Решение № 1222 от 04.03.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 8881/2023
- Вид
- Решение № 1222
- Подписан
- 04.03.2025
- В сила
- 04.03.2025
- Състав
- Петър Любомиров Сантиров, Ивета Антонова, ГЕОРГИ СТОЕВ
Цитирани разпоредби
- чл.146 ал.1 т.3-4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.146 ал.1 т.3-4 · Граждански процесуален кодекс
- чл.154 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.3 т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 45 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.406 · Кодекс за застраховането
- чл.411 · Кодекс за застраховането
- чл.411 ал.1 · Кодекс за застраховането
- чл. 499 ал.2 пр. първо · Кодекс за застраховането
РЕШЕНИЕ
№ 1222 гр. София, 04.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Петър Люб. Сантиров
Членове:
Ивета Антонова
ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100508881 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена „ЗАД ДАЛЛБОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“АД срещу решение № 6622/28.04.2023г. постановено по гр.д. № 3071/2023г по описа на Софийския районен съд, ГО, 77 състав, в частта, с което е осъден да заплати на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“АД на основание чл.411 от КЗ сумата от 1772,00 лв., представляваща неизплатена част от регресно обезщетение спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност за платеното застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” относно ремарке марка „Шмитц“ с рег. № ТХ **** ЕЕ, теглено от товарен автомобил Волво ФХ“, с рег. № ТХ **** ТХ, поради настъпило на 17.10.2022г. в гр. Варна пътнотранспортно произшествие по вина на водача на товарен автомобил “Волво“, с рег. № В **** НН, чиято деликтна отговорност е застрахована по застраховка „гражданска отговорност” в ЗАД ДАЛЛБОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“АД, ведно със законната лихва върху главницата считано от 19.01.2023г. до окончателното й изплащане и направените по делото разноски.
В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният е незаконосъобразно, неправилно, необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Излага съображения, че ищцовото дружество не е установило факта на плащане на застархователното обезщетение, поради което и не е доказано възникването на суброгационното право, тъй като по делото е представена само проформа фактура.
Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд не е отчел обстоятелството, че ищецът не 1 е установил, че увредения брезент е именно на марката „Шмитц“, както и че ремаркето не е било гаранционно. Твърди, че от заключението по САТЕ се установява, че пазарната стойност на брезента е 1500,00 лв. Моли решението по иска с правно основание чл.411 ал.1 от КЗ да бъде отменено и постановено друго, с което същия се отхвърли.Претендира разноски.
Въззиваемата страна ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва наведените във въззивната жалба пороци на пъровинстанционното решение. Твърди, че факта на плащането на застрахователно обезщетение от ищеца е обявен за безспорен между страните с доклада по делото. Счита, че както вида, така и стойността на вредите е установен по несъмнен начин от събраните по делото доказателства, съответно ремаркето „Шмитц“ ако ищеца твърди да е оборудвано с друга марка брезент, е следвало да направи своевременно това твърдение и да го докаже. Моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Досежно правилността но решението в обжалваната му част, а именно по предявения главен иск с правно основание чл.411 ал.1 от КЗ /решението в частта относно произнасянето по акцесорния иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД като необжалвано от страните е влязло в сила/, съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:
От разпоредбата на чл.411 ал.1 от КЗ се установяват кумулативните предпоставки, необходими за възникване на притезателното право да се претендира регресно обезщетение, а именно: 1. настъпила суброгация на ищеца в правата на увреденото лице 1) да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение и 2. причинителя на вредата да има сключен валиден застрахователен договор с ответника по застраховка „Гражданска отговорност” /ГО/.
По реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото на първоинстанционният съд като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните са обявени твърдяните от ищеца в исковата молба обстоятелства и признати от ответника, а именно – настъпване на ПТП на 17.10.2021г.в гр. Варна, между товарен автомобил “Волво“, с рег. № В **** НН и товарен автомобил “Волво ФХ“, с рег. № ТХ **** ТХ , теглещ ремарке „Шмитц“ с рег. № ТХ **** ЕЕ, по вина на водача на товарен автомобил “Волво“, с рег. № В **** НН, причиняване на щети на ремарке „Шмитц“ с рег. № ТХ **** ЕЕ, изразяващи се увреждане ина тръбата на блрезента и скъсване на брезента на ремркето; наличие на действително правоотношение по имуществена застраховка „каско“ между ищеца и собственика на 2 ремаркето относно същото и между ответника –и собственика на товарен автомобил “Волво“, с рег. № В **** НН по договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ относно същото МПС, като за причинените на ремаркето вреди, ищецът е изплатил обезщетение в размер на 3095,50 лв. /по реда на чл.406 от КЗ чрез превеждане на сумата на доверен сервиз издал проформата фактура за възстановяване на щетите/, а ответника е заплатил извънсъдебно и преди завеждане на делото по предявената му от ищеца регресна претенция сумата от 1348,50 лв.
Видно от отговора на исковата молба, ответникът изрично е признал факта, че ищецът е изпълнил задължението си за изплащане на застрахователно обезщетение по процесната щета и то в размер на 3095,50 лв. /л.41 гръб от делото на СРС/, поради което и след обявяване на доклада за окончателен и провеждане на първо съдебно заседание, а и несъмнено към момента на подаване на въззивната жалба, възражението му, че сумата не е реално платена, е преклудирано и не следва да бъде разглеждано. /само за уточнение, следва да се посочи, че некоректно въззивникът твърди, че по делото е представена само проформа фактура, ищецът е представил и платежно нареждане - л.26 от делото на СРС за извършеното плащане и което също не е оспорено от ответника в хода на първоинстанционното производство/.
С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че извън предмета на въззивното производство е механизма на ПТП, причинените вреди по лек ремаркето, причинната им връзка с процесното ПТП, както и че ответникът е изплатил застрахователно обезщетение в размер на 1348,50 лв., а спорния въпрос, за който е направено оплакване във въззивната жалба е дали правилно е определен размера на дължимото обезщетение след приспадане на вече платеното по регресната претенция.
Следва да се има предвид, че с плащането на застрахователното обезщетение от страна на ищеца за него е възникнало по силата на закона суброгационно право спрямо причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” – ответника, като в настоящото производство е спорен само размера на регресното обезщетение, дължимо от ответника.
Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил, и от размера на обезщетението, което третото лице като делинквент дължи съгласно чл. 45 ал. 1 ЗЗД на застрахования. Причинителят на вредите респ. неговия застраховател по ГО, който не може да бъде задължен да плати повече, отколкото са задълженията на деликвента към увреденото лице, нито повече от платеното от самия застраховател. При условие, че застрахователя по имуществена застраховка е заплатил обезщетение надхвърлящо пазарната цена на вредите, отговорността на застрахователя по задължителна застраховка следва да бъде ограничена само до размера на пазарната стойност на вредите, а в случай че е заплатил обезщетение под този размер – суброгационното право ще възникне само до размера на платеното,независимо, че пазарния еквивалент за поправяне на вредите е в по – голям размер, като противното и в двата случая би довело до неоснователно обогатяване и злоупотреба с права.
3
Видно от неоспореното заключение на САТЕ стойността за възстановяване на причинените щети на увредения автомобил към момента на процесното застрахователно събитие по средни пазарни цени е 1661,14 лв.
Според чл. 499 ал.2 пр. първо КЗ, при вреди на имущество обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди.
При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и застрахователя - чл.400 ал.1, ал. и ал.3 от КЗ . При положение, че друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност и следователно дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество,определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, като не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество/ ал.2/, т.е по пазарната му стойност./ тези, за привеждане на увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за движение. Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и техният размер е неговата действителна вреда/.
В тази насока ВКС се е произнесъл и в Р № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о. , решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о на ВКС.
Конкретиката на случая сочи, че действителната стойност на увреденото имущество е 1661,14 лв., /заключение по САТЕ/ и до който размер ищецът има право да получи плащане по регресната претенция, при условие че е платил такова обезщетение. Размерът на обезщетението следва да бъде определен именно на база средни пазарни цени към датата на процесното ПТП, а не въз основа на приложения № 1-6 на Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и т. 2 КЗ (отм.); и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, издадена от КФН. Изрично в Методиката /чл. 4/ е предвидено, че тя се прилага само като минимална долна граница в случаите, когато не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на МПС в сервиз и за случаите, когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. Тоест, в останалите случаи като настоящия, в който е представена фактура за извършен ремонт в сервиз, остойностяването на вредата съобразно Методиката е неприложимо.
На следващо място, неправилна е интерпретацията на дадените констатации от вещото лице в заключението на САТЕ. Вещото лице по въпрос № 10, поставен от ответника, е посочило, че откритата от него най-ниска пазарна оферта за изработване на гондола от брезент на ремарке /без зададени конкретни параметри – марка, вид, размер/ е 1500,00 лв. без ДДС. Отговорът на този въпрос е изцяло ирелевантен към предмета на делото, тъй като липсва каквато и да е индивидуализация срещу цената от 1500,00 лв. какъв брезент се предлага, а и предлаганата най- ниска пазарна цена, не е идентична със средната пазарна цена на съответната стока/част. Отделно от горното, както се посочи по – горе, обезщетяването на вредите предполага закупуване на увредената част - нова и в същото качество. Направеното възражение от страна на ответника, че не е доказана марката на брезента, е несъстоятелно, доколкото ремаркето е „Шмитц“ и както правилно посочва ищеца, ако ответникът твърди положителен факт, че към датата на ПТП ремаркето е било 4 оборудвано с по –нисък крас брезент и друга марка, то същия е следвало да проведе доказване. Такова доказване не е проведено, а дадените отговори на въпроси № 8 /че по принцип е възможно на ремаркето да се постави и друга марка брезент/ и № 10, не кореспондират и не касаят конкретни факти от предмета на делото, поради което и поради обективно възможни и хипотетични предположения, е недопустимо да се формират прави изводи, напротив – разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК изисква пълно доказване.
Разпечатката съдържа 30 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/651a70c2-7ae0-4bf5-b2c9-a37638731205