Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2979 от 18.11.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 164/2024
Вид
Определение № 2979
Подписан
18.11.2024
В сила
18.11.2024
Състав
Анна Баева, Вероника Николова, Зорница Хайдукова

Цитирани разпоредби

  • чл.161 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.190, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.416, изр.1, пр.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.236, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1, т.1 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1, т.1 и т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.281, т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.283 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.284 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.284, ал.3, т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.288 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.299, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.299, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.303 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.416 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417, т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.424 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.111, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл.147, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.95 · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2979 гр. София, 15.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Вероника Н.а

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20248002900164 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби: 1/ Касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик, чрез адв.

Борислав Божинов, срещу решение № 509 от 19.07.2023г. по в.т.д. № 2484/2020г. на САС, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1054 от 22.07.2020г. по т.д. № 1403/2018г. на СГС, ТО, VI-16 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД искове за установяване дължимост на възнаградителна лихва за сумата над 405 011,31 евро до предявения размер от 409 691,01 евро, за мораторна неустойка върху възнаградителната лихва над сумата 139 612,85 евро до предявения размер от 140 042,85 евро, за комисионна за 2012г. над сумата 87 274,86 евро до предявения размер от 117 228,37 евро и за разноски по кредита за периода 03.06.2015г. – 14.12.2017г. в размер на 45,91 евро, както и в частта, с която са отхвърлени всички искове против поръчителя „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД; 2/ Касационна жалба на „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД, представлявано от адв. Б. С., срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която по предявени от „КТБ“ АД /н./ искове с правна 1 квалификация чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД е признато за установено, че касаторът „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД дължи въз основа на договор за банков кредит от 09.07.2010 г. и анексите към него сумата 2 552 564,01 евро - просрочена главница за периода от 15.07.2014г. до 14.12.2017г., ведно със законната лихва върху нея за периода от 15.12.2017г. до окончателното й погасяване; сумата 405 011,31 евро - възнаградителна лихва върху редовна главница за периода от 25.07.2014г. до 17.01.2017г.; сумата 739 941,28 евро - просрочена лихва върху просрочена главница за периода от 25.02.2015г. до 27.11.2017г.; сумата 21 998,14 евро - текуща лихва върху просрочена главница за периода от 27.11.2017г. до 14.12.2017г.; сумата 139 612,85 евро – неустойка върху възнаградителна лихва за периода от 21.01.2016г. до 14.12.2017г., както и сумата 87 274,86 евро – дължими комисионни по кредита за периода 2013г. 2016г., за които суми в производството по частно гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Касаторът-ищец „КТБ“ АД /н./ поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага съображения, че по отношение на периода, за който се дължи възнаградителна лихва, въззивният съд се е позовал на т.2 от ТР № 3 от 27.03.2019г. по т.д.№ 3/2018г. на ОСГТК на ВКС, без да съобрази, че същото е неприложимо в настоящия случай с оглед клаузата на чл.13 от договора за банков кредит, с която кредитополучателят е поел задължение да заплаща възнаградителна лихва и при просрочие и обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Сочи, че въззивният съд не е изложил изобщо съображения по отношение на частично отхвърлените от първоинстанционния съд искове за вземания за мораторна неустойка върху възнаградителната лихва, комисионна и дължими разноски по кредита, като навежда доводи за дължимост на претендираните суми в пълен размер.

Поддържа, че изводът на въззивния съд за неоснователност на предявените против поръчителя искове е в противоречие с ТР № 5 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, според което срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително и в хипотеза на предсрочна изискуемост. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание 2 чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулира следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1 от 08.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о. и др.

2. При обявяване на предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателят дължи ли възнаградителна лихва върху главницата при наличие на изрична уговорка в договора за банков кредит за заплащане на възнаградителна лихва и след настъпването на предсрочната изискуемост? Касаторът поддържа, че ТР № 3 от 27.03.2019г. по т.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо, поради което въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. При уговорено погасяване на главния дълг по договор за банков кредит на отделни погасителни вноски с различни падежи кой е началният момент, от който започва да тече срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД – от датата на падежа на всяка вноска или от настъпването на изискуемостта на цялото главно задължение, включително и при предсрочна изискуемост?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 5 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба на касатора-ищец „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД, представляван от адв. Б. С., представя отговор, с който я оспорва и излага съображения за нейната неоснователност.

Ответникът „АБИЛИКО“ АД /с предишно наименование „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД/, оспорва касационната жалба и излага съображения за нейната неоснователност.

Касаторът-ответник „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД, представляван от адв. Б. С., 3 поддържа, че обжалваното въззивно решение в частта му по отношение на предявения иск за дължимост на главница по договор за кредит от 09.07.2010г. е недопустимо като постановено по недопустим на основание чл.299, ал.1 ГПК иск. Твърди, че с подадено на 25.03.2017г. заявление по чл.417, т.2 ГПК ищецът в настоящото производство е поискал издаване на заповед за изпълнение срещу двете дружества, ответници в настоящото производство, за сумата 143 280 евро, като е заявил вземането си като представляващо просрочена главница по договора за банков кредит и анексите към него, в това число анекс № 7 от 30.05.2014г., ведно със законната лихва за периода от 28.03.2017г. до окончателното плащане, и по образуваното ч.гр.д. № 19517/2017г. по описа на СРС, 128 състав е издадена заповед за изпълнение и разпореждане за незабавно изпълнение, като срещу заповедта възражения не са подавани и същата е стабилизирана. Твърди, че в това производство ищецът изрично е заявил, че непогасената част от задължението по договора за кредит, явяващ се основание и на предявените в настоящото производство искове, е в общ размер на 143 258 евро, пояснявайки, че различните стойности на дълга, посочени в извлечението от кредитните сметки на длъжника, подаденото от него заявление и отправените до кредитополучателя и поръчителя нотариални покани, връчени на 18.01.2017г., е неосчетоводяване на анекс № 7 от 30.05.2014г. Излага съображения, че съгласно трайната практика на ВКС придобилата стабилитет по чл.416 ГПК заповед за изпълнение води до недопустимост на общите искове за оспорване на вземането по нея, като намира, че ефектът й следва да е идентичен и за заявителя в заповедното производство. Поддържа, че пределите на действие на влязлото в сила решение и стабилната заповед за изпълнение се разпростират върху страните в производството, установяват факти и обстоятелства, от които се извежда изискуемостта и ликвидността на вземането както по основание, така и по размер, като и двата вида съдебни актове след влизането им в сила не подлежат на оспорване или пререшаване, освен в предвидените в чл.303, чл.424 и чл.439 ГПК случаи. С оглед на това намира, че доколкото ищецът в предходното заявление не е посочил изрично, че претендира част от спорното право, част от вземането, а напротив – изрично е посочил, че това е цялото му вземане, то следва да се приеме, че със заявлението е предявено цялото вземане. Позовавайки се на стабилитета на заповедта за изпълнение, идентичен на влезлите в сила съдебни решения, сочи, че установените в нея 4 факти и обстоятелства не могат да бъдат пререшавани, като тази преклузия настъпва и за длъжника, и за заявителя. Поради това намира, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск. Поддържа, че въззивният съд е обсъдил единствено наведените доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, но не и изложените от касатора във въззивната му жалба възражения относно нарушенията на съдопроизводствените правила и материалния закон. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК – поради недопустимост на въззивното решение по изложените и в касационната жалба съображения.

Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като формулира следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни? Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 208 от 12.03.2021г. по гр.д. № 983/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 88 от 03.06.2021г. по гр.д. № 2747/2020г. на ВКС, II г.о., решение № 13 от 1202.2021г. по т.д. № 2896/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 80 от 02.06.2020г. по гр.д. № 4031/2019г. на ВКС, IV г.о.,

2. Обвързан ли е съдът в исково производство по предявен иск на същото основание и за същото вземане с влязлата в сила заповед за изпълнение по заявление на ищеца, когато вземането не е установено по иск на основание чл.422 вр. чл.415 ГПК поради неоспорване на вземането от ответника с възражение по чл.414 ГПК или искове по чл.424 и чл.439 ГПК? Допустим ли е такъв иск или съдът е длъжен да прекрати производството на основание чл.299, ал.2 ГПК? Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 956 от 22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС, I т.о., определение № 831 от 17.12.2013г. по ч.гр.д. № 7393/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 16.09.2013г. по т.д. № 723/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 781 от 5

25.05.2011г. по гр.д. № 12/2010г. на ВКС, III т.о., решение № 207 по гр.д.

№ 7030/2014г. на ВКС, IV г.о.

3. Стабилитетът на влязлата в сила заповед за изпълнение по еднакъв начин ли обвързва заявителя и длъжника в заповедното производство? Налице ли е правен интерес у заявителя в заповедното производство, завършило със стабилен акт на съда – влязла в сила заповед за изпълнение, да предяви установителен иск на същото основание и със същия предмет?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.17 на ТР № 4/2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 129 от 09.01.2015г. по т.д. № 469/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 207 по гр.д. № 7030/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 76 от 07.05.2013г. по гр.д.

№ 391/2012г. на ВКС, IV г.о.

4. В рамките на заповедното производство по чл.417 ГПК съдът обвързан ли е със заявлението, в което подробно са посочени обстоятелствата, от които произтича вземането, като точно са формулирани основанието и предмета на това вземане, или по свой почин може да изведе същите от представения като приложение към заявлението документ? Твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д.