Решение № 619 от 14.02.2025, Районен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 619 гр. Пловдив, 14.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330110313 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от М. С. К., ЕГН **********, с адрес в с. Ц., ул. „А. З.“ № * чрез адв. Р. Р. против „И. А.

М.” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв.

Люлин 7, ***, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД,

ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. Люлин 7, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, с която са предявени следните обективно и субективно съединени искове:

- установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10, с който се иска да бъде признато за установено, че сключеният между ищеца и „И. А. М.“ АД Договор за заем № ***/**** г. е нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК.

- осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с които се иска ответникът „И. А. М.“ АД да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 54,29 лева – недължимо заплатена възнаградителна лихва по нищожен Договор за заем № **** от **** г., платена в периода от 16.06.2020г. до 14.01.2021г.;

- установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, с който се иска да бъде признато за установено че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство № **** е нищожен поради липса на основание, поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави;

1

- осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който се иска ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, да заплати на ищеца сумата от 254,60 лв. – платено без основание възнаграждение за поръчителство по нищожен Договор за предоставяне на поръчителство № **** от **** г., платено в периода 16.06.2020г. до 14.01.2021г. /съобразно допуснатото увеличение на исковете/.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „И. А. М.“ АД бил сключен договор за заем № ****/**** г., по силата на който заемодателят предоставил на заемателя паричната сума в размер на 1250,00 лв. Годишният лихвен процент по договора бил 35,00 %, а ГПР - 40,83%, за срок от 30 седмици, разсрочен на 15 двуседмични вноски.

Общата сума, дължима от заемателя била 1388,85 лв. Твърди се, че според чл.4 от договора заемателят в три дневен срок е следвало да представи обезпечение измежду двама поръчители, които да отговарят на определени условия, да учреди банкова гаранция или да представи сключен договор с одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

В изпълнение на посоченото задължение на същата дата - **** г. между ищеца и втория ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който вторият ответник поел задължение да обезпечи пред „И. А. М.“ АД задълженията на ищеца. Ищецът следвало да заплати на гаранта /втория ответник/ възнаграждение в размер на 651,15 лв.

Твърди се, че ищецът погасил задълженията си и по двата договора, но счита, че същите са нищожни и на връщане подлежала само главницата от 1250 лева, като всички други суми, платени над нея (лихва и възнаграждение за поръчителство) били платени без основание и подлежали на връщане.

Счита, че процесният договор за заем бил нищожен на основание чл.22 ЗПК поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.

Сочи, че посочения в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действително приложения, тъй като уговореното възнаграждение за дружеството – поръчител представлявало добавък към договорната лихва, което водило до скрита печалба за кредитора. Смята, че с цел заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК кредитодателят въвел изисквания за обезпечения на кредита, за които бил наясно, че потребителят не може да изпълни, като по този начин си осигурявал допълнителна печалба.

Твърди, че поради невключването на възнаграждението за дружеството-поръчител в посочения в договор за заем размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания между страните, което водило до нищожност на кредитната сделка.

Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не били спазени изискванията на чл. 11, ал.

1 т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен.

Относно договора за поръчителство с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – счита същия за недействителен, тъй като била налице недействителност на договора за заем, а договорът за поръчителство можел да съществува само за действително задължение, с оглед на което смята, че липсва основание за сключване на договора за поръчителство. Твърди, че договорът за поръчителство бил недействителен и на самостоятелно основание, тъй като бил сключен с цел заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ГПК, като по този начин се целяло единствено оскъпяване на кредита и генериране на допълнителна печалба за заемодателя.

Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен и поради накърняване на добрите нрави, тъй като ищецът не получавал никаква престация срещу заплатеното възнаграждение.

2

С оглед гореизложеното моли предявените искове да бъдат уважени.

Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ответника „И. А.

М.“ АД:

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество, е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове.

Прави искане на основание чл.213 ГПК съдът служебно да присъедини към настоящото производство гр.д. № 10323/24, гр.д. № 10324/24, гр.д. № 10326/24, гр.д. № 10327/24, гр.д. № 10432/24; гр.д. № 10434/24, гр.д. № 10435/24 и гр.д. № 10439/24 по описа на Районен съд Пловдив, тъй като смята, че били налице предпоставките за това. Прави възражение за нередовност на исковата молба, както и за недопустимост на установителния иск. Моли производството по делото да бъде прекратено, по отношение на установителния иск като недопустимо.

Оспорва наведените доводи за нищожност на договора за заем. Твърди, че договорът за потребителски кредит бил в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.9, тъй като лихвеният процент по договора бил фиксиран и ясно посочен, като условията за прилагането му били описани в чл.2, т.6.1 от договора. Сочи, че договорът не нарушавал и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него били посочени годишния процент на разходите, общата сума, дължима от потребителя и взетите предвид допускания. Посочва, че ГПР бил изчислен към момента на сключване на договора, като заемодателят нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляване на ГПР. Твърди, че ГПР по договора включвал всички разходи по кредита в съответствие с чл.19, ал.1 от ЗПК, изчислен бил съобразно изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК и неговият размер бил в съответствие с изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК. Сочи и че ГПР не бил повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочените задължения в левове и валута, определена с ПМС, поради което нямало нарушение на чл.19 от ЗПК.

Надвишаването на законовия размер на ГПР не водило до недействителност на договора, а само клаузите, с които се надвишава размерът му се считали за нищожни. Ответнотно дружество твърди също, че възнаграждението по договора за поръчителство не се включвало при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §1, т.1 ДР ЗПК. Договорът за предоставяне на гаранция бил отделно облигационно правоотношение с различни правни субекти, възникнало след сключването на договора за кредит. Ищецът по собствена воля бил избрал да обезпечи задължението си чрез поръчителство, сключването на договора с дружеството – гарант не било задължително условие за получаване на кредита. Възнаграждението по договора за поръчителство не следвало да се включи при изчисляване на ГПР, тъй като не било част от общия разход по кредита. Договорът за предоставяне на поръчителство бил подписан след сключване на договора за заем и получаване на заемната сума.

Твърди, че преди да сключи договора за кредит, ищецът бил запознат с условията на 3 договора и с условията за предоставяне на обезпечение, като със сключването на договора той се съгласил с тези условия и поел задължение да представи избраното от него обезпечение.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ответника „Файненшъл България“ ЕООД:

В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество, е депозирало отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на предявените искове. Прави възражения за нередовност на исковата молба и за недопустимост на установителния иск. Моли производството по делото да бъде прекратено, по отношение на установителния иск като недопустимо.

Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство не страда от пороците, посочени в исковата молба или че твърдените пороци не водят до нищожност на договора.

Сочи, че по силата на договора за поръчителство едната страна – „Файненшъл България“ ЕООД се задължила да обезпечи изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договор за паричен заем, като другата страна се задължила да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД уговореното за тази услуга възнаграждение. Излага, че дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки.

Несъстоятелно било твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство бил недействителен, тъй като обезпечавал нищожна кредитна сделка. Твърди, че правоотношението между кредитополучателя и „Файненшъл България“ ЕООД било самостоятелно и дори да се приемело, че договорът за заем бил нищожен, то на „Файненшъл България“ ЕООД се дължало възнаграждение в пълен размер. Смята, че дори да се установи, че договорът за потребителски кредит бил недействителен, потребителят оставал задължен за чистата стойност на кредита, а докато имало главен дълг, то договорът за поръчителство не можело да е нищожен. Промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника били непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му била функция на отговорността на длъжника, но такава каквато е била към момента на сключване на договора за поръчителство.

Сочи, че твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство бил нищожен поради липса на основание било недоказано и неоснователно. Твърди, че именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем било породило сключването на договора за предоставяне на поръчителство, а Дружеството било сключило договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга.

Счита, че договорът за гаранция не бил в противоречие с добрите нрави. Излага, че 4 като всеки алеаторен договор престацията по договор за поръчителство на пръв поглед изглеждала нееквивалентна, но поръчителството се простирало върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, с оглед на което престациите могат да бъдат нееквивалентни, но в полза на ищцовата страна. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство било определено след извършена преценка на риска, а ако насрещната страна го е считала за несправедливо високо, то тя изобщо не би сключила договора. Твърди, че при сключването на договора дружеството е действало добросъвестно.

Несъстоятелно било твърдението, че договорът за предоставяне на поръчителство бил сключен с цел да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ГПК.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: