Определение № 20575 от 30.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20575 гр. София, 30.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-A, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стою Хр. Згуров

Членове:

Румяна Спасова

Анелия Ст. Янева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно частно гражданско дело № 20261100509817 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 121 ГПК.

Образувано е по частна жалба от 24.08.2026 г. на ищеца И. И. Д. срещу определение № 28700/07.08.2026 г., постановено по гражданско дело № 59972/2024 г. на Софийски районен съд, 68 състав, в частта, с която производството по делото е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.

Жалбоподателят подържа, че неправилно СРС определил правната квалификация на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, доколкото претенцията била за възстановяване на запазена част от наследство - по чл. 30 ЗН. Освен това, предявеният иск бил и неоценяем, поради което и подсъден на районен съд като първа инстанция. Моли въззивния съд да отмени обжалвания акт и върне делото на първоинстанционния за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът по жалбата и по иска не е подал отговор.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Предвид нормата на 275, ал. 1 ГПК и доколкото частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, следва, че същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск, предявен от И. И. Д. срещу Ц.И.Д. В исковата молба са изложено следните фактически твърдения:

1/ че ищецът бил син на Р.Х.Д., починала на 20.09.2023 г.; 2/ че по силата на договор за дарение от 15.04.2005 г., обективиран в нотариален акт № 71, том І, 1 рег. № 2083, дело № 68/2005 г. на нотариус Е.Е., наследодателят прехвърлил на ответника правото на собственост върху недвижими имоти – еднофамилна жилищна сграда и мястото, в което била построена; 3/ с това била накърнена запазената на ищеца част от наследството на майка му; 4/ имотите били отчуждени и съборени. При тези твърдения иска намаляване на дарението и възстановяване на запазената му част в пари /62 751,20 евро/.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е отменил определението, с което е даден ход на устните състезания, прекратил е производството и е изпратил делото на Софийски градски съд. В мотивите СРС е приел, че 1/ предявеният иск е с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, защото от твърденията на ищеца следвало, че дарените имоти не съществуват, поради което предвид цената на иска следва да се приложи чл. 104, т. 4 ГПК;

2/ че дори и искът да е с правна квалификация чл. 30 ЗН, същият е оценяем и отново е приложим посоченият текст от процесуалния закон. Определението е неправилно в обжалваната част.

На първо място, с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата молба, няма никакво съмнение, че предмет на делото е претенция по чл. 30 ЗН – за възстановяване на запазена част от наследство. Противно на мотивите на първоинстанционния съд, правната квалификация на иска не е различна в зависимост от това дали ответникът се е разпоредил с имота и дали той съществува. Според приетото в решение № 150/25.11.2016 г. по гр. д. № 1818/2016 г. на ВКС, 2 ГО, мотивите на които настоящият състав споделя:

„Извън случаите на универсално завещание, размерът на запазената част се установява по правилата на чл. 31 ЗН, като наследството се възстановява такова, каквото би било като имущество и стойност в деня на смъртта на наследодателя, ако последният не беше направил безвъзмездни разпореждания. За образуването на наследствената маса е без правно значение чия собственост са завещаните или подарените имущества към момента на разглеждане на спора, както и дали същите съществуват понастоящем. В масата не се включва само подарен или завещан имот, който понастоящем е погинал поради обективни, стоящи извън волята на лицата причини /напр. природно бедствие/, т.е. такива причини при които имотът би погинал, дори и дарението да не е било извършено. За възможността да се намали дарението и да се възстанови запазената част също е без значение чия собственост към момента на разглеждане на спора е дареният имот – арг. от чл. 37 ЗН.

Обстоятелството, че към момента на постановяване на решението по чл.

30 ЗН имотът е собственост на трето лице, придобило го по сделка с надарения или на оригинерно основание, препятства единствено възстановяването на запазената част в натура, като в такава хипотеза възстановяването се извършва чрез присъждане на паричния еквивалент на накърнението по цени към момента на разрешаване на спора.“ На следващо място, въззивният съд не споделя становището, че искът по чл. 30 ЗН е оценяем. Споделя преобладаващата съдебна практика, според която: „Чрез този иск наследникът с право на запазена част упражнява 2 потестативното си право да иска възстановяването , когато тя е накърнена чрез извършени от наследодателя завещателни разпореждания или дарения.

Това право няма за обект конкретен имот или имоти, поради което чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не се защитава право на собственост върху конкретен имот или имоти. В хипотезата, когато запазената част е накърнена чрез универсално завещателно разпореждане, чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се защитава правото на наследяване. А когато накърняването е чрез завет или дарение и следва да се формира наследствена маса по чл. 31 ЗН, както и да се извърши преценка за размера на правата на наследника със запазена част, то определянето на стойността на наследствената маса и на стойността на запазената част е въпрос по съществото на спора по чл. 30, ал. 1 ЗН, а не част от предварителните въпроси, свързани с определяне на дължимата за производството държавна такса. Настоящият състав на ВКС не споделя тезата, че за вида на иска за възстановяване на запазена част от наследство следва да се изхожда от разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д.

№ 4/2014 г. на ОСГК на ВКС - то има друг предмет, а именно установителния иск за нищожност на завещателно разпореждане /вид сделка/, за чиято цена е приложима разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК.“ в този смисъл виж определение № 60092/30.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1507/2021 г. на ВКС 1 ГО; определение № 2021/20.04.2026 г. по ч. гр. д. № 1329/2026 г. на ВКС, 2 ГО.

Предвид изложеното, неприложим е чл. 104, т. 4 ГПК. Предявеният иск е подсъден на районен съд като първа инстанция. Определението на СРС е неправилно в обжалваната част и следва да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 28700/07.08.2026 г., постановено по гражданско дело № 59972/2024 г. на Софийски районен съд, 68 състав, в частта, с която производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.

Делото да се върне на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.

Препис от определението да се връчи на страните.

Председател: _______________________

Членове:

3

1. _______________________

2. _______________________

4