Определение № 1823 от 24.06.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1823 гр. Бургас, 24.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20262100501092 по описа за 2026 година Производството пред настоящата инстанция е по реда на чл.274 и сл.

ГПК, вр.чл.418, ал.4 от ГПК и е образувано е по частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София, против разпореждане рег.№ 1095/27.05.2026 г. по ч.гр.д.582/2026 г. на Районен съд Айтос, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника К. Н. И. за вземанията за: главница - 304,08 евро; договорно възнаграждение - 359,12 евро; мораторна лихва в размер на 105,60 евро, ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното погасяване на вземането.

Твърди се, че по аргумент от чл.411, ал.2 от ГПК заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Сочи се, че с промените в чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, обн.в ДВ, бр.100 от 2019 г., законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави, поради което заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на добрите нрави. В този смисъл се твърди, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

На второ място се твърди, че за да е налице първата хипотеза на чл.411, ал.2, т.3 ГПК - заповедният съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Твърди се, че за да е налице втората хипотеза на 1 горепосочената клауза, следва да се приеме, че е от събраните доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна, което заповедният съд не е сторил. За да е налице неравноправност на съответните договорни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, клаузата трябва да е сключена във вреда на потребителя; да не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; клауза да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Твърди се, че в случая заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза.

По отношение договорното възнаграждение се твърди, че неправилно заявлението е било на отхвърлено, тъй като преди сключването на процесния договор, на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр, т.е.дружеството в качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в Договора за потребителски кредит.

Изготвеният погасителен план, също връчен на длъжника, съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания – в него подробно са описаните всички параметри, като основание и размер на разбираем и достъпен език.

Длъжникът не е пожелал да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора.

По отношение на уговорения годишен лихвен процент се твърди, че същият отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, като страните по своя воля са се съгласили да сключат договора за кредит с посочените годишен лихвен процент и ГПР. Твърди се на следващо място, че възприетото от съдилищата в по-старата съдебна практика, че нищожни като противоречащи на добрите нрави, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер, е изоставена с оглед измененията на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В този смисъл се твърди, че с оглед разпоредбата на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, нищожни са клаузи, с които са надвишени максималните размери на годишния лихвен процент и ГПР, като според §13 от ПЗР на ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след тази дата.

На следващо място се излага, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент.

Твърди се, че след като са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР и по аргумент от чл.145, ал.2 от ЗЗП, няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза.

По отношение на законната лихва се твърди, че претенцията неправилно е било отхвърлена, тъй като присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск.

2

Претендира се съдът да отмени обжалваното разпореждане, като вместо него се постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно претендираните вземания. Претендират се разноски в размер на 7,67 евро за заплатена държавна такса и 25 евро за юрисконсултско възнаграждение.

Бургаският окръжен съд, за да се произнесе по постъпилата жалба, взе пред вид следното:

Пред първоинстанционния съд е постъпило заявление по чл.410 ГПК от „Профи Кредит България“ - ЕООД срещу длъжника К. Н. И. за вземанията за: главница - 304,08 евро; договорно възнаграждение - 359,12 евро; 159,80 евро - неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст;

209,50 евро - неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси; 255,65 евро - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по кредит, начислена на 04.09.2025 г.; 105,60 евро - мораторна лихва, ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното погасяване на вземането.

Претендирани са съдебни разноски - 23,70 евро - разноски за платена държавна такса, сумата в размер на 117,60 евро за юристконсултско възнаграждение и 51,10 евро за подготовка на документи.

Вземането се претендира на основание договор за потребителски кредит № 40028816858, сключен между заявителя като кредитор и длъжника И. като кредитополучател (клиент). Видно от приложения към заявлението договор за потребителски кредит, същият е сключен при следните параметри: сума на кредита – 2 500 лв, срок на кредита - 36 месеца, размер на вноската 120,40 лв; годишен процент на разходите (ГПР) - 49,25%; годишен лихвен процент – 41%; лихвен процент на ден - 0.11%; общо задължение по кредита 4334,21 лв. Посочено е, че клиентът е поискал да закупи допълнителни незадължителни услуги съгласно посоченото в раздел V от договора допълнителна услуга „Фаст“, предоставяща право на приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер на 1125 лв, и допълнителна услуга „Флекси“, предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, срещу възнаграждение в размер на 1475 лв. Посочено е, че размерът на вноската по закупените допълнителни услуги в размер на 72,22 лв е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита, което е отразено и в погасителния план към договора за потребителски кредит. В заявлението не е посочено, колко вноски е заплатил длъжникът, но е посочено, че той е изпаднал в забава считано от 01.06.2025 г., а претендираните суми са описани като падежирали части от вноска № 8 с падежна дата 01.06.2025 г. до вноска № 18 с падежна дата 01.04.2026 г.

Заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението. Изложени са съображения, че уговорките в договора за закупуване на допълнителен пакет услуги „Фаст“ и „Флекси“, както и таксите са извънсъдебно събиране на вземането са неравноправни, съотв.нищожни, имащи за цел обогатяване на кредитора над допустимите от закона рамки. На второ място съдът е приел, че с невключването в ГПР на възнагражденията по допълнителнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ са нарушени нормите на чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което прави договора недействителен съгласно чл.22 ЗПК, поради което, на основание чл.23 ЗПК, кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи лихви или други разходи по кредита. Съдът е посочил, че предвид посочените в заявлението дължими като 3 неплатени суми за главница - 304,08 евро, и приложения от заявителя погасителен план по кредита, от който се установява, че до момента длъжникът е внесъл за погасяване на кредита сумата от 793,35евро, внесената сума надвишава стойността на главницата, поради което заявлението следва да бъде отхвърлено изцяло.

Поради необжалване на разпореждането по отношение на част от претендираните вземания, то е влязло в сила по отношение на: възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“; и неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора и за 51,10 евро за подготовка на документи.

Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно.

Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1. от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“. С оглед цитираните разпоредби съдът приема, че в общия разход по кредита, формиращ ГПР, следва да бъдат включени, респ. - да са отразени в крайния му размер и сумите, напр.неустойки и/или такси за услуги, които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати. В настоящия случай между страните е договорено дължими от потребителя „възнаграждения“ за закупени допълнителни пакети, на обща стойност 2 600 лв (при главница по кредита – 2 500 лв), което с първоинстанционното разпореждане (в необжалваната част) е прието за нищожно. Това „възнаграждение“ е включено в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно има характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати. Но по делото не се установява тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай размерът на ГПР не би бил такъв, какъвто е посочен в договора. При това положение въззивният съд споделя становището на заповедния съд, че е нарушена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, досежно формирането на размера на ГПР, както разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер, този процент очевидно не е коректен и не е определен при съблюдаване на изискванията на закона.