Решение № 161 от 18.02.2025, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно гражданско дело 2363/2024
- Вид
- Решение № 161
- Подписан
- 18.02.2025
- В сила
- 18.02.2025
- Състав
- Мила Йорданова Колева, Десислава Георгиева Жекова, Тони Кръстев
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.267, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.114 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.99 · Закон за задълженията и договорите
- чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.11, ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.5 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 430 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 161 гр. Варна, 18.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Мила Й. Колева
Членове:
Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова при участието на секретаря М. Д. Манолова като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско дело № 20243100502363 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 75998/24.09.2024г., подадена от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, против Решение № 3150/26.08.2024 г., постановено по гр. д. № 147/2023г. по описа на ВРС, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове срещу М. Т. Д. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 5000 лв. (пет хиляди лева) - главница - частична претенция, от обща дължима главница – 29 943,76 лева, 1000 лв. (хиляда лева) договорна/възнаградителна лихва /частична претенция/ от обща дължима договорна лихва – 3 371,49 лева, представляващи задължение по договор за потребителски кредит от 02.11.2017г., както и законната лихва за забава върху претендираната главница от подаването на заявлението, до окончателното й изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение в производството по ч. гр. дело №14057/2022 год. на ВРС,16-ти състав, на основание 415,ал.4 във вр. с 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 430 от ТЗ, чл.86 от ЗЗД и чл.99 от ЗЗД.
Във въззивната жалба се навежда оплакване, че решението е неправилно. Излага се, че всички доказателства по делото сочат, че датата на сключване на договора за кредит е през 2017г. Сочи се, че несъмнено срокът на договора за кредит не е изтекъл, така както е заявено в исковата молба, като на вещото лице са предоставени данни за обявена предсрочна изискуемост.
Настоява се, че ищецът е доказал всички твърдения в исковата молба, както и претенциите си по размер. Моли се за отмяна на обжалваното решение и 1 уважаване на предявените искове в цялост. Претендира се присъждане на разноски.
Въззиваемата страна – М. Т. Д., чрез процесуален представител, депозира отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който оспорва изцяло наведените във въззивната жалба основания и доводи за отмяна на оспореното решение, като счита същото за правилно. Отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция страните с писмени молби поддържат въззивната жалба и отговора.
Производството пред РС – Варна е образувано по искова молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу М. Т. Д., с която са предявени гореописаните отхвърлени от РС – Варна искове за установяване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело №14057/2022 год. на ВРС,16-ти състав.
В исковата молба са наведени твърдения, че между „Сибанк“ ЕАД и М.
Д. на 02.11.2017г. е сключен договор за потребителски кредит, с който на ответницата е предоставен кредит в размер от 35 000 лв. при годишен лихвен процент от 5.5.% с краен падеж 03.11.2027г. На 15.12.2021г. вземанията спрямо длъжника били прехвърлени с договор на „ЕОС Матрикс“ ЕООД.
Посочено е, че задълженията по договора за кредит са обявени за предсрочно изискуеми на 30.06.2022г.
В срока по чл.131 ГПК ответницата е оспорила исковете. Възразила е, че липсват доказателства конкретно вземането към нея да е прехвърлено на ищеца. Заявила е, че не е получила заем, оспорила е и подписа си в представения договор за кредит, което оспорване впоследствие е оттеглено.
Посочила е в отговора, че кредитът е отпуснат на 02.11.2011г. Навела е възражение за неравноправност и противоречие с добрите нрави на клаузи, определящи променлив лихвен процент. Направила е и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на заявените вземания за главница и договорна лихва, както и възражение за нищожност на клауза за заплащане на такса от 250лв.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото , по въведените с жалбата оплаквания, съдът намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните 2 процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
От приетите по делото писмени доказателства и заключение по приетата в първоинстанционното производство и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, съставът на въззивния съд достига до извод, че между „Сибанк“ ЕАД и М. Д. валидно е възникнала облигационна връзка по посочения в исковата молба и представен, включително в оригинал, договор за потребителски кредит от 02.11.2017г.
Неоснователни са доводите на въззиваемата страна досежно датата на договора за кредит. Анализът на събраните по делото доказателства сочи, че се касае за техническа грешка при изписване на годината в титулната част на договора. Видно от приетия като писмено доказателство договор за кредит, в самия договор – т.3 е посочена крайна дата на усвояване 02.12.2017г. В подписания от кредитополучателя погасителен план е посочена дата на усвояване 03.11.2017г., като падежът на първата вноска е 25.12.2017г.
Неоспорената от страните и кредитирана от съда приета в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза сочи, че се касае за техническа грешка в договора. От страна на „ОББ“ АД е представено удостоверение, в което е потвърдена идентичността на договора с вътребанковия номер на кредита от 2017г. Липсват данни и твърдения М. Д. да е теглила друг кредит през 2011г. Също така, вещото лице потвърждава усвояването на сумата по кредита от кредитополучателя, както и в табличен вид посочва извършваните плащания от кредитополучателя по сключения договор.
В изпълнение на задължението си да съблюдава спазването на императивни правни норми и да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори въззивният състав анализира съдържанието на сключения договор.
Подписаното съглашение съдържа пълна, изчерпателна и ясна информация за потребителя досежно конкретния размер на всяко едно задължение и основанието за неговата дължимост, поради което и включително в съответствие с изискванията на ЗПК, договорът за кредит е сключен по ясен и разбираем начин, с предоставяне на конкретизирана информация по смисъла на чл.10, ал.1 ЗПК.
Цялата необходима информация е представена на кредитополучателя – детайлно описание на задълженията, включително чрез предоставяне на погасителен план с размер на всяка погасителна вноска общо и по компоненти, краен размер на задължението, който е изрично посочен и в абсолютна сума в погасителния план, подписан от кредитополучателя, условия, подписани на всяка страница от потребителя съобразно изискването на чл.11, ал.2 ЗПК. Всички условия на договора са ясно и четливо написани.
По отношение клаузите за лихвен процент, същият е ясно и разбираемо дефиниран по размер и начин на формиране в т.6 и т.15 от договора. Към момента на сключване на договора, всички компоненти на договорената лихва са ясни и лихвата недвусмислено определена по размер в погасителния план и 3 приложение – методика за изчисляване на референтен лихвен процент, подписана от потребителя. От заключението на вещото лице е видно, че по време на срока на договора липсва едностранна промяна от страна на кредитора на първоначално договорената лихва, приета от потребителя, в посока на увеличаването й. Напротив, считано от 25.11.2018г. лихвеният процент от 5.5.% е намален на 5.0 %.
Годишният процент на разходите по договора е в рамките на максимално предвидения размер в нормата на чл.19, ал.5 ЗПК, а именно 5.81%, като в условията на договора се съдържа начин на изчисление на ГПР.
При всичко гореизложено, не се открива приложение от страна на кредитора на неравноправни клаузи, които да обуславят извод за неравновесие в правата и задълженията на банката и потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, както и основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК.
Видно от заключението на вещото лице, кредитополучателят е преустановил погасяването на кредита, като последно плащане е извършено през м. юли 2020г., при което за кредитора се е породило предвиденото в т.21.1.7 от договора основание да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Видно от приетите от първоинстанционния съд писмени доказателства, с нарочно писмо, получено лично от М. Д. на 30.06.2022г., въззивното дружество, в качеството му на цесионер, е уведомило кредитополучателя както за сключения на 15.12.2021г. договор за прехвърляне на вземанията, така и за обявяването на кредита за предсрочно изискуем.
От въззивника е ангажиран като писмено доказателство твърдяният договор за прехвърляне на вземания от 15.12.2021г., сключен между „ОББ“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, както и нотариално заверено пълномощно от 21.12.2021г., с което цедентът упълномощава цесионера да уведомява съгласно чл.99 ЗЗД всички длъжници за цесията. Представено е и приложение към договора за цесия, съдържащо списък на прехвърлените вземания в табличен вид с данните на длъжниците и индивидуализация на договорите за кредит, респективно размерите на задълженията. Заключението на счетоводния експерт потвърждава фигурирането в това приложение на длъжник М. Д. и неизплатените й задължения по процесния договор за кредит. По този начин се установяват всички необходими елементи от фактическия състав на чл.99 ЗЗД.
От приобщеното и кредитирано от съда заключение по съдебносчетоводната експертиза се установява, че размерът на непогасената главница по договора за кредит е 29 943.76лв., а на договорната лихва за процесния период 25.12.2017г. до 30.06.2022г. – 3301.97лв. Договорната лихва допустимо се претендира само до датата на настъпване на предсрочната изискуемост съобразно тълкувателната практика на ВКС. Поради това, предявените частични искове се явяват доказани както по основание, така и по размер.
При тези изводи, подлежи на обсъждане направеното своевременно от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно ТР №3/21.11.2024г. по т.д. №3/2023г. ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на 4 изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В процесния случай, заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 24.10.2022г. Предсрочната изискуемост е обявена на 30.06.2022г., поради което за главницата не е изтекъл предвиденият в чл.110 ЗЗД петгодишен давностен срок. Периодът на претендираната договорна лихва е 25.12.2017г. – 30.06.2022г. Съобразявайки тригодишния давностен срок по чл.111, б. „в“ ЗЗД, както и таблиците от заключението на вещото лице, съставът на въззивния съд констатира, че за три години назад от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, се формира задължение за договорна лихва, надвишаващо размера на частичния иск от 1000 лв., при което в рамките на тази предявена сума задължението също не е погасено по давност.
Поради несъвпадане правните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде изцяло отменено, като вместо него бъде постановено друго, по силата на което да бъдат изцяло уважени предявените искове.