Решение № 188 от 29.06.2026, Районен съд - Димитровград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 188 гр. гр. Димитровград, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Гергана Т. Стоянова Денчева при участието на секретаря А. Б. Д. като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело № 20255610100290 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК за обявяване на недействителен на целия договор за потребителски кредит, респ. при условията на евентуалност само разпоредбата на чл. 18 ал.1 от договора за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че на 01.11.2023 г. между П. Х. С. и ,,КРЕДИРЕКТ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № 956242 (наричан по-допу „Договора"), по силата на който настоящият ответник е предоставил на Ищеца паричен заем в размер на 3 000 лв. при фиксиран лихвен процент от 47 % и годишен процент на разходите —58,4 %. При усвоена главница в размер на 3 000 лв. кредитопопучателят следва да заплати общо 4 424.30 лв. Съгласно чл. 18, ал. 1 отДоговора ако Ищеца не предостави обезпечение по кредита в двудневен срок ипи предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 6 отДоговора, дъпжи на кредитора неустойка в размер на 5 804.40 лв. Видно от изложения в чл. 1, ал. 3 от Договора Погасителен план неустойката предварително е разсрочена и е включена към анюитетните вноски по кредита. 11. ПРАВНИ ИЗВОДИ В процесния случай кредиторът „КРЕДИРЕКТ" ЕООД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от 3КИ, поради което може да отпуска заеми сьс средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружепвото предоставя кредити, което го опредепя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Доверителят ни е физическо лице, което при сключване на Договора е действало именно като такова. Следователно Ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл.

9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т.1 от ДР на 33П. Сключеният между „КРЕДИРЕКТ" ЕООД и Доверителя ни договор за кредит по своята правна характеристика и 1 съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК.

Гореописаното обуславя извода, че — освен изложените в настоящата молба доводи за нищожност на процесния договор за потребителски кредит, съдът следва служебно — съгласно новепата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, да следи за наличието на неравноправни кпауsи в договори, скпючени с потребители.

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно ал. 4 на същия от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на Република България.

В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнитепни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в реаултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С 714/22 на СЕС, девети състав, сыласно което в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, което ще понесе потребителят. Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б.

"ж" от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на главница. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 58,4 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 от ГПК, доколкото-така отразен, този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер на 2

ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение. В процесния случай-чл. 18 във вр. с чл. б от Договора, неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорноспа си към кредитора за заплащане на главното задължение по потребителския кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит,нито вредите от неизпълнението на задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чреs поръчитепство или банкова гаранция.

Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на гпавното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума.

От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи размерът на разходите по кредита, т.е. "неустойката" се явява разход по кредита, а не обезщетение, който — в противоречие на правипото на чл. 11, т.10 от ЗПК, не е вкпючен в ГПР. Счита, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в Договора е посочен размер на ГПР, който не надвишава ааконово допустимия, без включването в него на сумата по чл. 18 от Договора той не отговаря на реапно припагания между страните по Договора и не може да изпълни функцията си — да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се sапознае с произтичащите за него икономически последици от Договора, въз основа на което да ваеме информирано решение за скпючването му. Ето за що смятаме, че Договорът спедва да се обяви за недействитепен.

Посочването на по-ниськ от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисьла на чл. б, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позвопява да прецени реапните икономически поспедици от скл ючването на договора. Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, водещо до недействитепност на 3 целия договор за потребителски кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в тоаи смисъл Опредепение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, П1 г.о.). Като не е оповепил действитепен ГПР в Договора, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. Фактическа искова претенция: С оглед гореизложеното и след като се уверите в истинността на твърденията ни, молим да ни призовете на сьд и да постановите решение, с което да обявите Договор за потребителски кредит № 956242 от 01.11.2023 г., сключен между П. Х. С. А. и „КРЕДИРЕКТ" ЕООД за нищожен. В условията на евентуалност, в случай че намери договора за действителен, моли да обяви раsпоредбата на чл. 18 във вр. с чл. 6 от Договора, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от 33Д, вр. чл. 26, ал. 4 33Д за недействителна.

Моли да им бъдат присъдени сторените съдебни разноски.

Депозиран е отговор в срок от ответника , в който се твърди следното: Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. На първо място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката 1 се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. В доказателство на твърденията си прилагам Лог файл по договор за паричен заем № 956242, който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилагам и попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и изпратения на посочения от него имейл адрес [email protected] Стандартен европейски формуляр (СЕФ). С гореописаните документи изцяло опровергавам твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.

Видно от лог файла още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Така доказваме, че договорът е сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са 4 спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 58.4%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и 2 от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно със стойността още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бива да се смесват като понятия, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне 5 основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. В цитираните клаузи е направено и ясно разграничение между задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично е посочено, че неустойката не се включва в ГПР.