Решение № 1395 от 31.01.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1395 гр. София, 31.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ИВЕТА В. И. при участието на секретаря ДИАНА АЛ. И. като разгледа докладваното от ИВЕТА В. И. Гражданско дело №

20211110157295 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е от Т.Х.Х. срещу К. Ж. Б. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 213, ал. 2 КТ за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцата сумата от 5 270,85 лева, представляваща обезщетение за недопускане до работа в периода от 16.03.2020 г. до 11.05.2020 г. за изпълнение на трудови задължения по трудов договор от 31.01.2020 г., сключен между Т.Х.Х. и [фирма], за която сума по ч. гр. дело № 4919/2021 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 51-ви състав е издадена Заповед от 12.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Ищцата Т.Х.Х. твърди, че между нея и [фирма] бил сключен трудов договор от 31.01.2020 г. с уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 800 лева.

Към момента на сключване на трудовия договор управител на дружеството бил ответникът К. Ж. Б.. На 14.03.2020 г. Т.Х.Х. получила известие от работодателя си и управителя му, че офисът, в който престира труд, е затворен и служителите не се допускат. Същата била уведомена, че от 14.03.2020 г. е в неплатен отпуск без да е подавала молба за ползването на такъв. Твърди, че не била допусната до работното си място през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение, а именно за периода от 16.03.2020 г. до 11.05.2020 г., като уточнява, че достъпът до офиса бил ограничен от управителя на дружеството. Излага твърдения, че на 12.05.2020 г. със заповед № 5/12.05.2020 г. работодателят прекратил едностранно трудовото правоотношение, като към този момент ответникът все още бил управител на дружеството. Ищцата излага, че работодателят [фирма] и ответникът, като виновно длъжностно лице, и дължат солидарно обезщетение за незаконното недопускане до работа за периода от 16.03.2020 г. до 11.05.2020 г. Сочи, че затварянето на офиса, в който е изпълнявала трудовите си задължения, било без нормативно основание и поради това попада в обхвата на незаконно недопускане до работа. Твърди, че ответникът, в качеството си на длъжностно лице и управител на дружеството, е подписал процесната заповед за прекратяване на трудовия договор, което водело до извода, че именно той е упражнявал ръководството на трудовия процес в предприятието в рамките на процесния период. Уточнява, че доколкото електронното съобщение, че офисът, в който престира труд е затворен и служителите не се допускат, изхожда от ответника, то 1 последният е виновно длъжностно лице на недопускането и до работа. Ищцата навежда доводи, че обезщетението за недопускане до работа е в размер на брутното трудово възнаграждение и за периода от 16.03.2020 г. до 11.05.2020 г. възлиза на сумата от 5270,85 лева В исковата молба се твърди, че въз основа на заявление по чл. 410 ГПК в полза на ищцата срещу ответника била издадена заповед за изпълнение за тази сума, като с разпореждане от 25.08.2021 г. съдът и указал да предяви иск за установяване на вземането си. С тези съображения ищцата Т.Х.Х. обосновава правния си интерес от търсената защита и отправя искане за уважаване на предявения иск чрез признаване за установено по отношение на К. Ж. Б., че последният и дължи обезщетение за недопускане до работа за периода от 16.03.2020 г. до 11.05.2020 г. в общ размер от 5 270,85 лева. Претендира разноски.

В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът К. Ж. Б. оспорва основателността на предявения иск. Признава, че ищцата е работела по трудово правоотношение с [фирма] въз основа на трудов договор № 1/ от 31.01.2020 г., както и, че в качеството си на управител на дружеството, е съобщил на служителите чрез вътрешна поща, че с оглед на обявеното извънредно положение в страната с Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. е взето решение офисът на дружеството да бъде затворен до получаване на допълнителна информация и решение на българското правителство, като поддържа, че решението е взето от съдружниците в [фирма] със Заповед от 14.03.2020 г., след като клиентите на дружеството спрели временно изпълнението на поръчките. В отговора на исковата молба се твърди, че според нормата на чл. 120 КТ при обявена извънредна епидемична обстановка в страната, работодателят има право да преустанови със заповед работата на предприятието или на отделни работници и служители за целия период, или за част от него, до отмяна на извънредното положение. С оглед на това е изложено, че Заповед от 14.03.2020 г. е в унисон със законовите изисквания. Поддържа се, че със Заповед № [№]/ 13.03.2020 г. на министъра на здравеопазването е предвидено, че всички работодатели следва да организират дистанционна форма на работа, а когато това не е възможно – да организират работния процес при засилени противоепидемични мерки, а със Заповед № [№] 20.03.2020 г. са преустановени посещенията на паркове, градски градини, спортни и детски площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места, каквото според ответника е работното място. Поради това последният счита, че поведението му не е виновно, а е спазил всички нормативни изисквания, за да гарантира безопасни условия на труд и да предпази живота и здравето на служителите. Поддържа, че дори да се е явила на работното си място, ищцата е възпрепятствана да изпълнява задълженията си не от него, а от здравните власти. Твърди освен това, че Т.Х.Х. не се е явила на работното си място и не е изявила готовност да престира труд. С тези доводи отправя искане за отхвърляне на исковата претенция и за присъждане на сторените по делото разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и писмените доказателства (съдържащи се в приложеното по делото ч гр. дело № 11421/2020 г. по описа на РС – Пловдив, част от ч. гр. дело № 49119/2021 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 51-ви състав) се установява, че ищцата Т.Х.Х. е назначена като служител при дружеството [фирма] на длъжността „агент на телефонния център“ по силата на скючен между страните трудов догвор № 1 от 31.01.2020 г., с място на работа – офис 1, находящ се на адрес: [адрес], при условията на пълно работно време, при осемчасов работен ден. Уговорено е основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 800 лева и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер от 0,6 % за всяка година трудов стаж при същия работодател/за всяка година трудов стаж, което да се изплаща на служителя ежемесечно по посочена от него банкова сметка. Съгласно отразеното в договора, към момента на сключването му служителят - ищцата Т.Х.Х. е с общ трудов стаж от 40 години, от които по 2 специалността – 3 години. Трудовият договор е сключен със срок на изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. В клаузата на т. III от договора е установено, че работникът има право на 20 дни основен платен годишен отпуск. Удостоверено е, че Т.Х.Х. следва да постъпи на работа на 31.01.2020 г. Договорът е сключен между ищцата, в качеството и на работник и [фирма], като работодател, чрез управителя му К. Ж. Б. – ответникът по делото.

Изяснява се, че така възникналото между страните трудово правоотношение е прекратено със Заповед № 005/12.05.2020 г. на управителя на [фирма] – ответника К. Ж. Б. с посочено основание чл. 71 КТ. В последната е удостоверено, че на работника следва да бъде изплатено парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 6 дни в размер от 814,40 лева.

По делото, като писмено доказателство е приета (съдържаща и превод на български език) в заверен препис Заповед от 14.03.2020 г., изходяща от дружеството – работодател [фирма], в която е отразено, че поради извънредното положение в страните, в които дружеството предлага услуги на своите клиенти и поради обстоятелството, че към този момент и в България е обявено извънредно положение, при отправен съвет компаниите да освободят служителите си да работят от вкъщи, когато е възможно, [фирма] е взело решение офисът му да бъде затворен до получаване на допълнителна информация или решение на българското правилителство, като всички служители ще работят от вкъщи. В заповедта е посочено също, че доколкото клиентите на дружеството се намират в страни, където е обявено извънредно положение заради коронавируса и същите временно са прекратили дейност по почти всички проекти и [фирма] не може да работи по тях, то всички служители на дружеството ще бъдат пуснати в неплатен отпуск от издаване на заповедта до възобновяване на услугите. Вписано е, че служителите следва да останат на разположение, както и, че при започване на дистанционната работа, същите ще бъдат предварително уведомени. Съгласно заповедта същата се съобщава на служителите чрез вътрешен имейл, като е вписано, че допълнителна информация може да бъде получена от К. де Б., на посочен e-mail адрес.

Ищцата не оспорва, че е била запозната със съдържанието на заповедта, а и този извод следва от представената от ответника и приета по делото извадка от електронна кореспонденция (електронно съобщение) от 14.03.2020 г., съгласно която същата е изпратила съобщение до ответника с отговор, че е получила имейла и е прочела същия.

За изясняване на делото от фактическа страна по реда на чл. 176 ГПК са изслушани обясненията на ответника К. Ж. Б. по въпросите, формулирани от ищцовата страна, който в отговора си посочва, че е бил управител на дружеството [фирма] до месец май 2020 г., когато е напуснал компанията. Признава, че в качеството си на управител е подписал трудов договор от 31.01.2020 г. с ищцата Т.Х.Х., а впоследствие и Заповед № 5/12.05.2020 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с нея, която била подписана на място – в офиса на дружеството. В обясненията си ответникът изяснява, че в периода 16.03.2020 г. – 11.05.2020 г. заради пандемията от „Ковид 19“офисът на „Одеон мск“ бил затворен, но не и физически – поради ограничен достъп, като на място били осъществявани срещи с наемодателите и акционерите на дружеството. Посочва също, че на 14.04.2021 г. е изпратил електронно съобщение до служителите на [фирма], че офисът е затворен именно заради мерките по пандемията. Уточнява, че в съобщението е указано, че дейностите на дружеството са преустановени, тъй като всички страни, с които последното е осъществявали дейност, са били възпрепятствани в това. Решението било служителите да бъдат изпратени вкъщи, като в случай на възобновяване на дейността на работодателя, на същите да бъдат осигурени преносими компютри, за да работят дистанционно от домовете си. Обяснява, че всички служители отговорили, че няма проблем и, че разбират положението. Ответникът К.

Ж. Б. посочва, че през периода 16.03.2020 г. – 11.05.2020 г. ищцата Терезия не е идвала в 3 офиса, както и, че е в случай на обаждане от нейна страна, същият щял да и осигури достъп до офиса, тъй като ответникът всеки ден бил там, на място. Посочва, че при стандартните работни дни – преди обявяване на извънредното положение поради „Ковид“ пандемията обичайният начин на влизане в офиса бил когато служител пристигне да позвъни на вратата и да бъде пуснат да влезе.

За установяване на спорни по делото въпроси, включени в предмета на доказване, е допуснато, изслушано и прието заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, в която е изяснено, че съгласно договореното между ищцата Т.Х.Х. и [фирма] в сключения помежду им трудов договор, основното месечно трудово възнаграждение на същата възлиза на 2 800 лева, като е предвидено изплащането на допълнително такова за трудов стаж и професионален опит в размер от 0,6 % от ОМЗ за всяка пълна година отчетен трудов стаж при работодателя, при пълно работно време от 8 часа, при петдневна работна седмица. Посочено е, че ДВТСПО не е определено в трудовия договор, като общият трудов стаж на служителя е 40 години, а признатия по специалността - 3 години. Изяснява се, че е уговорен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Вещото лице уточнява, че след прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 12.05.2020 г. на ищцата Т.Х. е изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 6 работни дни в размер на сумата от 814,40 лева, начислено и платено в месец май 2020 г. Изяснява се също, че брутното трудово възнаграждение на ищцата за месец февруари 2020г., явяващ се последен пълен отработен месец, преди освобождаването и от длъжност с положени 160 часа/20 работни дни пир 8 часа работно време, е в размер от 2 850,40 лева., включващо основната работна заплата и допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. За периода на процесната искова претенция – от 16.03.2020 г. до 12.05.2020 г. размерът на дължимото обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ възлиза на сума в общ размер от 5 135,24 лева, която е без приспадане на заплатеното на ищцата обезщетение по чл. 224 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер от 814,40 лева. Съдът, преценявайки заключението по реда на чл. 202 ГПК, намира същото за компетентно и обосновано, изготвено въз основа на материалите по делото, проведен разговор с главния счетоводител на дружеството – работодател през релевантния период и проверка в ТД на НАП – офис Л. относно декларирани от последното данни за периода 31.01.2020 г. – 12.05.2020 г., отговарящо на всички поставени въпроси и останало неоспорено от страните по делото, което е основание за неговото кредитиране.