Решение № 1274 от 26.02.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1274 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100504179 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба с вх. № 261310/14.08.2024 г. на ищцата М. И. Д., ЕГН ********** срещу решение № 14795/29.07.2024 г. (допълнено с решение № 2597/17.02.2025 г. по реда на чл. 250 ГПК), постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „У. Е. У. Ц., чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си с фирма „У. Е. У. Ц. – клон България“ искове, както следва:

- с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и 2 КТ за обявяване за нищожна поради противоречие със закона и евентуално поради заобикаляне на закона на клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудов договор от 22.05.2019 г. и допълнително споразумение към него със следното съдържание: „Страните изрично се съгласяват и признават, че сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат за включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори“;

- с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 4 871,56 лв., представляваща сбор от неплатени трудови възнаграждения за „секторни плащания“ за прелетени 1-ви и 2-ри сектор на ден за периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното 1 плащане;

- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 254,86 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 128, т. 2 КТ за сбор от неплатени трудови възнаграждения за „секторни плащания“ за прелетени 1-ви и 2-ри сектор на ден, начислена за периода от 10.01.2020 г. до 06.01.2023 г;

- с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ за разликата над присъдения размер от 9 111,35 лв. до претендирания такъв от 14 952,23 лв., или за размера от 5 840,88 лв., представляваща неплатени „командировъчни пари“ за периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

- с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ за разликата над присъдения размер от 1 532,10 лв. до претендирания такъв от 2 755,79 лв., или за размера от 1 223,69 лв., представляваща неплатени възнаграждения за времето на ползване на платен годишен отпуск за периода от 01.02.2020 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдения размер от 396,56 лв. до претендирания такъв от 717,25 лв., или за размера от 320,69 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 177, ал. 1 КТ за неплатени възнаграждения за времето на ползване на платен годишен отпуск, начислена за периода от 10.03.2020 г. до 06.01.2023 г.;

- с правно основание чл. 224, ал. 1 ГПК за разликата над присъдения размер от 708,40 лв. до претендирания такъв от 1 334,07 лв., или за размера от 625,67 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдения размер от 144,82 лв. до претендирания такъв от 272,74 лв., или за размера от 127,92 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 224, ал. 1 КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, начислена за периода от 31.12.2020 г. до 06.01.2023 г., както и в отхвърлителната част на претенциите за законна лихва върху неуважената част от претенциите по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ за периода от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваните части, тъй като неправилно първоинстанционният съд е счел оспорената клауза на чл. 5, б „б“, изр. 2 от трудовия договор и допълнителното споразумение към него за валидна, без да обсъди доводите по т. 26-33 от писмената защита, допускайки по този начин нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, позовавайки се на т. 10 от решение от 2

12.03.2023 г. на Европейския съд по правата на човека „Бонев срещу България“, с което се приема, че съдилищата и трибуналите следва да излагат в решенията си мотиви и подробен отговор на аргументите на страната. Излагат се доводи за вътрешно противоречие в мотивите на обжалваното решение в частта, с която се приема, че „първите два сектора се покриват от дневните пари“ и заключвайки, че страните валидно са уговорили т. н.

„секторни плащания“ да се разделят на два отделни компонента – 1-ви и 2-ри сектор, които са част от основната заплата и следващите 3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н. сектори за деня, имащи характер на допълнително трудово възнаграждение, съобразно посочената ставка, твърдейки, че след като е счел, че секторните плащания имат характер на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, същият е следвало да приложи императивната разпоредба на чл. 4, ал. 2 от Наредбата, обявявайки оспорената клауза от трудовия договор и допълнителните споразумения към него за недействителна. В тази връзка се посочва, че за страните по трудовото правоотношение не съществува възможност валидно да уговорят, че част от уговореното или предвидено във вътрешните актове на работодателя допълнително трудово възнаграждение с постоянен или непостоянен характер е част от основната работна заплата, тъй като такава уговорка би била в противоречие с чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ. Счита, че целта на клаузата на чл. 5, б „б“, изр. 2 от трудовия договор е да позволи на ответника изплащане на допълнително трудово възнаграждение за първите два сектора, пролетени през съответното полетно дежурство, под формата на т. н. „дневни пари“. Заявява, че от страна на ответника ежемесечно са начислявани т. н. „секторни плащания“ и т. н. „дневни пари“, които по правило са в размер, който съответства на сбора на „секторните плащания“ за два стандартни сектора, като наред с това ежемесечно е начисляван и т. н. „секторен бонус“ в размер на разликата между определеното „секторно плащане“ за сектор и определеното такова за „стандартен сектор“, поради което се счита, че за работодателя не отпада задължението за начисляване на възнаграждение за първите два сектора, прелетени през съответния ден, тъй като стандартното секторно плащане се покрива от т. нар. „дневни пари“. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд и в частта, с която същият не е възприел т. н.

„комисионна“ като основа за определяне на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ и на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, приемайки, че тя няма постоянен характер. В тази връзка се излагат твърдения за допуснато отклонение с имащата императивен характер правна уредба, съдържаща се в чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, че 156, § 2 от ДФЕС и чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, вследствие на което се е достигнало до погрешно прилагане на материалния закон, довело до неправилно изключване на т. нар „комисионна“ от базата, която служи за определяне на размера на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ съответно на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. Оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод в частта относно приетите за платени „дневни командировъчни пари“ по смисъла на чл. 215, ал. 1 КТ, които неправилно са счетени за платени под формата на „дневни пари“, оспорвайки възможността за погасяване на две отделни вземания с едно и също плащане, поради което счита, че „дневните 3 командировъчни пари“ изобщо не са били изплащани. Счита за дължима и претендираната сума за неплатени трудови възнаграждения за т. нар. „секторни плащания“ за първите два сектора, като възприетият от първоинстанционния съд различен извод е в противоречие с формираните констатации и правни изводи във връзка с исковете за присъждане на претендираните възнаграждения по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, при които дневните командировъчни пари по смисъла на чл. 215, ал. 1 КТ се възприемат за дължими, позовавайки се на вече формирана съдебна практика на СГС в тази насока.

Оспорва т. нар. „дневни пари“ да представляват „командировъчни пари“ по смисъла на раздел IV – чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ, считайки, че те имат характер на „компонент от трудовото възнаграждение“ на членовете на кабинния екипаж, полагащи труд на борда на оперираните от ответника самолети, поради което „дневните пари“ следва да се включат в базата за определяне на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. Допълва, че възражението на ответника за намаляване на размера на „дневните командировъчни пари“ със стойността на осигуряваната храна за „обяд“, „вечеря“ и/или „пълен пансион“ правилно е счетено за преклудирано от първоинстанционния съд. Излагат се доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с неприемане на писмени доказателства по делото и недопускане на съдебно-техническа експертиза в областта на храненето и диететиката. По изложените съображения отправя искане за отмяна на решението в обжалваните части и цялостно уважаване на предявените искове. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – У. Е. У. Ц., чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „У. Е. У. Ц. – клон България“, с който я оспорва при изложени твърдения за недопустимо разширяване на предмета на делото чрез излагане на нови фактически твърдения и петитум, които не са били част от исковата молба.

В тази връзка посочва, че за първи път се излагат твърдения, че т. нар. „комисионни“ също е следвало да бъдат включени основата за определяне на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетенията по чл. 224, ал. 1 КТ, наред с т. нар. „секторни плащания“. Оспорената клауза на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор и допълнителното споразумение към него счита за валидна, твърдейки, че т. нар. „секторно плащане“ се дължи след 2-ри сектор за деня, тъй като тези за 1-ви и 2-ри сектор са част основното трудово възнаграждение, като за преклудиран се счита заявеният с въззивната жалба довод, че същата е „привидна“ и поради това нищожна, тъй като в исковата молба не са изложени твърдения, че с плащането на т. нар. „дневни пари“ са покривани т.нар. „секторни плащания“ за 1-ви и 2-ри сектор, а не задължения на работодателя за командировъчни по чл. 215, ал. 1 КТ. По същество счита това оспорване за неоснователно поради липсата на изложени твърдения и доказателства, че клаузата не отразява действителната воля на страните. Сочи, че в частта относно претенцията по чл. 128, т. 2 КТ въззивната жалба има бланкетен характер, тъй като не се излагат конкретни оплаквания срещу първоинстанционното решение в тази част. По същество навежда съображения, че щом допълнителните секторни плащания се дължат след 2-ри сектор за деня, то тези за 1-ви и 2-ри сектор са недължими, поради което в полза на 4 ищцата не се следва претендираното трудово възнаграждение за тях. Изменението с въззивната жалба на основанието за начисляване на т. нар. „секторни плащания“ за 1-ви и 2ри сектор, а именно: политиките на работодателя, а не поради недействителност на клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор, също счита за недопустимо, тъй като е преклудирано. За недопустимо счита въвеждането в предмета на спора и на твърдението, че в базата за изчисляване на вземанията по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ следва да се включат т. н. „комисионни“, тъй като такъв довод не е бил заявен с исковата молба, в която се твърди единствено, че като основа за изчисляването им следва да послужат т. нар.