Решение № 421 от 30.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 421 гр. Пловдив, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330103230 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Д. В. Д., ЕГН: **********, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и осъдителен иск по чл.55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит с № ***** г. е недействителен поради противоречието му със закона; евентуален иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва по сключен Договор за потребителски кредит с № ***** г. е недействителна, поради противоречието му с добрите с нрави, както и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3214 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителен Договор за потребителски кредит с № ***** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумата .

Ищецът твърди, че на ** г. сключил с ответника процесния договор за потребителски кредит по силата на който му била предоставена в заем сумата от 2700 лева при ГЛП 50 % и ГПР 62,84 %. Твърди се, че ищецът заплатил сума 5914 лева по кредита, като плащанията били през „Изипей“. Твърди се, че в чл. 6 от сключения договор била предвидена клауза за представяне на 1 обезпечение по един от посочените в договора за кредит начини, като при неизпълнение на задължението на ищеца за представяне на поръчителство съгласно чл. 18, ал. 1 от договора същият се задължил да заплати неустойка, която неустойка не била включена в размера на ГПР по кредита, което водело до неговата недействителност, като съгласно чл. 23 от ЗПК и дължал връщане само на чистата стойност по кредита, т.е. главницата.

В условията на евентуалност се твърди, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, доколкото същата била уговорена в размер на 50%. Моли се за уважаване на предявените искове и присъждане на направените разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Излага подробни съображения за действителност на сключения договор за потребителски кредит. Моли за отхвърляне на предявените установителни искове, както и на осъдителния иск.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, а и от представения като писмено доказателство по делото се Договор за потребителски кредит с № ***** г. е видно, че между ищеца Д. Д., в качеството му на заемател, и ответника „Кредирект“ ЕООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за заем, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 2700 лева, която ищецът се задължил да върне на 18 месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 50 % и годишен процент на разходите от 62, 84%. В чл. 6. 1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от два дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 6. 1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 5183, 98 лева, която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез 2 извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 6.1 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62, 84 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Видно от представения договор, при главница в размер на 2700 лева, 3 дължимата неустойка за непредставено обезпечение възлиза на 5914 лева.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че като обща сума за заплащане от потребителя по договора е посочена 4068, 02 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 18 от Договора „неустойка” в размер от 5914 лева, което се установява и от заключението на вещото лице Ш. по ССчЕ. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид основателността на главния иск за недействителност на договора за кредит, съдът не дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност установителни искове за прогласяване недействителността на клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение и на клаузата за възнаградителна лихва.

При тези изводи на съда, на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. само на главницата. От заключението по ССчЕ се установи, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество по договора за кредит сумата от 5914 лева при главница /чиста стойност на кредита по смисъла на чл. 23 ЗПК/ в размер на 2700 лева, т.е. надплатил е над главницата 3214 лева. Ето защо, предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен. Ще се уважи и акцесорната претенция за законна лихва от исковата молба до окончателното плащане, като законова последица от уважаването на иска.

При този изход на спора, право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които възлизат в размер на 498, 64 лева за ДТ и 250 лева – депозит за ССчЕ, т.е. разноски в общ размер на 382, 77 евро.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. В. Д., ЕГН:

********** и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290, че сключеният помежду и м Договор за потребителски кредит с № ***** г. е недействителен поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290 да заплати на Д. В. Д., ЕГН: ********** сумата от 1643, 29 евро /3214 лева/, представляваща заплатена при начална липса на основание сума по недействителен Договор за потребителски кредит с № ***** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК: 207024290 да заплати на Д. В. Д., ЕГН: ********** сумата от 382, 77 евро /748, 64 лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5