Решение № 401 от 19.02.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 401 гр. Бургас, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър П. Стоянов при участието на секретаря МИЛЕНА ХР. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело № 20252120107050 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Х. Ц. Ц. с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, чрез адв. Т. Ц. от САК, против ответника „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД с ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Александър Малинов“ №51, бл.0, вх.А, ет.9, оф.20.

Ищецът сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит №*** от 05.02.2022 г., сключен със „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Съгласно посоченият договор ищецът е получил сумата в размер на 600 лв., при ГПР в размер на 49, 05 %, ГЛП 0 % и лихва в размер на 71, 94 лв.

Счита, че договорът за предоставяне на потребителски кредит е нищожен на специалните основания, предвидени в чл.22 от ЗПК. В договора бил посочен ГПР в размер на 49, 05%, като този размер бил неправилно изчислен и не отразявал действителния размер на ГПР, който надхвърлял законоустановения максимум. Клаузата за заплащане на възнаграждение за поръчител била нищожна, тъй като единствената й функция е да увеличава възнаграждението по кредита по чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.10а, ал.2 от ЗПК. Тя не била включена в ГПР. Клаузата за заплащане на възнаграждение за поръчител била неравноправна, а тази за определяне на размера на възнаградителната лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Въз основа на тези пороци се следвало, че целият договор за потребителски кредит бил нищожен.

Развива доводи, че разходите за поръчителство следвали да бъдат включени в ГПР като разход на потребителя по договора за кредит. Това бил разход, дължим от потребителя винаги дори при точно изпълнение на 1 задълженията му по договора за потребителски кредит, наред със сумата на главницата. Предоставянето на поръчителство на гаранта Фератум банк по формално отделен договор за поръчителство представлявала допълнителна услуга във връзка с договора за кредит, която била пряко свързана с него и в случая е задължително условие за получаване на кредита. Тези разходи също така били известни на кредитора, като той сам предварително е одобрил гаранта именно по повод на договора за кредит. Според чл.5 от договора за кредит предоставянето на поръчителство е задължително условие за отпускане на кредита – без него не би било конституирано правоотношение по отпускане на заем. Изрично било посочено в чл.5 от договора, че поръчителството е с Фератум банк, а от своя страна Фератум банк обезпечавало договори за кредит с кредитор „Фератум България“ ЕООД. По този начин тези дружества макар и привидно да не били свързани, извършвали професионалната си дейност, като Фератум Банк обезпечавала срещу заплащане като поръчител дълга на кредитополучателите, на които „Фератум България“ ЕООД отпускала заеми.

Акцентира и на разпоредбата на чл.16.2 от ОУ, съгласно която дружеството кредитодател имал правото да получи плащане, което не било предназначено за него, като при идентифициране за кого е плащането може да го преведе директно на това трето лице. Предвид тази очевидна финансова обвързаност между кредитодател и гарант, то е очевидно, че ответникът бил наясно с точните уговорки относно възнаграждението на гаранта, за да го включи в ГПР.

В настоящия случай се касаело до услуга, подобна на възнаграждението на посредниците, което от своя страна се включвало в ГПР. Макар договорът за кредит и този за поръчителство да били отделни договори, то възнагражденията по двата договора следвало да се разглеждат съвкупно и били част от общите разходи по кредита за потребителя, които несъмнено били известни на кредитора и които потребителят следвало да заплати.

Позовава се и на практика на СЕС в този смисъл.

Счита, че договорът за кредит бил нищожен и поради противоречие с добрите нрави. Излага доводи за значителна нееквивалентност на престациите, като за поръчителя се създавал разход, който бил в размер малко над половината от главницата по кредита, който разход не можел да бъде избегнат без да се изгуби възможността да се получи бързия кредит.

Същевременно гарантът получавал възнаграждение, с което се обогатява за сметка на потребителя, без да предоставя реална услуга. Дали изобщо ще се търси отговорност на солидарно отговарящия поръчител, зависило изцяло от преценката на „Фератум България“ ЕООД, а тази преценка била пряко обвързана с обстоятелството, че самият той и гарантът били в трайни търговски отношения и са част от една и съща финансова група.

Предвид нищожността на договора за потребителски кредит, на връщане съгласно чл.23 от ЗПК подлежала единствено чистата стойност на главницата – 600 лв. С оглед на извършените плащания ищецът се 2 легитимирал като кредитор на вземане в размер на 400 лв., частично от 1000 лв., представляващо платено при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно плащане, съгласно чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Моли за приемане на установено, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №*** от 05.02.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във вр. 11, ал.1, т. 9 и 10 от ЗПК, както и предявява евентуален иск, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит №*** от 05.02.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД; предявява иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати сумата в размер на 400 лв., частичен иск от сумата в размер на 1000 лв., представляваща платена без основание сума на ответното дружество, извършено в изпълнение на непородилия правно действие договор за предоставяне на потребителски кредит №*** от 05.02.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 13.11.2025 г. до окончателно изплащане на вземането. Представят се доказателства. Прави доказателствени искания. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявения иск.

Посочва, че с клаузата на чл.5 от сключения между страните договор за потребителски кредит било уговорено обезпечение на задължението на ищеца да върне получените кредитни средства, ведно с възнаградителна лихва, чрез поръчителство, предоставено от Мултитюд Банк /Малта/.

Оспорва твърдението, че поръчителството от Мултитюд Банк /Малта/ било задължително условие за сключване на договора за потребителски кредит. Потребителят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора. Според сайта на „Фератум България“ потребителят сам избирал обезпечението. Исковете за нищожност на договора за гаранция не били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не била страна.

Ищецът сам бил избрал Мултитюд Банк като поръчител в електронния формуляр, след като бил информиран за дължимите такси, след което подал заявление за кредит. Получил преддоговорна информация по имейл, която изрично посочвала, че за сключването на договора за кредит дружеството изисквало поръчителство.

Сочи, че претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни доказателства. Чл.5 от договора ясно посочвал избраната от ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция били подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към Мултитюд Банк, които ищецът приел доброволно.

Относно твърдянето нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК сочи, че договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като не била задължителна. Твърденията на ищеца за 3 допълнителни разходи било неоснователно, тъй като обезпечението било в резултат на оценка на кредитоспособността по закон. Ответното дружество предоставила необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът имал време да избере обезпечение и правото да се откаже от договора.

Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като неоснователни.

Представя писмени доказателства. Претендират се разноски.

На основание чл.214, ал.1 от ГПК в съдебно заседание е допуснато изменение на размера на предявения осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, като същият следва да се счита за предявен за сумата от 236 лв. или 120, 66 евро.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК и чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, както и такъв по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

За да бъдат уважени предявените искове за нищожност, ищецът следва по пътя на пълното и главно доказване да установи сключването на Договор за потребителски кредит №*** от 05.02.2022 г.; че същият е нищожен, поради противоречие със закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна разпоредби на ЗПК.

Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили договор за потребителски кредит № *** от 05.02.2022 г.

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 49, 05 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на 4 разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.

Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.5 от договора за потребителски кредит може да се нарави извод, че начисляването на сумата в общ размер на 336, 06 лв. на практика представлява скрито възнаграждение на кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение. Тези изводи не се променят от обстоятелството, че претендираната „такса“ за гаранция формално намира своето основание в отделен договор за гаранция, сключен с друго дружество. Договорът за гаранция, както и този за предоставяне на потребителски кредит, следва да се разглеждат като част от едно цяло, доколкото сключването на първия е изрично предвидено в чл.5 от договора за потребителски кредит, при това и в него е изрично предвидено дружеството, с което да се сключи договор за гаранция. Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Предвид всичко изложено е видно, че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, кредиторът обичайно и по принцип задължава потребителят да заплаща допълнителна „такса“ за гаранция /без значение от наименованието/. Тоест това представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както и съдебна практика на националните съдилища – напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./.

Разпечатката съдържа 34 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6515fb32-7987-4f58-b3ed-6def48e1e6c7