Решение № 265006 от 23.07.2021, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 23.07.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Ивайло Д. при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1886 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 17.12.2020 год., постановено по гр.дело №39944/2018 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в, са отхвърлени предявените от Д.И.Д. срещу „Ф.Т.Б.“ ООД искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 25 851.42 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.май 2016 год. до м.декември 2017 год. /за периода от м.май 2016 год. до м.декември 2016 год. и от м.септември 2017 год. до м.декември 2017 год./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и за сумата от 2 765.68 лв., представляваща законна лихва за периода от 01.06.2016 год. до 01.03.2018 год., като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 788 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца Д.И.Д..

Жалбоподателят поддържа, че в обжалваното решение били изложени най-общи констатации, без да са формулирани конкретни правни и фактически изводи, т.е. същото било немотивирано. Първоинстанционният съд се бил задоволил единствено да посочи, че полагането на труд от ищеца, в рамките на предвидената длъжностна характеристика, не е било доказано по делото /този факт дори не бил оспорен от ответника за целия период, а само за три месеца от него/. Липсата на мотиви на съдебните актове винаги се квалифицирала като съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност и налагащо отмяна на съдебния акт, по отношение на който този порок е констатиран. По делото било безспорно, че на 09.05.2016 год. между страните бил сключен трудов договор, по силата на който ищецът бил назначен на длъжността „Отговорен магистър фармацевт – ръководител склад за търговия на едро с лекарствени продукти“, както и че на 21.11.2017 год. той подал молба по чл. 326 КТ за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, считано от 21.11.2017 год. Трудовото правоотношение било прекратено на 21.12.2017 год. с изтичане на срока на предизвестието. Основният предмет на дейност на ответното дружество била търговия на едро с лекарствени продукти; търговия на едро с медицински изделия и консумативи; покупка или производство на стоки с цел продажба. Условията, на които търговците желаещи да осъществяват дейност свързана с търговия на едро с лекарствени продукти и посредничество в областта на лекарствените продукти, били регламентирани в Глава девета, чл. 195 и сл. от Закон за лекарствените продукти в хуманната медицина /ЗЛПХМ/. Основно изискване за получаване на лиценз и фактическото осъществяване на дейността законодателят сочи сключването на трудов договор с квалифициран персонал и отговорен магистър-фармацевт с най-малко две години трудов стаж по специалността /чл. 197, т. 2 ЗЛПХМ/. Видно било от представените платежни ведомости за периода май – декември 2016 год. и отчетни форми за периода октомври – декември 2017 год., че ищецът бил единственият служител за посочения период в ответното дружество, който отговарял на изискваните от чл. 197, т. 2 ЗЛПХМ образователен ценз, за да може дружеството да осъществява търговска дейност на едро с лекарствени продукти. В платежните ведомости ясно били посочени отработените от ищеца дни за всеки месец, което свидетелствало за това, че той е бил на работа и е полагал труд и че ответникът е извършвал търговска дейност /ако се приемело, че не е осъществявал дейност, то коректното било във ведомостите да бъде посочено, че дружеството е в престой/. Ответникът бил възразил в отговора на исковата молба, че ищецът не се е явявал на работа в периода м.май

– м.август 2016 год. и в периода м.септември – м.декември 2017 год., но за факта на „неполагането на труд“ през м.май – м.август 2016 год. и м.септември 2017 год. по делото не били ангажирани никакви доказателства. Видно било от формата за октомври 2017 год., че на 2-ри и 3-ти ищецът бил на работното си място. Във връзка с твърдяното неявяване на работното място в периода м.октомври – м.декември 2017 год.., следвало да се има предвид, че ответникът бил предприел действия по възпрепятстване на достъпа на ищеца до работното му място, като не било вярно твърдението му, че причината за неполагане на труд била „самоотлъчка“. Недопускането до работа се явявало незаконно и на ищеца се дължало обезщетение за процесния период в размер на брутното трудово възнаграждение – чл. 213, ал. 2 КТ. В този смисъл предявения главен иск неправилно бил квалифициран от СРС. На следващо място сочи, че по делото бяха разпитани двама свидетели – по негово искане и по искане на ответника, като свидетелят на ответника бил негов служител от средата на м.ноември 2017 год., а достъпът на ищеца до склада бил ограничен от управителя на дружеството на 26.10.2017 год. и в този смисъл няма как свидетелят да е виждала в офиса на дружеството.

Неправилно СРС бил приел, че показанията на свидетелката Г.не са достатъчни за доказване на полагания от ищеца труд в процесните периоди, тъй като същата е негова съпруга. При наличие на такива отношения обективността на показанията трябвало да може да бъде изведена при преценката им с оглед на всички останали събрани доказателства и със засилена критичност – чл. 172 ГПК, което не е сторено от първоинстанционния съд. Показанията на свидетелката били последователни, логични, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателства по делото и следвало да бъдат кредитирани. Видно било от заключението на вещото лице по съдебдо-счетоводната експертиза, че за периода от м.май 2016 год. до м.декември 2017 год. дължимите трудови възнаграждения били в размер на 43 332.88 лв. За месеците октомври и ноември 2016 год. и за месеците януари, февруари, март 2017 год., както и за месеците септември, октомври, ноември и декември 2017 год. суми не били превеждани. СРС бил игнорирал въпроса за неясното основание за осъществения на 11.04.2017 год. банков превод за сумата от 4 100 лв. Същият бил от значение и за предмета на гр.дело №38373/2018 год. по описа на СРС, ГО, 170 с-в., но в заключението на същото вещо лице по това дело въпросната сума била посочена като „заем“, а в заключението по настоящото дело – като „заплата“. Предмет на гр.дело №38373/2018 год по описа на СРС, ГО, 170 с-в, било връщането на сумите по претендирани от ответника като сключени три неформални договора за заем между него и ищеца, в т.ч. заем от 11.04.2017 год. за сумата от 4 100 лв. В същото време по настоящото дело работодателят твърдял точно противоположното, че сумата в размер от

4 100 лв. преведена на 11.04.2017 год. е заплата. От общо дължимите 42 332.88 лв. били заплатени 22 988.96 лв. /в заключението си вещото лице извеждало сумата от 27 088.96 лв., тъй като включвало и коментираната по-горе сума от 4 100 лв., която обаче била осчетоводена от ответника като заем и чието връщане се претендирало, като по делото вече имало постановено решение на 18.11.2020 год., с което ищецът бил осъден да върне сумата от 4 100 лв./.

Следователно ищецът имал право да получи остатъка от 20 343.92 лв., както и лихва в размер на 1 365 лв. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Ф.Т.Б.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че доказателствената тежест за установяване на полагане на труд по иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на дължимо трудово възнаграждение била на ищеца /работника/служителя/, с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК. От събраните по делото доказателства безспорно била установена липсата на трудова престация от страна на жалбоподателя през процесния период, като същият изобщо не се бил явявал на работа. Това било видно както писмените доказателства – отчетни форма за явяване на работа за месеците в цитираните периоди, така и от разпита на свидетелката Г. М. За обстоятелството, че ищецът не се бил явявал на работа през процесния период били налице и негови признания, обективирани в протокол от проведено на 17.12.2018 год. открито съдебно заседание по НАХД №9286/2018 год. по описа на СРС, 109 с-в. В приложения по делото протокол от проведено – същият бил заявил, че „ ... от 27 октомври не съм посещавал работното си място. Считам, че ми се дължи трудово възнаграждение, макар че не съм ходил на работа. “. След като ищецът не бил изпълнил задълженията си към работодателя, то не му се дължало плащане на възнаграждение. Във връзка с доводите на жалбоподателя, свързани с основния предмет на дейност на ответното дружество следвало да се има предвид, че те нямали връзка с факта на престирането на работна сила. Евентуалното нарушение от страна на ответното дружество на ЗЛПХМ било ирелевантно и по никакъв начин не обуславя извод за положен от жалбоподателя труд. Не ставало ясно също така как явяването на служителя на работа в понеделник и вторник, т.е. 2 дни през месец октомври, водело до извод за изпълнение на задължението за явяване на работа за процесния период и обосновавало дължимост на трудово възнаграждение в посочения размер. От събраните доказателства по делото било видно, че ищецът не е полагал труд през м.октомври 2017 год., с изключение на посочените 2 дни. Видно било от съдържанието на исковата молба, че ищецът претендирал присъжданото на трудови възнаграждения, поради което и правилно исковете били квалифицирани по чл. 128, т. 2 КТ. Липсвали твърдения, които да обуславят квалификация на спорното право по чл. 213, ал. 2 КТ. Нещо повече, ако се приемело, че е предявен осъдителен иск по чл. 213, ал 2 КТ, то той щял да е недопустим, доколкото основанието за предявяването му щяло да различно от това по издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ.

Акцесорната претенция за обезщетение за забава върху главницата, представляваща неизплатено трудовото възнаграждение, е квалифицирана от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение. Видно е от обстоятелствената част на исковата молба, че ищецът твърди, че работодателят не му е изплащал дължимото трудово възнаграждение за периода от м.май 2016 год. до м.декември 2016 год. и за периода от м.септември 2017 год. до м.декември 2017 год., поради което претендира присъждането на сумата от 25 851.42 лв., както и законна лихва за периода от 01.06.2016 год. до 01.03.2018 год. в размер на 2 765.68 лв. При това положение главните спорни права намират своето основание в чл. 128, т. 2 КТ, както е приел и СРС, като в тази връзка следва да бъде съобразено, че ищецът не сочи, че е положил необходими и достатъчни усилия да престира своя труд, но работодателят не го е допуснал до работа през процесния период или част от него.