Решение № 370 от 20.11.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 370 гр. Смолян, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Боряна Д. Иброва като разгледа докладваното от Ивайло Ст. Стефанов Въззивно гражданско дело № 20255400500455 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от „К.“ ЕАД срещу Решение 36/24.03.2025 г., по гр. д. № 142 на РС – Девин, което се определя като неправилно и постановено при нарушение на материалния закон в частта, с която е уважено направеното от ищеца възражение за прихващане. Иска се отмяна на решението и постановяване на такова, с което да се отхвърли като неоснователно възражението за прихващане. Също така се иска и присъждане в полза на жалбоподателя на пълния размер на претендирана от него стойност на кредит, при условията на чл. 23 ЗПК от 2800,00 лева. Претендират се разноски.

В отговор на въззивната жалба от С. К., чрез пълномощник ЕАД Е.И., същата определя съдебния акт в обжалваната му част като правилен, законосъобразен и постановен съгласно материалния и процесуален закон и трайно установената практика на ВКС. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част. Претендира разноски.

Пред ОС – Смолян е депозирана частна жалба, вх. № 2166/03.07.2025г., от „К.“ ЕАД, с която се обжалва Определение № 185 от 09.06.2025 г., постановено по гр. дело № 142/2024 г. по описа на PC - Девин, с което първоинстанционният съдебен състав е отказал да измени постановеното 1 съдебно решение в частта за разноските относно присъдения адвокатски хонорар на процесуалния представител. Твърди се, че така постановеното от съда определение е неправилно и се иска същото да бъде отменено, а присъденият хонорар при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА да бъде намален. Изтъква се обстоятелството, че присъденото в полза на адв. И. при условията на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение е прекомерно и несъответстващо на действителната правна и фактическа сложност на производството. Предлага изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта с разноските, като се намали размерът на адвокатското възнаграждение от 480,00 лв. с вкл. ДДС на 150,00 лв. без вкл. ДДС.

Пред ОС – Смолян е депозирана частна жалба, вх. № 2165/03.07.202г., от „А. Т.“ ЕООД срещу Определение № 185 от 09.06.2025 г., постановено по гр. дело № 142/2024 г. от PC – Девин, с която се обжалва определението на първоинстанционния съдебен състав за оставяне без уважение искането на дружеството за изменение на постановеното по делото решение в частта относно присъдения адвокатски хонорар на процесуалния представител на ищеца по предявения срещу „А. Т." ЕООД установителен иск за прогласяване нищожността на процесния договор за предоставяне на поръчителство. Счита, определението за неправилно и моли същото да бъде отменено, като се присъди адвокатски хонорар при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА на процесуалния представител на ищеца, съответстващ на действителната правна и фактическа сложност на производството, а именно сумата от 150,00 лева. без вкл. ДДС.

Пред ОС – Смолян е депозиран Отговор на частна жалба против Определение № 185/09.06.2025 г., в който пространствено се цитира съдебна практика на националните съдилища и такава на СЕС, свързана с определянето и заплащане на адвокатското възнаграждение. Оспорва се искането на жалбоподателите за редуциране на размера на адвокатското възнаграждение поради липса на фактическа и правна сложност на делото.

Моли за потвърждаване на Определение № 185/09.06.2025 г. на Районен съд Девин, като правилно и законосъобразно.

От фактическа страна:

С обжалваното решение е признато за установено в отношенията между страните С. К. и „К.“ ЕАД, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит № 2708717/17.01.2023 г. е нищожен на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК, чл. 143, т. 19, чл. 11, ал. 10 от ЗПК. Със същото решение, съдът признава за установено в отношенията между страните К. и „А. Т.“ ЕООД, че сключеният помежду им Договор за предоставяне на поръчителство от 17.01.2023 г. е нищожен на основание на чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК, чл. 143, т. 19, чл. 11, ал. 10 от ЗПК. Съдът е осъдил К. да заплати на „К.“ ЕАД, сумата от 2128.42 лева, представляваща 2 непогасено задължение за главница по Договор за потребителски кредит № 2708717/17.01.2023 г., след извършено прихващане с вземането на ответника за сумата от 671.58 лева /462.05 лева - договорна възнаградителна лихва; 59.53 лева - лихва за забава; 150.00 лева - разход по извънсъдебно събиране на просрочени вземания/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на насрещния иск - 05.06.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 255.23 лева – разноски по насрещния иск. Съдът осъжда „К.“ ЕАД да заплати на С. К., сумата от 413.50 лева – разноски. Съдът осъжда „А. Т.“ ЕООД да заплати на С. К., сумата от 413.50 лева – разноски.

Със същото решение „К.“ ЕАД се осъжда да заплати на адв. И., сумата от 480.00 лв. с ДДС - представляваща възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство, както и „А. Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на същата, сумата 480.00 лв. на това основание.

Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният състав е разгледал предявения от „К.“ ЕАД евентуален насрещен иск за присъждане на чистата стойност на главницата по договора за кредит, като счита, че неправилно е прието за основателно и уважено направеното с отговора на исковата молба по насрещния иск, възражение за прихващане. Смята, че уважавайки предявения насрещен иск за чистата стойност, съдът следвало да присъди в полза на „К.“ ЕАД цялата претендирана сума от 2800,00 лв. Неправилно от тази сума били приспаднати част от извършените от ищцата плащания, а именно разпределените от дружеството за погасяване на задължения на ищеца по кредитното правоотношение, различни от вземането за главница. Усвоената от кредитополучателя главница по договора за потребителски кредит е в размер на 6000,00 лв., а съгласно прието заключение на вещото лице по ССчЕ, за погасяването на задълженията си по процесното кредитно правоотношение ищцата е извършила плащания в общ размер на 3200,00 лв. Предвид това чистата стойност на кредита възлиза на сумата от 2800,00 лв. Така изчислената сума съответства на претендираната от страна на „К.“ ЕАД чиста стойност на кредита по предявения от дружеството евентуален насрещен иск.

С оглед на горното счита, че съдът при разглеждането на иска за чистата стойност, неправилно уважил направеното от ищеца възражение за прихващане, доколкото по този начин едни и същи плащания на кредитополучателя са приспаднати два пъти от главницата по договора за кредит. Липсвало основание първоинстанционният съдебен състав да приспада още веднъж сумите, заплатени от ищеца по кредитното правоотношение и разпределени за погасяването на негови задължения, различни от вземането за главница.

В Отговора на въззивната жалба се твърди, че правилно първоинстанционният съд е уважил направеното от ищеца възражение за прихващане. В случай, че първоинстанционният съд не бил уважил направеното възражение за прихващане на претендирана главница с възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчителство, платено на „К.", но дължимо на „А. Т.", то ищцата ще следва да образува ново дело за да 3 претендира с иск по чл. 55 ЗЗД - недължимо платените суми за възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчителство. Твърди, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С Определение № 185/09.06.2025 г., постановено по гр.д. № 142/2025 г., в производство по чл. 248 ГПК, РС – Девин е оставил без уважение, исканията на дружествата „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД за изменение на Решение № 36/24.03.2025 г. постановено по гр. д. № 142/2024 г. по описа на РС – Девин в частта за разноските. В мотивите се сочи, че при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвоката - представлявал страната, съдът се е съобразил с фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес.

В депозираните срещу това определение частни жалби от страна на двете дружества се изтъкват аргументи за прекомерна завишеност на присъдения размер на адвокатското възнаграждение. В отговор по същите частни жалби, процесуалният представител на К., заема позиция за основателност на определения от съда размер на възнаграждението, което обосновава с обстоен анализ на практика от Правото на ЕС.

От правна страна:

Настоящият съдебен състав приема, че е сезиран с жалба, с която решението на РС – Девин е обжалвано в частта, с която е уважено възражение по насрещния иск за прихващане на сумата от 671, 58 лв. /сбор от 462,05 лв. – договорна възнаградителна лихва; 59,53 лв. – лихва за забава; 150.00 лв. – разход по извънсъдебно събиране на просрочени вземания/. В останалата му част, Решение № 36/24.03.2025 г. по гр.д. № 142/2024 на РС – Девин не е обжалвано и като такова е влязло в сила.

На основание чл. 248, ал. 3 ГПК, настоящата инстанция дължи произнасяне и по подадените частни жалби от двете дружества срещу Определение №185/09.06.2025 г., с което исканията за изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение.

За да допусне възражението за прихващане, РС е възприел, че в разглеждания случай всяка от страните разполага срещу другата с изискуемо парично вземане, поради което следва да се извърши прихващане до размера на по-малкото от тях. Затова е уважено възражението за прихващане на сумата в общ размер на 671.58 лв., като по този начин стойността от 2800.00 лева - главница, представляваща чистата стойност на Договор за потребителски кредит № 2708717/17.01.2023 г., е преизчислена на 2128.42 лева, след извършена компенсация с насрещното вземане на ответника за сумата от 671.58 лева.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася 4 служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд.

В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим в обжалваната му част. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база на събраните пред първата инстанция доказателства.

Фактическата обстановка е подробно и прецизно изложена от първоинстанционния съд, поради което касателно същата, настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния акт.

Главният спор по делото е за това дали сумата от 671,58 лв. следва да бъде прихваната от размера на остатъчното задължение на кредитополучателя, изчислено на стойност от 2800 лв., до достигане чистата стойност на кредита по прогласен за недействителен договор.

Настоящата инстанция не споделя разрешението на първоинстанционния съд по този въпрос.

Видно от разпоредбата на чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

След като договорът за потребителски кредит и договорът за поръчителство са признати за недействителни, то по аргумент от цитираната разпоредба, следва че кредитополучателят дължи сумата от 6000 лв., както правилно е приел и районният съд. След като длъжникът е погасил общо 3200 лв., което се признава от кредитодателя, то в негов дълг остава сума, възлизаща на стойност от 2800 лв. Видно от съдържанието на Договор за потребителски кредит № 2708717, кредитополучателят погасява кредита по банкова сметка на „К.“ IBAN **********, която е идентична с банковата сметка – посочена в Договор за предоставяне на поръчителство от 17.01.2023 г. за заплащане на задълженията на потребителя С. К.. От изложеното следва, че кредитополучателят е превеждал дължимите суми по сметка, чийто титуляр е жалбоподателят „К.“ ЕАД. По този начин, видно и от заключението на приетата ССчЕ и неоспорено от „К.“ ЕАД, по негова сметка са постъпили средства в размер на 3200 лв., платени от кредитополучателя. Действително, финансово-счетоводното разпределение на тези средства е реализирано от „К.“ ЕАД в няколко направления – две лихвени плащания, разходи за събиране на просрочени вземания и вноска по договора за поръчителство и едва сумата от 965,68 лв. е насочена към погасяване на главницата по кредита. Ако се приложи логиката на обжалваното решение, то следва, че С. К. трябва да заплати на „К.“ сума на стойност 5328,42 лв. във връзка с чистата стойност на кредит, при положение че тази чиста стойност възлиза на 6000 лв. По този 5 начин ще бъде нарушен материалния закон, който изисква връщане на чистата стойност на кредита. Иначе казано, кредитополучателят по силата на договора за потребителски кредит е получил 6000 лв., а в резултат на прогласената недействителност на този договор, следва да върне 5328, 42 лв. или 671,58 лв. по-малко, отколкото е получил по недействителния договор. Не такава е целта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която по никакъв начин не съдържа санкционен елемент в приложното си поле. Като е достигнал до различен извод, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение в частта му, с която е уважил възражението за прихващане на ищцата. По тази причина, решението му в тази част следва да бъде отменено като противоречащо на закона, като настоящата инстанция присъди на жалбоподателя /ищец по насрещния иск/ сумата от още 671,58 лв., за която сума възражението за прихващане е неоснователно. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя сторените разноски в размер на 52,61 лв. – заплатена ДТ, както и претендирано юрисконсултско възнаграждение в размер от 150,00 лв.