докаже сключения между страните договор за заем ищеца, доколкото същата не отговаря на изискванията за валиден договор за заем по съдържание и реквизити. Моли съда да отмени обжалваното решение, като постанови ново, с което изцяло да отхвърли претенциите.

В установения от закона срок по чл.263 от ГПК ищецът не депозира отговор срещу подадената въззивна жалба.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, 1 становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е допустима, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивна материалноправна норма.

Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност, съдът намира следното:

Ж. А. К. е предявила срещу К. М. К. иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата от 900 лева, представляваща невърнат заем по договор за заем от 03.12.2015г., който е следвало да бъде върнат до края на м.11.2016г., ведно със законната лихва от 01.08.2018г.

(дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 50295 по описа за 2018г. на СРС, 64 -ти състав.

Ищцата твърди, че на 03.12.2015г. е предоставила в заем на ответника сумата от 900 лева. Предоставеният заем бил оформен чрез собственоръчно изписана от ответника разписка от същата дата. С така издадената разписка ответникът потвърждавал реално получения заем и поетото от него задължение да върне сумата до края на м.11.2016г. Ищцата реално предала заемната сума на ответника към момента на сключване на договора, съответно издаване на разписката. Ответникът не върнал сумата на уговорения падеж.

В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител, е подал отговор на исковата молба, с който възразява, че не дължи сумата, тъй като между страните не е сключен валиден договор за заем. Поддържа, че липсата на подпис от страна на заемодателя в разписката за предоставяне на сумата представлява липса на волеизявление, което следва да се приравни на липса на съгласие като основание за нищожност на договора. Излага доводи, че е налице незавършен фактически състав на твърдения договор.

При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на искането, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, т.е. от момента в който е постигнато съгласие между страните и парите или заместимите вещи биват предадени на заемателя а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Безспорно, следва да е налице съгласие - съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена /при заем за потребление се предава паричната сума/. Ето защо, по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на заета сума ищецът следва пряко и пълно да докаже твърдения юридически факт, източник на спорното задължение договора за заем или даването на сумата със задължаването на ответника да я върне. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и др., съобразно характера на въведените възражения срещу иска. (решение № 546/23.07.2010 г., постановено по гр. д. № 856/2009 г. на ІV ГО, решение № 390/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 134/2010 г. на ІV ГО и др.).

По делото е представена подписана от заемополучателя – въззивник разписка, в която е удостоверено, че ответникът е получил сумата от 900,00 лв. от ищеца със задължението да я върне до края на месец ноември 2016 год. Същата не е оспорена, че носи подписа на ответника. Подписът на получателя, потвърждаващ изявлението за това, че му е дадена 2 определена сума пари, представлява изявление за получаване

(решение № 20 от

02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010 г., ІV ГО на ВКС). Поради реалния характер на договора за заем предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването и със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора (решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., ІV ГО на ВКС и решение № 50091 от 03.11.2023 г. по гр. д. № 2856/2022 г., ІІІ ГО на ВКС).

По въпроса за доказателственото значение на разписката за наличието на заемно правоотношение e формирана последователна съдебна практика на ВКС (решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. и решение № 119 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 182/2015 г., и двете по описа на IV ГО на ВКС, решение № 1023 от 05.11.2008 г. по гр. д. № 39/2008 г. на III ГО на ВКС и др.) в която се приема, че разписката - като частен свидетелстващ документ - удостоверява получаването на посочената в нея сума и не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи. За да попадне в това изключение - т. е. да доказва сключването на договора за заем, разписката следва да съдържа изявлението на заемателя за получаването на заетата сума и признанието на поетото задължение да бъде върната в определен срок от длъжника, какъвто е и настоящият случай. Тъй като договорът за заем е неформален, поради което може да бъде сключен във всякаква форма, то изявлението на заемателя, обективирано в издадената от него разписка /че е получил сумата и при признанието да я върне в определен срок/ установява също и постигнатото съгласие за връщането й (решение № 50080 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 2288/2022 г., ІІІ ГО на ВКС). Действително, в чл. 77 ЗЗД не е предвидено изрично какви трябва да са реквизитите на издадената от кредитора разписка, но тези реквизити логично следват от факта, който трябва да се удостовери с нея – кой, на кого, в какво качество и за какво плаща. В настоящия случай, представената разписка съдържа необходимата информация за да се установи лицата по правоотношението, за което се отнася, същността, съдържанието и момента на възникването му, а именно - договор за заем, сключен на 03.12.2015 год., крайният срок по който е края на месец ноември 2016 год.

Доколкото ответникът оспорва получаването на процесната сума, то и в негова тежест е да докаже, че паричните средства са получени на друго основание. Друго основание за получаване на сумата обаче не се установява, нещо повече – ответникът не е въвел никакви твърдения, респ. не е ангажирал никакви доказателства, че не е налице обвързаност между страните и възникнало в негова тежест задължение за връщане на претендираната сума.

При тези данни настоящият въззивен състав намира, че от представената и описана по-горе разписка се установява, че ответникът е получил процесната сума по силата на договора за заем между него и ищеца, т. е. доказано е предаването на сумата, с което договорът - като реален такъв, се счита за сключен.

Въззивният съд намира въззивната жалба за недоказана, респ. неоснователна, поради което оставя същата без уважение.

Въпреки изхода на спора, доколкото ответникът – въззивник е представляван от назначен от съда особен представител на основание чл.47, ал.6 ГПК, следва да се присъдят разноски за възнаграждение на особения представител. Представителството, осъществявано от назначения с определение на съда особен представител – адвокат, е възмездно, тъй като за положения от него труд се дължи възнаграждение в размер, определен съобразно чл.36 ЗА вр. Наредба № 1, независимо от изхода на делото. Особеният представител е осъществил възложеното му от съда представителство, взема участие във въззивното производство и е изготвил въззивна жалба, а дали същата е бланкетна е въпрос по същество, който не може да влияе върху размера на дължимото възнаграждение. Поради това и в съответствие с разясненията в т.6 от ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС особеният представител има право да бъде възнаграден за труда си, независимо от изхода на делото.

Липсата на дадени от съда указания на ищеца да внесе предварително възнаграждението по сметката на съда, за да бъде изплатено на особения представител в хода на въззивното производство, което в случая ищецът няма интерес да направи предвид изхода на делото в първата инстанция, не освобождава страната от законовото й задължение и е достатъчно основание да бъде осъдена с решението да плати възнаграждението направо на особения представител.

Задължението на въззиваемия ищец да заплати възнаграждение за въззивната 3 инстанция на назначения от съда особен представител на ответника са съобразени с разясненията, дадени с т.6 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които възнаграждението за особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице. Въззивния съд не е задължил своевременно ищеца да внесе дължимото възнаграждение в хода на въззивното производство, който пропуск следва да отстрани, като осъди въззиваемия ищец, който се явява задължено лице по чл.47, ал.6 ГПК, да заплати дължимото възнаграждение.