Решение № 418 от 07.08.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 418 гр. Кърджали, 07.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Динчер Хабиб при участието на секретаря Евгения Пинева като разгледа докладваното от Динчер Хабиб Гражданско дело № 20265140100132 по описа за 2026 година

Предявени са обективно съединени искове от М. Ш. Е., ЕГН **********, постоянен адрес: *******************, против „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК 202531869, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-н „Младост“ бул. „Цариградаско шосе“ № 115 Е, ет. 5 представлявано от Н. П. П., за признаване за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № **** от 29.08.2023 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а в условията на евентуалност за признаване за установено, че клаузата на чл. 11 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 454,40 лева при неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение, е неравноправна, както и за осъждането на ответника, на основание чл. 55, ал. 1, пред. I ЗЗД, да върне на ищеца платената без основание сума в размер на 279,17 евро (равностойността на 546 лв.), ведно със законната лихва от 16.02.2026 г. – датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че съгласно договор за потребителски кредит № **** от 29.08.2023 г., ответното дружество било предоставило потребителски кредит в размер на 1500 (хиляда и петстотин) лева, който следвало да се върне на 11 (единадесет) погасителни вноски, при 44,5% фиксиран лихвен процент и 56,71% ГПР, с предоставяне на обезпечение- поръчител или банкова гаранция- по избор на кредитополучателя. Сочи, че в чл. 5 от договора било уговорено, че същият ще бъде обезпечен в три дневен срок от сключване на договора с поне едно от посочените обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, като били поставени редица изисквания, на които следвало да отговаря поръчителството. Освен това твърди, че в чл. 11 от 1 договора, било посочено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, била дължима неустойка в размер на 454,40 лева.

На следващо място излага подробни съображения за нищожност на сключения договор. Сочи, че вписаните в него параметри не кореспондирали със законово изискуемото съдържание съгласно императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно посочване на годишния лихвен процент на разходите по кредита, както и общата дължима сума от потребителя.

Освен това действителният размер на ГПР след прибавяне на дължимата неустойка, надвишавал значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на МС на Република България.

Изтъква, че непосочването на действителния размер на ГПР, било заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Сочи се, че в случая не била налице нито една от тези двете хипотези на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД- нищожната клауза на процесния договор относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което нищожността на клаузата, с която се уговарял ГПР, обуславяло недействителността на целия договор.

На следващо място твърди, че посоченият лихвен процент в договора в размер на 44,5% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ по своята същност представлявала добавък към договорната лихва, а на практика не била включена в нея. Изтъква се, че „неизпълнението“ на задължението да се предостави обезпечение увеличавало лихвения процент по кредита неколкократно, тъй като тази неустойка представлява прикрита възнаградителна лихва. Твърди се, че посочената в процесния договор възнаградителна лихва не била действително приложимата в отношенията между страните, a била много по-ниска. Това се потвърждавало и от факта, че тази неустойка била уговорена в погасителния план по договора. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителиата лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер, което било нарушение на чл. 5 и чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Сочи, че по този начин не само се нарушавали законови разпоредби, а и добрите нрави и се внасяло неравновесие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на ищеца.

В условията на евентуалност, изтъква подробни съображения, че клаузата за заплащане на неустойка в общ размер от 454,40 лева, дължима в 2 случай че кредитополучателя не предостави обезпечение по кредита, предвидена в чл. 11 от договора за кредит, била нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Изтъква, че уговорената неустойка била предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Сочи, че задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на паричното задължение- такава клауза изцяло противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушавала принципа за справедливост и излизала извън обезпечителната и обезщетителната функция, които законодателят определял за неустойката. Такава уговорка се явявала нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото същата излизала извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което водило до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.

Освен това, с подобна уговорка се постигало и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичали вреди. Твърди, че се стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, като с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди, което било недопустимо.

На следващо място изтъква, че процесната клауза за неустойка от договора носила характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл.

143 от ЗЗП, с оглед на това, че задължавала потребителя при неизпълнение да заплати необосновано висока неустойка, тъй като всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител, била неравноправна, съответно нищожна.

Сочи се, че освен това била нарушена разпоредбата и на чл. 16 от ЗПК, тъй като в случая с клаузата за дължимостта на неустойката, се прехвърлял риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, което водило до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита бил отпуснат, като ако не го напри, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се 3 увеличавала. Поради което се твърди, че уговорената неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции-обезпечителна, обезщетителна и санкционна и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване.

Набляга се, че тъй като така уговорената клауза за неустойка била нищожна, то в тази част договорът не бил породил правното си действие.

Прилага към исковата молба платежни документи, от които било видно, че ищеца заплатил на ответника сумата от 2 046 (две хиляди четиридесет и шест) лева. Като с оглед нищожността на клаузата за неустойка, се дължало само чистата стойност на кредита в размер на 1500 лева, поради което ищецът бил заплатил без основание сумата от 279,17 евро (равностойността на 546 лв.), която ответника следвало да възстанови.

Моли съда да признае за установено, че сключения договор за потребителски кредит № **** от 29.08.2023 г., е нищожен, в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, при неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение, както и ответника да бъде осъден на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 279,17 евро (равностойността на 546 лв.), представляваща недължимо платени договорни лихви и неустойки (уточнено с молба вх. № ****/11.03.2026 г.), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба.

Представя писмени доказателства. Прави доказателствени искания за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, с поставени в исковата молба въпроси. Прави искане за присъждане разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковата молба като частично недопустима, предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна.

Твърди, че било налице липса на правен интерес от предявяване на установителен иск, тъй като процесният договор бил напълно погасен, за което представя справка за движенията, в която били отразени всички плащания в лева. Сочи съдебна практика в подкрепа на своите възражения.

Освен това ищецът упражнявал правото си на иск при злоупотреба с право, тъй като пред РС-Кърджали имало други напълно идентични искови молби, с които се оспорвало една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните няколкократно били уговорили в сключените между тях множество договори. Навежда, че молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се оспорвало една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Твърди, че така ищецът злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по три отделни производства. Изтъква, че процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди 4 другата страна като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Сочи, че въпреки че ищецът имал възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на една уговорка, съдържаща се и в множество договори, сключени между страните в различни периоди от трайните им отношения на заемодател и заемател, той образувал три дела с целта да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Набляга, че това представлявало очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК, като сочи многобройна съдебна практика в подкрепа на своето твърдение.

Поради което моли съда на основание чл. 213 от ГПК посочените дела в отговора на исковата молба, които не са решени, да бъдат съединени в едно производство, съответно да бъде постановено едно общо решение, като сочи съдебна практика в подкрепа на изложеното. В условията на евентуалност, в случай, че делата не бъдат съединени, моли съда в полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство, като сочи многобройна съдебна практика в този смисъл.