Решение № 147 от 15.10.2025, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 147 гр. Ямбол, 15.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Пенка Г. Узунова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20252300500229 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Н. С. от гр.****, подадена чрез пълномощник адв. С. Е. против Решение № 214 от 05.05.2025 г., постановено по гр. д. № 2912/2022 г., на Районен съд - Ямбол, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове с правна квалификация чл. 1, ал. 1, т. 1 и т.

2 ЗУТОССР за установяване спрямо въззиваемите ТП на НОИ - гр. Ямбол (НОИ) и „Демирев НМ“ ЕООД, че въззивникът има трудов и осигурителен стаж на длъжност „отчетник в счетоводство“ в периода 05.10.2011 г. 01.03.2019 г. Със същото решение въззивникът е осъдена да заплати на НОИ разноски за заплатено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Н. С., с която се обжалва първоинстанционното решение в цялост. Сочи се, че обжалваният акт е необоснован поради това, че първоинстанционният съд е приел, че липсва сключен трудов договор между Н. С. и „Демирев НМ“ ЕООД с твърдяното в исковата молба съдържание. Въззивникът счита, че е налице нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се в липса на анализ на представения по делото анекс към трудовия договор от 26.07.2016 г. На следващо място като такова се сочи и позоваването на първоинстанционния съд на показания, дадени в рамките на образуваното по случая досъдебно производство, за да направи извод, че липсва сключен трудов договор, както и че Н. С. не е полагала труд. С оглед твърдението си за валидно сключено трудово 1 правоотношение, въззивникът посочва, че данни са били изпращани редовно и коректно до съответния регистър, както и че прекратяването на трудовия договор от 01.03.2019 г. е останал неоспорен факт.

На следващо място въззивникът посочва друго нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се в неприлагане на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК от страна на първоинстанционния съд във връзка с приложени по делото решения на ВАС от 2020 г., чиято сила е била зачетена.

Във връзка с това нарушение се твърди и необоснованост на първоинстанционния акт, тъй като съдът въз основа на тези решения е направил извод, че въззивникът не е осъществявала трудова дейност, без доказателствен анализ и мотиви като цяло.

На последно място въззивникът оспорва решението на първоинстанционния съд за недопускане на исканите от нея свидетели, поради което не са били установени твърдяни от нея в първоинстанционното производство факти, като посочва, че поддържа и всички останали свои възражения, направени в хода на съдебното производство, на които първоинстанционният съд не е отговорил.

С оглед изложеното въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в цялост като неправилно и необосновано и да постанови ново, с което да уважи така предявените искове. Претендира разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от НОИ. От страна на другия въззиваем - „Демирев НМ“ ЕООД - не е постъпил отговор, като същият е редовно уведомен за образуваното въззивно производство по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК.

В отговора на въззивна жалба НОИ оспорва така подадената въззивна жалба. Излага подробно всички свои доводи от първоинстанционното производство, които се основават на установеното в следствие на съвместни проверки от органите на МВР, НАП и ИТ (сред които и образувано ДП № 43/2018 г. по описа на ОДМВР - Ямбол), при които се установява, че „Демирев НМ“ ЕООД не отчита и не декларира търговска дейност, поради което въззивникът няма как да е полагала труд за процесния период. Посочва, че същото е установено по надлежния ред в административни производства, приключили с влезли в сила решения на ВАС, при което намира недопустимо зачитането на осигурителен период за този период на основание чл. 7 ЗУТОССР. Въззиваемият твърди, че исковата молба продължава да е нередовна съобразно изискванията на чл. 4, 5 и 6 ЗУТОССР като прави възражение за нередовност на упълномощаването на процесуалния представител на въззиваемата. По изложените съображения моли решението да бъде потвърдено, претендира разноски за производството пред въззивната инстанция, като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатеното от въззивника възнаграждение за адвокат.

Окръжен съд - Ямбол намира, че въззивната жалба е процесуално 2 допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира от фактическа и правна страна следното.

Установяването на трудов и/или осигурителен стаж представлява определяне на неговото наличие и продължителност в правната действителност по правилата за изчисляване и удостоверяване на това обстоятелство по надлежен ред. Когато определен правен субект не иска да зачете конкретен времеви период като трудов и/или осигурителен стаж и да удостовери по съответния ред този период като такъв, възниква правен спор.

ЗУТОССР като специално предвидения за това ред за разрешаване на тези спорове съдържа три хипотези, които представляват три самостоятелни искови претенции: за установяване на трудов стаж, придобит след 31.12.1999 г., за установяване на осигурителен стаж по Кодекса за социално осигуряване и за установяване на времето, което се зачита за трудов стаж и трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г.

В случая са предявени два обективно и кумулативно съединени иска с правно основание чл. 3 във вр. чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУТОССР. Настоящият съдебен състав възприема доктриналното разбиране, че въпреки че законът говори за един единствен иск, то всъщност са предвидени два вида положителни установителни иска поради разликите в предмета - трудов/ осигурителен стаж, в надлежните страни - чл. 3, ал. 2 и 3 ЗУТОССР и в отговорността за разноски - чл. 9, ал. 2 ЗУТОССР.

В тази връзка може да бъде отбелязано, че именно от тези разлики следва да произтича разликата в допустимостта за касационно обжалване. Доколкото ВКС няма еднозначна практика по въпроса, предвид Определение № 5747 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4335/2024 г., IV г. о. може да се приеме, че към момента исковете по ЗУТОССР не подлежат на касационно обжалване.

Въпреки това към същото това определение е постановено особено мнение с цитирана съдебна практика в обратен смисъл, а са налице и други актове:

Определение № 50178 от 24.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3017/2022 г., IV г. о., където е допуснато обжалване на иска по т. 3, както и Определение № 50852 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1739/2022 г., III г. о. относно иск по т. 2.

Stricto iure по-вероятно би било да е допустимо касационното обжалване единствено на исковете за установяване на осигурителен стаж, тъй като другите два иска касаят трудов стаж, което действително представлява трудов спор предвид разпоредбата на чл. 357, ал. 1 in fine КТ във вр. чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

По допустимостта на исковете.

По настоящото производство е имало правен спор относно допустимостта 3 на исковете, тъй като производството по делото е било прекратено на това основание. Съгласно окончателния акт на Окръжен съд - Ямбол първоинстанционният съд неправилно е възприел възражението на НОИ за недопустимост на производството предвид представени решения на административни съдилища, за такова, че е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1, т. 3, ЗУТОССР. Това възражение на НОИ е всъщност възражение по основателността на исковете, а не допустимостта на производството и ще бъде отговорено на съответното място в настоящото изложение.

Особена предпоставка за допустимост на тези искове съгласно чл. 5, ал. 1 ЗУТОССР е наличието на удостоверение, издадено от работодателя/ осигурителя, при който е придобит стажът, от неговия правоприемник или от друго юридическо или физическо лице, което съхранява книжа, ведомости за заплати и други, че документите са изгубени или унищожени, така Определение № 2656 от 20.09.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3548/2023 г., IV г. о.

По делото е представено Удостоверение с изх. № 9/19.11.2021 г., по повод на което в рамките на първоинстанционното производство е било проведено производство по чл. 193 ГПК по инициатива на ответника НОИ. Съобразно заключението на съдебно-почерковата експертиза този частен документ е приет за автентичен, поради което особената предпоставка за допустимост на исковете от формална страна е налице.

С оглед допустимостта на исковете следва да се изследват изискванията за редовност на исковата молба, които са в чл. 4 ЗУТОССР. Действително исковата молба е била предявена като нередовна, но видно от данните по делото (л. 239) същите са отстранени с молба от 21.03.2023 г., поради което оплакването в отговора на въззивната жалба се явява неоснователно.

На последно място следва да бъде отговорено оплакването на НОИ, направено и във въззивното производство, че е налице нередовност на упълномощаването на ищеца в първоинстанционното производство.

Оплакването е неоснователно предвид представеното с молба от 09.10.2023 г. по делото пълномощно (л. 386) като от осъществяваните действия от адв. Е. през цялото производство може да се изведе, че дори в някакъв момент упълномощаването да е било нередовно, действията са санирани, съответно е налице надлежна представителна власт вкл. и към настоящия момент.

Предвид изложеното Окръжен съд - Ямбол констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, а спорът следва да бъде разгледан по същество.

По основателността на исковете.

Основателността на предявените искове предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: престирането на работна сила на посочената длъжност през определен период от време въз основа на трудов договор, както и продължителността на работния ден и начина на заплащането 4 му.

Спорният пред двете инстанции въпрос е дали Н. С. е упражнявала трудова дейност в „Демирев НМ“ ЕООД в периода 05.10.2011 г. - 01.03.2019 г.

Доколкото това представлява основна предпоставка за основателност и на двата иска, същата ще бъде разгледана подробно, а по останалите съдът ще се произнесе единствено във връзка направените от въззивника оплаквания.

Разглеждането на тази предпоставка общо за двата иска произтича от една от приликите между тях, а именно че съгласно чл. 351 КТ и чл. 9, ал. 1 КСО времето, през което работникът или служителят е работил по трудово правоотношение, представлява както трудов, така и осигурителен стаж.

Следователно, за да се реализира трудов и осигурителен стаж, е необходимо както наличието на трудово правоотношение, така и полагането на труд. От това правило са налице изключения, посочени в нормите на чл. 351-354 КТ и чл. 9, ал. 2 КСО – хипотези, в които законодателят признава определени периоди от време за трудов или осигурителен стаж, без да е налице действително трудово правоотношение или без да е положен труд.

В рамките на първоинстанционното производство въззивникът се домогва да докаже наличието на тази предпоставка на първо място посредством приетото по делото удостоверение по смисъла на чл. 5 ЗУТОССР. Както бе посочено, документът е приет за автентичен, но доколкото същият е частен документ, той не разполага с материална доказателствена сила, тоест съдът не е задължен да приеме за установени изложените в него обстоятелства, а единствено че лицето е направило такова изявление. Следователно не може да бъде прието за безспорно установено намиращото се там изявление на М.Н., че Н. С. е работила в процесния период по трудов договор при него.

На второ място по делото са представени и приети Отчетни форми за явяване/ неявяване на работа за месец (л. 7-32). Въззиваемият НОИ оспорва така представените документи като неподписани, а в мотивите на първоинстанционния съд се отчита недостатъчен доказателствен анализ.