Определение № 1011 от 02.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1011 гр. София, 02.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20258002902511 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания България Иншурънс“ АД срещу решение № 227 от 27.08.2025г. по в.гр.д. № 129/2025г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 20 от 13.01.2025г. по гр.д. № 359/2024г. на Окръжен съд – Велико Търново.

С потвърденото решение по искове, предявени от Г. П. Г. и И. П. П., наследници по закон на П. Г. П., починал на 18.12.2023г., застрахователното дружество е осъдено да заплати на „Инвестбанк“ АД 37 347. 59 лева, представляващи застрахователна сума по Договор за застраховка „Злополука и заболяване“, застрахователен сертификат № 2320204005701120 към Договор за групова застраховка „Злополука и заболяване“ на получателите на кредити на „Инвестбанк“ АД от 09.06.2014г., във връзка с Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ № 166-33/06.10.2016г., сключен между банката и П. Г. П., кредитополучател, със законната лихва за забава от 23.04.2024г., датата на исковата молба, до окончателното плащане. Също с решението на Окръжен съд – Велико Търново „Застрахователна компания България Иншурънс“ АД е осъдено да заплати на Г. П. Г. сумата от 3 170 лева, а на И. П. П. - 660 лева, представляващи платени от тях вноски по договора за ипотечен кредит след 1 смъртта на П. Г. П., със законната лихва за забава от 23.04.2024г. до окончателното плащане на сумите. Двете групи искове са квалифицирани от въззивния съд съответно като такива по чл. 134 от ЗЗД, във връзка с чл. 382, ал. 1 от КЗ, и чл. 456, ал. 1 от КЗ.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение по отношение на уважените искове на И. П. П. е недопустимо, тъй като липсва установена процесуална легитимация. Ищцата е непълнолетна, а не е приела наследството на своя баща П. Г. П. по опис. Същевременно на двамата ищци е присъдено повече от непогасената част от задължението – присъдена е била както стойността на неплатените вноски, така и стойността на платените вноски. По същество касаторът счита въззивното решение за неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. От Апелативен съд – Велико Търново не е разгледано възражението във въззивната жалба, че не е доказана активната процесуална легитимация на ищцата И. П. П. (чл. 61, ал. 2 от ЗН). За нея съдът следи служебно, а дори и възражението да е било неоснователно, съдът е длъжен да го обсъди с оглед изискването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Липсва мотивирано произнасяне относно възражението във въззивната жалба, че първоинстанционният съд погрешно е приел, че исковете са с правно основание чл. 383, ал. 3 от КЗ. Касае се за застраховка, сключена от кредитор за обезпечение (чл. 382, ал. 3 от КЗ). Не е обсъдено и направеното във въззивната жалба възражение, че е присъдено обезщетение, което надвишава стойността на неплатената част от задължението. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че обстоятелства относно здравния статус на лицето, предвидени изначално в застрахователния договор, представляват неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 и т. 19 от ЗЗП, тъй като застрахованият не е в състояние да предвиди икономическите последици от нейното приложение, респективно не е налице предвидена същата възможност за застрахования са прекрати договора на същото основание.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно 2 обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените въпроси са:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба възражения, както и да съобрази всички факти и обстоятелства по делото?

Според касатора въззивното решение постановено в противоречие с решение № 60117 от 01.02.2022г. по т.д. № 667/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60119 от 08.11.2021г. по т.д. № 1449/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60301 от 17.01.2022г. по гр.д. № 479/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 50109 от 18.01.2023г. по т.д. № 1495/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 194 от 11.01.2021г. по гр.д. № 4488/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 237 от 11.01.2021г. по гр.д. № 1553/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о., съгласно които въззивният съд е длъжен да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани във въззивната жалба.

2. Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6 и т. 10 от ЗЗП клауза от застрахователен договор, която предвижда освобождаване от отговорност на застрахователя, в случаите когато застрахователният риск е настъпил поради усложнения, настъпили в резултат на заболявания, за което застрахованият е премълчал или неточно обявил пред застрахователя по реда на чл. 362 от КЗ?

Във връзка с въпроса касаторът сочи решение № 60063 от 30.06.2021г. по т.д. № 351/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 2 от 20.05.2013г. по т.д. № 1031/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 105 от 11.07.2017г. по т.д. № 1325/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 105 от 10.04.2025г. по т.д. № 440/2024г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 50129 от 23.11.2023г. по т.д. № 1553/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., от които, според него, може да бъде направен извод, че такава неравноправност липсва.

3

От насрещните страни по жалбата Г. П. Г. и И. П. П. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Мотивите на предходните две съдебни инстанции се споделят изцяло.

От „Инвестбанк“ АД, конституирано като съищец по реда на чл. 26, ал. 4 от ГПК, не е подаден отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по чл. 288 от ГПК, констатира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд - Велико Търново е приел, че на 06.10.2016г. между „Инвестбанк“ АД и П.

Г. П. е бил сключен Договор за ипотечен кредит „Домашен уют“ № 16633/06.10.2016г. за сумата от 33 340 евро и краен падеж по погасителния план – 06.02.2038г. По Договор за групова застраховка „Злополука и заболяване“ на получателите на кредити на „Инвестбанк“ АД от 09.06.2014г. е съществувало застрахователно правоотношение между банката и „Застрахователна компания България Иншурънс“ АД. На 11.05.2023г., съгласно застрахователен сертификат № 2320204005701120, е бил покрит рискът смърт на кредитополучателя П. Г. П., резултат на злополука или заболяване. На 18.12.2023г. П. Г. П. е починал. Оставил е за наследници по закон своите деца Г. П. Г., пълнолетен, и И. П. П., непълнолетна.

При наличие на застраховка в полза на банка (в случая наименована „Злополука и заболяване“, но покриваща застрахователния риск „смърт“), наследниците на починал кредитополучател, чийто живот е застрахован, не се освобождават от задължението на своя наследодател към банката, а дължат изпълнение по договора за кредит. Ако са платили, дори и частично, те могат да търсят платеното от застрахователя по реда на чл. 456 КЗ, а ако не са – разполагат с косвения иск по чл.382, ал.1 от КЗ, вр. чл. 134, ал.1 от ЗЗД да 4 търсят изпълнение в полза на банката и заплащане на застрахователна сума до размера на неиздължения остатък по кредита към момента на настъпване на застрахователното събитие (смърт на наследодателя).

Относно разпоредбата на чл. 382, ал. 3, изр. 1 от КЗ от състава на Апелативен съд – Велико Търново е прието, че вменява на обезпечения със застраховката по повод неимуществено благо на длъжника кредитор задължение да предприеме с грижата на добър стопанин всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователната сума по застрахователния договор в случай на неговата смърт. Носители на съответстващото на това задължение на кредитора право са наследниците на длъжника. Те имат права на застрахован, освен правото да получат застрахователна сума до размера на непогасената част от задължението – чл. 382, ал. 3, изр. 2 от КЗ. Кредиторът има право, но и задължение да претендира и получи застрахователната сума. В случая от „Инвестбанк“ АД не са предприети тези действия и ищците имат процесуалната и материалноправната легитимация да предявят косвения иск по чл. 134 от ЗЗД.

Този иск е бил приет от въззивния съд за основателен до размера от 37 347. 59 лева, представляващи непогасена част от дълга по договора за кредит, съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебна икономическа експертиза.

За неправилна е била приета правната квалификация на исковете, дадена от първоинстанционния съд (чл. 383, ал. 3 и ал. 4 от КЗ). В този смисъл е било направено и оплакване от застрахователното дружество във въззивната му жалба. Според въззивния съд разпоредбата на чл. 383, ал. 3 от КЗ касае застраховка, сключена от длъжник в полза на кредитор, а в случая твърденията на ищците, подкрепени и от доказателствата по делото, са били, че застрахователният договор е сключен от банката, застраховащ, като обезпечение на кредит, сключен с П. Г. П., застрахован.

Не е била споделена също квалификацията, дадена от първоинстанционния съд, на втората група предявени искове - за присъждане лично на ищците на суми, представляващи платените от тях вноски по договора за банков кредит след смъртта на П. Г. П.. Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл. 383, ал. 3 и ал. 4 от КЗ, но според въззивния 5 съд те са имали своето правно основание в разпоредбата на чл. 456 от КЗ.

Съгласно нея, когато застраховка „Живот“ е била сключена в полза на кредитор за обезпечение на задължение на физическо лице, това физическо лице или неговите наследници имат право на иск срещу застрахователя и когато не са били страна по застрахователния договор и са платили задължението при настъпило застрахователно събитие към кредитора.

Въпреки неправилната правна квалификация, изводите на първоинстанционния съд за основателност на исковете са били споделени.

Ищците, в качеството си на наследници на застрахования кредитополучател, са погасили част от кредита в размер на общо 3 830 лева, представляващи 9 месечни вноски по кредита, след настъпване на застрахователното събитие на 18.12.2023г. Доколкото с всяко плащане след настъпилата смърт наследниците се суброгират в правата на кредитора до размера на платеното, то за същите възниква правото на иск срещу застрахователя по чл. 456, ал. 1 от КЗ.

Размерът на платените суми е бил приет за установен въз основа на заключението на съдебната икономическа експертиза, съответно на извършените плащания - 3 170 лева от Г. П. Г. и 660 лева от И. П. П. за периода от 18.12.2023г. до 30.09.2024г. Погасени са били дължимите месечни вноски, застрахователни премии и такси по кредита за месеците от януари до септември 2024г., като общият размер на задължението по кредита към 30.09.2024г. е бил 37 347. 59 лева. Сборът от присъдените суми на двамата ищци, според въззивния съд, не са надхвърляли фиксираната застрахователна сума, която застрахователят дължи съгласно чл. 382 КЗ.

Въззивният съд е изложил още, че въпреки променената квалификация на исковете не се е налагало ново разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и ангажиране на нови доказателства от страните. Първоинстанционният съд е разпределил правилно доказателствената тежест.