Определение № 1131 от 10.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1131 гр. София, 10.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002901915 по описа за 2023 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Банка ДСК“ АД и Д. С. Р. срещу решение № 1055 от 01.08.2023г. по в.гр.д. № 2546/22г. на САС, 12 състав.

Касаторът „Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 262189 от 30.06.2022г. по гр.д. № 5475/2020г. на СГС, I-18 състав е отхвърлен предявеният от него против Д. С.

Р. иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК за възнаградителна лихва по т.7 от договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г. за разликата над 15 112,05 лева за периода от 12.06.2012г. до 12.04.2013г. до размера от 18 449,55 евро за периода от 12.06.2012г. до 05.03.2018г. като погасен по давност.

Касаторът Д. С. Р., представляван от адв. К. С., обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че касаторът дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД сумата 46 350,63 лева – предсрочна изискуема главница по договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г., както и възнаградителна лихва в размер на сумата 15 112,05 лева за периода от 12.04.2013г. до 05.03.2018г.

Касаторът – ищец „Банка ДСК“ АД излага доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част, тъй като изводът на съда за погасяване по давност на вземането за договорна лихва за сумата от 3337,50 евро е в противоречие с материалния закон и практиката на ВКС, според която 1 при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 5 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50173 от 13.10.2022г. по гр.д. № 4674/2021г. на ВКС, III т.о., решение № 65 от 06.07.2018г. по т.д. № 1556/2017г. на ВКС, ТО, решение № 28 от 05.04.2012г. по гр.д. № 523/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 261 от 12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г. на ВКС, IV г.о.

Постъпил е отговор на подадената от касатора - ищец касационна жалба от Д. С. Р., в който се прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол в обжалваната от тази страна част поради липса на надлежно формулиран правен въпрос. Излагат се и съображения за неоснователност на подадената от ищеца касационна жалба.

Касаторът - ответник Д. С. Р. излага оплакване за недопустимост на въззивното решение поради наличие на формирана сила на пресъдено нещо по спора с решение от 12.02.2016г. по гр.д. № 11816/2013г. на СГС, I-13 състав, постановено по спор между същите страни и на същото основание. Поддържа още, че въззивният съд не е съобразил, че претендираните от ищеца вземания са погасени по давност, тъй като настъпилата предсрочна изискуемост му е била съобщена още през 2013г. в рамките на предходното съдебно производство, завършило с влязло в законна сила отхвърлително решение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните 2 процесуалноправни въпроси:

1. Относно силата на пресъдено нещо на влязло в законна сила съдебно решение.

2. Относно правното основание на предявения установителен иск по чл.422 ГПК за установяване съществуване на парично вземане по договор за банков кредит.

3. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит?

Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по първите два въпроса в противоречие с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 44 от 07.02.2012г. по гр.д. № 1188/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 133 от 26.10.2011г. по т.д. № 133/2011г. на ВКС, II г.о., решение № 472 от 12.01.2012г. по гр.д. № 1712/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 610 от 09.12.2008г. по т.д.

№ 391/2008г. на ВКС, I т.о., а по третия въпрос – в противоречие с решение № 45 от 17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 161 от 08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 90 от 31.03.2014г. по гр.д. № 6629/2013г. на ВКС, IV г.о.

Постъпил е отговор на касационната жалба на ответника от „Банка ДСК“ АД, с който се прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 03.06.2008г. е бил валидно сключен между страните договор за ипотечен кредит, по силата на който ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е предоставил на ответника кредитен ресурс в размер на 50 000 евро със срок за издължаване на кредита 360 месеца на месечни анюитетни вноски съгласно подписан между страните погасителен план, при договорена възнаградителна лихва в общ размер от 6,79% към 3 датата на сключване на договора, обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот. Взел е предвид, че във връзка с това договорно правоотношение между страните е било постановено влязло в сила съдебно решение - решение от 12.02.2016г., постановено по гр.д.№11816/2013г. на СГС, I-13 състав, влязло в сила на 11.03.2016г., с което е прието за установено по предявен от „Банка ДСК“ ЕАД иск по чл.422 от ГПК против Д. Р., че по процесния договор ответникът дължи на ищеца сумата 1309,18 евро, представляваща главница по извлечение от счетоводните книги на банката от 07.06.2013г. за изискуеми 6 вноски с падежи 05.07.2011г., 05.08.2011г., 05.09.2011г. и 05.10.2011г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.06.2013г. до окончателното плащане, като са отхвърлени искът за установяване вземане на ищеца за главница за разликата над размера, включен в посочените изискуеми анюитетни вноски, до претендирания размер от 48 403,98 евро поради ненастъпила предсрочна изискуемост на остатъка от главницата по кредита; исковете за установяване на вземане в размер на 6708,14 евро за договорна лихва за периода от 12.07.2011г. до 06.06.2013г., за сумата от 6292,48 евро за санкционираща лихва за периода от 18.02.2012г. до 06.06.2013г. и за заемни такси в размер на 289,60 лв.

Въззивният съд е намерил, че не е налице недопустимост на спора поради разрешаването му със сила на пресъдено нещо. Изложил е съображения, че отхвърлените с посоченото решение претенции на ищеца са били основани на факта на възникнала предсрочна изискуемост на дата, различна от претендираната в настоящото производство, и се претендира неплащане на падеж на задължения по договора за различен период от претендирания в настоящото производство, поради което предявените искове се основават на нови факти, които не са преклудирани в проведеното производство по гр.д.№11816/2013 г. на СГС.

Въззивният съд е приел за установено от приетите заключения на ССЕ, че общата сума на извършените от ответника плащания по кредита е в размер на 16 692,83 евро, като последното плащане за погасяване на задълженията по кредита е извършено на 10.04.2012г., след която дата не са извършвани плащания от длъжника. Взел е предвид, че със сила на пресъдено нещо, формирана между страните с влязлото в сила решение от 12.02.2016г. по гр.д.

№11816/2013г. на СГС, I-13 състав, е установено, че към 07.06.2013г. все още не са били погасени изискуемите задължения за главница, включени във вноски с падежи 05.07.2011г., 05.08.2011г., 05.09.2011г. и 05.10.2011г. Приел е за установено, че претендираните от ищеца 69 падежирали анюитетни вноски за периода от 05.07.2012г. до 05.03.2018г. не са заплатени от длъжника, поради което към 16.03.2018г., когато ищецът е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с изпращането на покана – уведомление изх.

№ 01-20-01977/16.03.2018г., са били налице предпоставките за това по чл.20.2 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити във вр. чл.11 от договора, а именно – забава на плащанията за главница и/или лихва над 90 дни. Приел е за установено, че покана – уведомление вх.

4

№014547/20.03.2018г. по описа на ЧСИ № 844 Стоян Якимов е била връчена лично на кредитополучателя на 26.03.2018г. С оглед установеното обстоятелство, че към момента на връчване на поканата ответникът е бил напълно незрящ, въззивният съд е намерил за основателно възражението за нередовно връчване на поканата – уведомление до длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на непадежиралия остатък от главницата по договора за кредит от 03.06.2008г. На основание чл.235, ал.3 от ГПК въззивният съд е взел предвид настъпилото редовно връчване на ответника на поканата - уведомление, съставляваща приложение към исковата молба, в хода на исковото производство по настоящото дело, и поради това е достигнал до извод, че към момента на приключване на съдебното дирене пред първостепенния съд са настъпили последиците на предсрочната изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит.

Въззивният съд е зачел формираната между страните сила на пресъдено нещо с решение от 12.02.2016г. по гр.д.№11816/2013г. на СГС, I-13 състав и е приел за установено от фактическа и правна страна, че не съществуват задълженията за договорна лихва за част от претендирания период – от 12.06.2012г. до 06.06.2013г., както и задължения за санкционираща лихва за част от претендирания период – от 06.07.2012г. до 06.06.2013г.

Посочил е, че с решение № I-44-158/05.09.2017г. по гр.д.№5292/2014г. на СРС, I-44 с-в, влязло в сила на 10.10.2017г., са прогласени за нищожни клаузите на чл.7 и чл.14 от сключения между страните договор за ипотечен кредит от 03.06.2008г., както и клаузите на т.9.1, т.9.4 и т.24.3 от приложимите към договора Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити в частта, касаеща правото на банката едностранно да променя договорения лихвен процент, като е отхвърлен искът за прогласяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на чл.11 от договора и чл.20.2 от общите условия. Поради това е намерил за неоснователно възражението за наличие на сила на пресъдено нещо, с която между страните се установява нищожността на клаузите, регламентиращи правото на банката на възнаградителна лихва за предоставения кредитен ресурс. Отбелязал е, че посочените клаузи са прогласени за нищожни частично – само в частта им, в която се регламентира право на банката едностранно да променя базисния лихвен процент, и чрез него – да прави едностранни промени в приложимия към договора лихвен процент на възнаградителните и санкционните лихви. Приел е, че не е установена нищожност на правото на банката да начислява такси по кредита, а само нищожност на регламентираното право на банката едностранно да променя размера и вида на приложимите към договора банкови такси.