Решение № 4594 от 31.07.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4594 гр. София, 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100502322 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 20683 от 14.12.2023 г., постановено по гр. д. 24046/2022 г. по описа на СРС, 165-ти състав В. Г. В. е осъдена да предаде на В. Р. Б. и на И. П. Б. държането на апартамент №72, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със Заповед №РД18- 4/09.03.2021г. на Изп. директор на АГКК, с площ от 88,15 кв.м., предадено на ответника от ищеца съгласно Договор за наем от 08.03.2022г.

С решението си, съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът възложил в тежест на ответника разноските в производството.

Срещу постановеното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е подадена въззивна жалба от ответницата В. Г. В., действаща чрез назначения й попечител Г. В., чрез адв. Д. Т., с доводи за неправилност и необоснованост, както и за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. Поддържа се незаконосъобразно да не е разгледано възражението на ответницата за унищожаване на договора за наем. Отправя се искане за отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен, ведно със законните последици. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците В.

Р. Б. и на И. П. Б., с който се изразява становище за нейната неоснователност. Отправя се искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно. Претендират се сторените в производството разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

1

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел за установено сключването на договор за наем между страните, неговото прекратяване на основание чл.

238 ЗЗД, считано от 10.05.2023г., както и липсата на освобождаване на имота и предаване на държането на наемодателя след изтичане срока на действие на договора. Съдът е счел, че началният момент, от който лицето, което вече е поставено под ограничено запрещение, е изпаднало в състояние на недееспособност, т.е. да не може да ръководи постъпките си, не се изследва в настоящото производство, като може да се установи в друго производство по общия исков ред по чл. 31 ЗЗД.

Съгласно чл. 233, ал. 1, изр. първо ЗЗД, след прекратяване на договора наемателят е длъжен да върне наетата вещ. За основателността на иска за връщане на наетата вещ е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: сключен между страните валиден договор за наем; прекратяване на договора; неизпълнение на задължението на наемателя за връщане на наетата вещ.

При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствен материал – НА за покупко- продажба на недвижим имот №16/28.01.2022г., том I , н.д. №12/2022г. и НА за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №17/28.01.2022г., том I, н.д. №13/2022г. и двата на С.С. помощникнотариус по заместване при нотариус Д.Ж., рег. №101 в НК, се установява, че ищците се придобили собствеността върху апартамент №72, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ет.4, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със Заповед №РД18- 4/09.03.2021г. на Изп. директор на АГКК, с площ от 88,15 кв.м.

Установява се, че по силата на договор за наем на недвижим имот от Договор за наем от 08.03.2022г., с нотариална заверка на подписите на нотариус Д.Н., рег. №37 в НК, сключен между В. Р. Б., в качеството на наемодател, и В. Г. В., в качеството на наемател, имотът е бил предоставен на В. за временно и възмездно ползване за срок до 15.04.2022г., 2 включително.

Съгласно нормата на чл. 233, ал. 1 ЗЗД наемателят е длъжен да върне вещта. В случая ответницата, като наемател, не е изпълнило това свое задължение обстоятелство, което се установява от ангажираните по делото доказателства.

Активната материално-правна легитимация по иска с правно основание чл. 233, ал.

1 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД изисква ищецът да е наемодател по наемно правоотношение с предмет спорния имот. Без значение е дали наемодателят притежава правото на собственост върху наетата вещ, тъй като чрез предявеният иск, който има облигационен характер, ищецът не търси защита на правото на собственост, а реално изпълнение на задължение, произтичащо от наемно правоотношение (решение № 118 от 02.06.2017 г. по гр. д. № 3769/2016 г., на ВКС, ГК, ІV ГО и др.). Също така на основание чл. 314, ал. 3 ГПК по искове за опразване на наети и заети за послужване помещения не се допускат възражения за собственост и за извършени подобрения в имота.

В случая, при съобразяване, че ищецът, като съсобственик на имота е наемодател по наемно правоотношение, което е прекратено и вещта не е върната от наемателката, съдът намира че следва да уважи исковете по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Доколкото ответницата не е изпълнила задълженията си, произтичащо от нормата на чл. 233, ал. 1 ЗЗД да върне наетия имот след прекратяване на договора за наем, предявените искове се явяват основателни.

По отношение на релевираното възражение за унищожаемост на процесния договор за наем съдът намира, че в настоящото производство няма пречка същото да бъде разгледано, но е неоснователно. От ангажираните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ответницата В. В. е поставена под ограничено запрещение с влязло в сила на 07.03.2023г. решение № 611/08.02.2023г., постановено по гр.д. № 9402/2022г. на СГС, I брачен състав. Като попечители на запретената са назначени нейните родители. Влязлото в сила решение по чл. 339 ГПК действа занапред и лишава за в бъдеще лицето от дееспособност, като съдът не може да установява от кога това лице е невменяемо. Като се има предвид, че договорът за наем е сключен на 08.03.2022 г., т.е. 1 година преди поставянето на В. под запрещение, следва да се приеме, че към този момент това лице е разполагало с пълна дееспособност и правоспособност, сключеният договор е валиден и поражда правни последици. В тази връзка следва да се посочи, че ограничаването на дееспособността е занапред и не засяга действието на наемните договори. Наред с това от изслушаните гласни доказателства – показанията на св. М.Г. не се установява състоянието на ответницата към момента на въвода и сключването на договора за наем, доколкото свидетелят няма ясни спомени за това. Преките наблюдения върху поведението на същата са за период след това, а и свидетелят подчертава, че не помни миналата година дали и кога е видял В.. Ето защо възражението за унищожаемост на договора остава недоказано, а процесният договор за наем е валиден и поражда правни последици. Следва да се посочи и че възражението за унищожаемост на процесния договор за наем не е изолирано и е изложено в контекста на възраженията, направени от страната във връзка със собствеността на процесния апартамент, доколкото и самият договор за наем е сключен именно с цел 3 ответницата да си намери жилище след извършената покупко-продажба на имота /които чл.

314, ал. 3 ГПК игнорира/.

С оглед на гореизложените мотиви, предявеният иск е основателен.

Доколкото крайните правни изводи на настоящия състав съвпадат с тези на СРС, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

По разноските:

При този изход на спора и основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, която претендира такива в размер на 3000 лв. Въззивницата е направила своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което настоящата инстанция намира за основателно с оглед липсата на правна и фактическата сложност на спора, защитавания материален интерес - както и действително извършената работа, поради което намалява същото на 400 лв.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 77 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати в полза на СРС допълнително разноски за държавна такса от още 25 лв., доколкото е внесена държавна такса от ищците в размер на 25 лв., а се дължи 50 лв.

С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20683 от 14.12.2023 г., постановено по гр. д.

24046/2022 г. по описа на СРС, 165-ти състав.

ОСЪЖДА В. Г. В., ЕГН:********** да заплати на В. Р. Б., ЕГН:********** и на И. П. Б., ЕГН:*******, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сума в размер общо на 400 лв., представляваща сторени разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА В. Г. В., ЕГН:********** да заплати на Софийски районен съд на основание чл.77 ГПК, сума в размер от 25 лв., представляваща незаплатена държавна такса за предявяване на иска.

Решението не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4