Определение № 446 от 25.10.2024, Окръжен съд - Хасково

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 446 гр. ХАСКОВО, 24.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-Г.

Членове:

ДАНИЕЛА К. НИКОЛОВА

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-Г. Въззивно частно наказателно дело № 20245600600719 по описа за 2024 година

Производството е по чл.243ал.6 от НПК.

Образувано е по жалба на Д. Н. Я. против Определение № 194/30.09.2024 г., постановено по НЧД № 717/2024 г. по описа на Районен съд-Свиленград, с което е оставена без разглеждане подадената от същия жалба против Постановлението на прокурора от Районна прокуратура-Хасково, ТО-Свиленград от 21.08.2024 г. за прекратяване на воденото под № 70/2023 г. в РУ-Свиленград наказателна производство за престъпление по чл.290 ал.1 от НК, а образуваното пред съда производство е било прекратено.

Във въззивната жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания акт.

Оспорва се изводът на съда за недопустимост на подадената жалба против прокурорския акт и аргументираното в решението виждане за липса на процесуална легитимация да бъде предизвикан контрол върху слагащото край на наказателното производство постановление.

В тази връзка се посочва, че макар престъплението по чл.290 от НК да е систематично уредено в глава осма, раздел трети на НК /“Престъпления против правосъдието“/ и да представлява такова на формално извършване, това само по себе си не изключвало възникването на фигурата на пострадал, доколкото последното според актуалната съдебна практика изисквало отчитането на редица обстоятелства: основният и непосредствен обект на защита; съдържанието на изпълнителното деяние; сферата, в която са настъпили общественоопасните последици; връзката между обекта на посегателство и правната сфера на определено физическо лице; вредата като негативно въздействие върху охранявано от правото благо. Именно в тази насока били възприетите в Директива 2012/29/ на ЕП и на Съвета принципни положения относно минималните стандарти за правата, подкрепата и 1 защитата на жертвите от престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, твърди още жалбоподателят и допълва следното: Преценката дали от едно престъпление може да има пострадал следвало да се основава на положителен извод в две алтернативни хипотези: 1. При наличие на съставомерни общественоопасни последици да е предвиден определен престъпен резултат или 2. Обектът на престъпното посегателство да е свързан с правната сфера на определен субект. Счита се, че в случая е налице втората от тези две алтернативи при установеното съществуване на изброените по-горе условия.

Изтъква се още дадено в Решение № 131/23.05.2014 г. на ВКС по н.д. № 12/14 г. разрешение, според което качеството на пострадал от престъплението не изисквало лицето непременно да е претърпяло съставомерни вреди, а е достатъчно да е претърпяло каквито и да е имуществени или неимуществени вреди в резултат на извършеното. С всички това се аргументира извода, че и от престъплението по чл.290 ал.1 от НК е възможно да възникне фигурата „пострадал“, тъй като диспозицията на правната норма предполагала засягане не само на основния защитен обект, но и допълнителен такъв – правото на защита на лицето, в чийто ущърб били депозирани неверните показания. Така възникнала, вредата за пострадалия се изразявала в накърнените авторитет, чест и достойнство, заплащане на хонорар за защита срещу неверните показания. Искането в жалбата е за отмяна на атакуваното определение и за връщане на делото в първоинстанционния съд за произнасяне по същината на жалбата против прокурорския акт.

Съдът, след като се запозна с доказателствата, събрани по ДП № 70/2023 г. по описа на РУ-Свиленград, поддържаните в жалбата доводи и изложените съображения в атакуваното определение, намира за установено следното:

Досъдебното производство е образувано с Постановление от 17.02.2023 г. на Прокурора при РП-Хасково, ТО-Свиленград, а поводът за започване на процеса е бил жалба на Д. Н. Я. с изложение на факти, според които във водено от сина му Н.Д. Я. против Г.И.Г. наказателно производство от частен характер /НЧХД № 170/2022 г. на Районен съдСвиленград/ трима от разпитаните свидетели – Д. Л.Х., З.Д.Г. и М.Ц. Г., представили пред съда неистински факти, т.е. потвърдили неистина. В така подадения сигнал се е настоявало да бъде образувано производство за разследване на престъпление по чл.290 ал.1 от НК, каквото както се посочи, е било предприето. В хода на последното са били представени писмени доказателствени средства – съставените по НЧХД № 170/2022 г. протоколи от съдебни заседания, издадения по това дело съдебен акт /в неговата диспозитивна и съобразителна част/, разпитани са свидетели, изискана е служебна информация. Така събраните по делото доказателства са установили, че действително по тъжба на тогава непълнолетния Н.Д. Я., роден на **.**.**** г., е било образувано горепосоченото частно наказателно дело, по което в качеството на подсъдим е бил конституиран Г.И.Г., а по повод предявения от тъжителя граждански иск същият е бил установен в процеса и като граждански ищец, действащ със съгласието на своите родители Д. Н. Я. /настоящия жалбоподател/ и Р.Т.Т.. Със заключителния по делото акт подсъдимият Г. бил признат за виновен в престъпление по чл.130 ал.2 от НК и осъден за заплати на тъжителя равняващо се 2 на 500 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

След приключване на разследването по започналото след сигнала на Д. Я. наказателно производство и в етапа, изискващ упражняване на правомощията по чл.242 от НПК, прокурорът е приел, че липсват достатъчно доказателства, които да подкрепят извод за обективна и субективна съставомерност на стореното от трите уличени в престъпление по чл.290 от НК лица, поради което е прекратил наказателното производство на основание чл.243 ал.1 т.2 от НПК. Разпоредил е след това препис от постановлението да бъде изпратен на Д. Н. Я. и е указал възможността и срока за обжалването му пред съда. Постъпилата пред Районен съд-Свиленград жалба против прокурорския акт също е изхождала от Д. Я., който е насочил своите критики върху формулираните от прокурора изводи и е претендирал отмяна на взетото решение за преустановяване на процеса, както и връщане на делото на прокурора със задължителни указания относно прилагането на закона. Тази жалба съдът е приел за процесуално недопустима, в подкрепа на което е изложил две групи аргументи: Първо, жалбоподателят не можело да се установи като пострадал в наказателното производство, тъй като то било водено за престъпление по чл.290 ал.1 от НК, което не предполагало настъпването на съставомерни вреди, понеже защитеният от нормата обект били обществените отношения, свързани с правилното осъществяване на правосъдната дейност, и второ – Н.Д. Я., на когото била нанесена телесната повреда според окончателно постановения акт по НЧХД № 170/2022 г. и в чийто ущърб свидетелствали трите заподозрени, бил навършил пълнолетие към **.**.*** г., когато бил издадено атакуваното постановление, но въпреки това последното не му било съобщено, вместо което преписът от него бил адресиран единствено към неговия баща – Д. Я.. Затова съдът е оставил без разглеждане постъпилата пред него жалба по чл.243 ал.4 от НПК, изготвена от Д. Я. и прекратил образуваното по нея производство.

Изводите на съда са верни, макар предшестващите втория от тях правни съображения да не се споделят изцяло от настоящия съд. По повод на това е необходимо да се отбележи, че невръчването на прокурорския акт на оправомощеното с жалба лице не е основание за произнасяне по постъпилата от другиго жалба, а причина за връщане на делото на прокурора за изпълнение на изискванията по чл.243 ал.4 от НПК, защото несъблюдаването на последните очевидно би накърнило правата на легитимирания (ако такъв е налице) или би предизвикало последващ съдебен контрол върху същия акт, което категорично законът не допуска, изхождайки от нужния стабилитет на заключителните за процеса решения. Така набелязаните от съда принципно неправилни разсъждения не са рефлектирали обаче върху окончателния извод, според който жалбата следва да бъде оставена без последствие поради депозирането й от лице, неразполагащо с право на такава.

А това е така, защото дори да приемем за състоятелни поддържаните във въззивната жалба доводи за възможността от престъплението по чл.290 ал.1 от НК да настъпят макар и несъставомерни вреди в частната сфера на определено лице, няма как да се счита, че това лице в случая е именно жалбоподателят Д. Я., който не е бил страна по образуваното пред Районен съд-Свиленград наказателно производство от частен характер, в хода на което 3 както се установява, се били представени неверните показания. Ясно е, че страни по това дело са били Н.Д. Я. /тъжител/ и Г.И.Г. /подсъдими/, като макар първият да е бил подпомаган в процесуалната си дейност от своите родители (единият от които Д. Я.), с оглед непълнолетието му към онзи момент, то именно той е бил онзи субект, за който вредите от изнесената лъжа евентуално биха могли да настъпят. От друга страна, сезирайки първоинстанционния съд, жалбоподателят Д. Я.о не е действал като представител на своя син (или от името лице, чиито правни действия с негово съгласие подпомага), пропускайки че на **.**.**** г. последният вече е бил навършил 18 години, а напротив - както адресираната към районния съд жалба, така и тази, по която е образувано настоящото производство, са изготвени единствено и лично от Д. Я., на когото прокурорският акт е бил връчен с неправилно записаното в него указание за възможността да бъде подложен на съдебен контрол от лицето, сигнализирало за престъпната дейност, но необременено от неблагоприятните й последици. Воден от тези неразписани в закона указания, жалбоподателят очевидно погрешно е разчел процесуалния си статут по делото и е предприел упражняването на права, с които не разполага. На практика с такива права не е разполагал и самият Н. Я. и изложените от съда мотиви в тази насока са изцяло верни, а противостоящите им въззивни доводи несъстоятелни, макар принципно правилно да се твърди в настоящата жалба, че наред с основния обект на защита във всяка една наказателна норма съществува и допълнителен такъв, а последният е възможно да представлява личната сфера на засегнато от престъпната дейност физическо лице, ако престъпното поведение е повлияло негативно охранено от закона благо. Правилно са разшифровани и възприетите в Директива 2012/29/ на ЕП и на Съвета стратегически разрешения, целящи засилена защита на жертвите от престъпни посегателства и разширяване на критериите, дефиниращи фигурата на пострадалия, както и дадените насоки за анализ на всеки конкретен случай при обосновката на извода относно обема на негативния рефлекс, с оглед идентификацията на действително засегнатите от престъпната проява. И не на последно място, правилно е изтълкувано даденото в Решение № 131/23.05.2014 г. по н.д. 120/2014 г. на ВКС разрешение, според което пострадал от престъплението е не само лицето, претърпяло съставомерната според наказателната норма вреда, но и понеслото всяка друга неблагоприятна за имуществената или неимуществената му сфера последица. Всичко това обаче превратно се обвързва с настоящата процесуална фактология, защото: първо, безспорно непосредствения обект на защита в случая са обществените отношения, касаещи правилното функциониране на правораздавателните органи, тъй като лъжесвидетелстването е пречка за нормалното осъществяване на тази публична дейност; второ – несъмнено даден физически субект би могъл да бъде засегнат от затрудненията в правораздавателната работа, особено ако представената пред съответния орган неистина е довела до приемането на несъответни на обективното състояние решения. Но трето, нито горепосочения общностен акт, нито националната ни съдебна практика, са отстъпвали от становището, че вредите от престъпното деяние не могат да бъдат предполагаеми, абстрактни, както и обусловени от фактори, прекъсващи пряката им и непосредствена връзка с престъпното деяние. Така, за разлика от престъплението по чл.286 от НК /набедяване/, кодифицирано също в глава осма, 4 раздел трети на НК, при което вредата на злепоставения пред съответния орган субект е пряко производна от престъпната дейност, защото самото й естество засяга и доброто обществено име, то същото не може да бъде казано за престъплението по чл.290 ал.1 от НК, тъй като нито характерът на изпълнителната дейност, нито видът на общественоопасните последици (каквито съставомерни няма) предполагат директен негативен резонанс върху лични права. Последното всъщност е видно и от съдържанието на самата въззивна жалба, в която претърпените от жалбоподателя вреди не са обозначени, вместо което е представен примерен списък на такива, сред които незнайно защо са включени уронването на честта, достойнството и общественото реноме, след като не жалбоподателят се подозира в неприемливо от гледище на морала и закона поведение, а лицата, които се уличават в лъжа.