Решение № 848 от 21.04.2023, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 848 гр. Бургас, 21.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря МИЛЕНА ХР. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20222120106837 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от М. Т. С. против „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с която е предявен иск за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит.

С определение № 7335/22.12.2022 г. съдът прие за съвместно разглеждане в настоящото производство предявените от „НЕТКРЕДИТ“ ООД против М. Т. С. насрещни осъдителни искове за следните суми: за падежирала главница по същия договор за кредит в размер на 834,47 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск; за предсрочно изискуема главница по същия договор в размер на 256,29 лева, ведно със законната лихва от датата на връчване на насрещния иск до окончателното изплащане; за обезщетение за забава върху падежиралата главница в размер на 9,76 лева; за падежирала възнаградителна лихва в размер на 76,69 лева и за обезщетение за забава върху възнаградителната лихва в размер на 0,86 лева.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор по насрещните искове , с което се оспорват същите като неоснователни.

В проведеното на 15.02.2023 г. съдебно заседание съдът остави без уважение искането на М. С. за приемане за съвместно разглеждане в настоящото производство на възражение за прихващане със сумата от 150 лева, в случай на нищожност на целия договор за кредит, която да бъде прихваната към дължимата главница от 1200 лева.

В съдебно заседание процесуален представител на ищеца не се явява. Преди съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, депозира писмено становище, с което моли съда да уважи първоначалния иск, да отхвърли насрещните искове, и да присъди на страната сторените по делото разноски.

В съдебно заседание процесуален представител на ответника моли съда да отхвърли първоначалния иск, да уважи насрещните искове и да присъди на страната сторените по делото разноски.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

1

На 15.08.2022 г. между „НЕТКРЕДИТ“ ООД, в качеството на кредитодател, и М. Т.

С., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит № *** (за краткост Договора), по силата на който на кредитополучателя е отпуснат заем в размер на 1200 лева, при договорен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49,31 %, годишен лихвен процент в размер на 40,76 %, обща дължима сума в размер на 1325 лева.

Според чл.4, ал.3 от Договора в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на Договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1325 лева със срок на валидност до 17.01.2023 г.

Според чл.6, ал.1 от Договора в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на Договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 630 лева, която се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл.4, ал.3 от Договора – чл.6, ал.2 от Договора. Ако срокът, за който се начислява неустойката, е по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредиторът е бил без осигурена гаранция – чл.6, ал.4 от Договора. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план чл. 6, ал.5 от Договора.

Не е спорно, че по Договора е заплатена от С. сумата от 150 лева, която е отнесена за погасяване на договорната лихва по първата погасителна вноска и за погасяване на част от главницата по същата погасителна вноска.

По доказателствата:

Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства и на заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Предявеният първоначален иск е с правна квалификация чл.26, ал.1, предл.1, предл.2 и предл.3 от ЗЗД – нищожност на клауза за неустойка от договор за кредит поради противоречие със закона, поради заобикалянето му и поради накърняване на добрите нрави.

Предвидената в чл.6 от Договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение е нищожна, поради противоречие със закона и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В съдебната практика е възприето разбирането, че когато е уговорена извън присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна клаузата за неустойка е нищожна / в т. см. т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСГТК/, тъй като е в разрез с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. От неизпълнението на поетото от ответника задължение за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда, която да подлежи на обезвреда чрез включване на клауза за договорна неустойка. Кредитът е отпуснат като необезпечен и кредиторът изначално не поставя изискване за обезпечаването на кредита, поради което следва да понесе риска от това обстоятелство, тъй като е налице възможност същият да оцени предварително кредитоспособността на потребителя /чл. 16 от ЗПК/, и ако оценката му е лоша, да откаже предоставянето на кредит /чл. 18 от ЗПК/, вместо да сключи Договора. Не може да се приеме също, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като в случая длъжникът е натоварен с такива изначално обусловени задължения, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 1-дневен срок, като по този начин се нарушава принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните по Договора.

Извън горното, ищецът притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 Д Р ЗЗП. Клаузата за неустойка е нищожна и като неравноправна такава, тъй като предвижда прекалено кратък срок за изпълнение на задължение на потребителя, със санкция при неизпълнение, чийто размер е повече от половината от стойността на заемната сума, т.е.

2 необосновано висок, като същевременно не е индивидуално уговорена. Неустойката води до скрито оскъпяване на кредита, т.е. при заплащането й щ е е налице обективна неравностойност на насрещните задължения, а това, от своя страна, означава неоснователно обогатяване на кредитора.

Ето защо този иск следва да бъде уважен на основание чл.26, ал.1, предл.1 и чл.146, ал.1, вр. чл.143 от ЗЗП.

По насрещните искове:

Ответникът по тези искове възразява, че Договорът е недействителен, тъй като в него не са посочени какви точно разходи се включват в ГПР. В този смисъл, съдът, на първо място, следва да установи дали Договорът е действителен и след това да изследва дали кредитът е обявен надлежно за предсрочно изискуем, респективно какви непогасени вземания по него има кредидодателят.

Годишният процент на разходите представлява част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като неспазване на изискването за посочването му представлява основание за недействителност на същия на основание чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР отразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения и т.н.), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В този смисъл, ГПР служи като ориентир за потребителя да избере между различни по вид и условия кредитни продукти. Именно с оглед възможността за извършване на сравнение между различни продукти, законът въвежда единна формула за изчисляване на ГПР, приложима във всички случаи на потребителско кредитиране – чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При изчисляване на ГПР, съгласно посочената в приложение № 1 формула, за база се вземат разходите и допусканията, посочени в самия договор за кредит. Ето защо, за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н.) да са упоменати в договора, а е нужно той да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС).

Според разпоредбата на чл. 19, ал. 3 при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Вземането за неустойката като санкция за неизпълнение на предвидено в договора задължение, не е възникнало към датата на сключване на Договора, поради което неустойката не се включва в ГПР по кредита .

Видно от съдържанието на Договора същият съдържа само размера на ГПР - 49,31 % (чл. 11, ал. 4), но не и данни за разходите, включени като негови образуващи компоненти.

Такова уточнение не се съдържа и в приложимите към договора Общи условия. Част III, т. 2 от представения стандартен европейски формуляр, който макар и предшестващ сключването на Договора, може да послужи за изясняване волята на страните при договарянето, също възпроизвежда законовия текст на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, но не сочи конкретните разходи, образуващи ГПР и допусканията при приемането му. Съответствието на обявения във формуляра ГПР с този по Договора, както и включването в ГПР единствено на разходите за възнаградителна лихва не противоречи на извода за нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Както се посочи по-горе, при липса на яснота относно разходите, включени в ГПР (независимо дали фактически ГПР съответства на тези разходи), потребителят се явява лишен от възможността да извърши свободен пазарен избор, преценявайки други сходни продукти. Пропускът се приравнява на липса на ГПР – аргумент от Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г.

3

Тъй като Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11 , ал.1, т.10 от ЗПК, той е недействителен – чл.22 от ЗПК.

В решение от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3555/2021 г. на ІV г. о. на ВКС е даден положителен отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, а именно „Допустимо ли е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК?“. Аргументите са, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.