Решение № 2758 от 18.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2758 гр. Пловдив, 18.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330108647 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. И. Д. против „Сити Кеш“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № ***** от 27.07.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, като частичен иск от 676,94 лева, представляваща платена без основание неустойка по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 27.07.2022 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № *****, по силата на който на ищеца била предоставена сума в размер на 1200 лева. Сочи се, че в клаузата на чл. 5 от договора било установено задължение на заемополучателя за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, 1 което да отговаря на определени от кредитора условия, посочени в чл. 5. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, заемополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 676,94 лева - чл. 11, ал. 1 от договора. Изтъква се, че сключеният между страните договор е такъв за потребителски кредит и последният е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Навеждат се доводи, че посоченият фиксиран лихвен процент не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към възнаградителната лихва. Поради повисокия лихвен процент нараствал и ГПР, но той не бил обявен на потребителя. Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави. Сочи се, че още със сключване на договора била уговорена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.

Така формулирано това задължение имало за цел единствено получаване на допълнително парично плащане по договора от потребителя, уговорено изначално, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита. Твърди се, че непредставянето на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди от кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя. Задължението било уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената санкция. Неустойката не притежавала присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, което водило единствено до оскъпяване на кредита, както и до сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлявало скрита печалба за заемодателя. Задължението за заплащане на неустойка представлявало разход по кредита, поради което посоченият в договора годишен процент не отговарял на действително приложения поради невключване на задължението за заплащане на неустойка в ГПР.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се признава предявения установителен иск, като изрично се отправя искане към съда за постановяване на решение при признание на иска. Поради изложеното ответникът моли на основание чл. 78, ал. 2 ГПК в тежест на ответника да не бъдат възлагани разноски. Посочва се, че ответното дружеството не е претендирало от ищеца заплащане на уговорената неустойка. Поради изложеното се претендира да бъде постановено решение 2 при признание на иска, като по отношение на разноските се приложи нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК.

В открито съдебно заседание, проведено на 29.01.2024 г., на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер от 50 лева на 676,94 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Сити Кеш” ООД, в качеството на заемодател, и Д. И. Д., като заемател, е сключен Договор за потребителски кредит № ***** от 27.07.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1200 лева.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 49,82 %.

Съобразно чл. 5 от Договора страните са постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължения в размера на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2) поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: при един поръчител - същият да има осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за заем, сключени със заемодателя; не е/са заематели по сключени договори за заем, сключени със заемодателя, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

3

Съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора п ри неизпълнение на горепосоченото задължение в тридневен срок, считано от сключване на договора, заемателят следва да заплати на заемодателя неустойка в размер от 676,94 лева.

Видно от представеното по делото извлечение за извършени и предстоящи плащания по процесния договор за потребителски кредит, ищецът е заплатил следните суми: 676,94 лева – неустойка, 124,06 лева – договорна лихва и 1200 лева – главница.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между „Сити Кеш“ ООД, като заемодател, и Д. И. Д., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

В трайната съдебна практика на ВКС се приема, че когато съдът е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - решение № 23 4 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Съобразно изложеното, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД следи служебно.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая в исковата молба са наведени доводи за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК, които следва да бъдат разгледани съвместно с твърденията за нищожност на клаузата за неустойка, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл.

5 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка.

Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че 5 последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 11, ал. 2 от договора, изначално разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.