Решение № 144 от 15.02.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 144 гр. София, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Янк. Иванова Вранеску

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска

Дачева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20231000503051 по описа за 2023 година

Производството е образувано по въззивни жалби и на двете срещупоставени в исковото производство страни срещу Решение № 2886 от 02.06.2023г. и Решение № 4736 от 07.09.2023г. постановено по реда на чл. 250 от ГПК, и двете постановени по гр.д. № 20221000108067 от Софийски градски съд, ГО I- 19 състав.

С решение № 2886 постановено на 02.06.2023 г. по гр.д. № 8067 по опис на СГС за 2022г. допълнено с решение № 4736 постановено на 07.09.2023 г., СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД:

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, бул. Витоша“ № 2 на основание чл.2б ал.1 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да заплати на Ф. А. Я., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул.

„Три уши“ № 6А, бл.5, ет.2, офис 10 - адв. Ф. сумата от 12 000 /дванадесет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл.дело с №1/1991год., впоследствие преобразувано в сл. дело №780П/1998год. по описа на ВОП София, а сега ДП №11-048/1999год. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 29.07.2022 1 г. до окончателното изплащане на задължението като отхвърля иска за горницата до пълния предявен размер от 120 000 лв. като неоснователен, както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 10 /десет/ лв. - разноски.

ПОСТАНОВЯВА присъдената сума на ищеца Ф. А. Я., ЕГН ********** да се преведе от ответника Прокуратурата на РБ по следната банкова сметка:

IBAN **********, открита в „Прокредитбанк“ с титуляр АД „Е. Ф.“ .

ОТХВЪРЛЯ претенцията на Ф. А. Я., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Три уши“ № 6А, бл.5, ет.2, офис 10 - адв.

Ф. срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр.

София, бул. Витоша“ № 2 за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение по реда на чл. 2б от ЗОДОВ за периода 20.07.2019 г. - 29.07.2022 г.“

1. Въззивна жалба с вх. Рег. № 55852 от 12.06.2023 г. е подадена от Прокуратурата на Р България срещу осъдителната част от решение № 2886 постановено на 02.06.2023 г. В жалбата се излага, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, защото е приложена правна норма, която няма обратно действие - чл. 2 Б от ЗОДОВ в сила от 15.12.2012 г. /дв. Бр. 98/11.12.2012г. и е необосновано, защото от събраните по делото доказателства не се установяват фактите релевантни към ангажираната с решението имуществена отговорност на ответника.

Счита още, че решението е недопустимо, защото за да се ангажира отговорността на ответника е необходимо да се осъществи предварителна процедура по реда на Глава III „а“, чл. 60а-60 м от ЗСВ.

Моли за отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което искат да бъде отхвърлен и в обжалваната част, и алтернативно въззивния съд да приложи критериите на чл. 52 от ЗЗД.

Отговор на тази въззивна жалба не е постъпил.

2. Въззивна жалба с вх. Рег. № 60972 от 27.06.2023г. е подадена от ищеца Ф. А. Я. срещу отхвърлителната част от част от решение № 2886 постановено на 02.06.2023 г. В жалбата се излага, че решението в тази част е неправилно, постановено в нарушение на принципа за справедливост и необосновано, защото липсват мотиви от които да се 2 установи какви са били съображенията на съда за да отхвърли исковата претенция. Моли решението да бъде отменено в тази част и съда да постанови акт по същество, с което да присъди допълнително обезщетение до претендирания изцяло размер по предявения осъдителен иск.

Претендира разноски в производството.

Представени са документи - съдени актове постановени по идентични казуси.

Писмен отговор на тази въззивна жалба не е постъпил.

3. Въззивна жалба с вх. Рег. № 85567 от25.09.2023г. 12.06.2023 г. е подадена от Прокуратурата на Р България срещу решение № 4736 от 07.09.2023г. в частта, в която съдът е постановил присъдената сума на ищеца Ф. А. Я., ЕГН ********** да се преведе от ответника Прокуратурата на РБ по следната банкова сметка: IBAN **********, открита в „Прокредит банк“ с титуляр АД „Е. Ф.“ .

В жалбата се излага, че решението в тази част е неправилно, защото сметката не е с титуляр ищеца или клиентска на дружеството осъществило процесуалното представителство. Моли за отмяна на решението в тази част и постановяване на друго, в което да се посочи сметка с титуляр - ищеца.

Писмен отговор от ищеца не е постъпил.

4. Въззивна жалба с вх. Рег. № 90893 от 09.10.2023г. е подадена от ищеца Ф. А. Я. срещу отхвърлителната част от решение № 4736 от 07.09.2023г. Излага се, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон чл. 84 от ЗЗД и съдебната практика.

Моли за отмяна и постановяване на друго, с което акцесорната претенция да бъде приета като основателна и съответна на размера на присъденото обезщетение.

Писмен отговор на тази жалба не е постъпил.

С разпореждане № 4586 от 22.11.2023г. въззивният съд е приел жалбите за порцесуално допустими.

При проверката на обжалваните решения в съотвествие с разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд приема, че те са валидни. По възражението за допустимост на ответника, приема, че е неоснователно предвид следното:

Твърдените от ищеца факти за настъпването на вредите в периода 3

30.01.1991 г. - 21.06. 2019 г., са се осъществили преди влизане в сила на материалноправната норма на член 2б, ал.1 от ЗОДОВ ( обн, Дв,бр. 98/ 2012 г.), в сила от 15.12.2012 г. са относими към правната квалификация на предявения иск. Искът се основава на общата правна норма в ЗЗД, чл. 49 вр.

Чл. 45 от ЗЗД , съответно на правилото, че всеки е длъжен да поправи вредите, които е причинил другиму специалната такава норма, съдържаща се в чл.2б,ал.1 от ЗОДОВ, която предвижда отговорността на държавата, когато тя е пасивно легитимирана да понесе отговорността. Държавата е отговорна за виновни действия и бездействия на длъжностни лица при изпълнение на възложено им ръководство на разследването и от действия и бездействия на ответния държавен орган , като нарушаващи правото на ищеца по член 6,§1 от КЗПЧОС на разглеждане на наказателно дело в разумен срок. Процесуално легитимиран ответник ( и по двете основания ), в качеството му на процесуален субституент на държавата, е Прокуратурата на Република България. Възражението за недопустимост на иска поради наличието на друг, специален спрямо исковия ред за реализиране на отговорността на държавата за вредите - реда по ЗПГРРЛ ( обн. Дв,бр. 50 от 25. 06.1991 г. ) е неоснователно. Двата закона уреждат последиците от различни правопораждащи факти. ЗПГРРЛ урежда правото на еднократно обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, които са причинени от незаконна репресия на лицата заради техния произход или религиозни вярвания в периода 9.09.1944 г - 10.11.1989 г. в различни случаи, един от които е по член 1, т.7 - на насилствена промяна на имената, без оглед установяване дееца на репресията и при определен с подзаконов нормативен акт един и същ размер на обезщетението за съответните категории правоимащи лица. С предявения иск се претендира отговорност на държавата за други вреди - от забавено разследване на инкриминираните репресивни действия, извършени по време на възродителния процес, а не се претендира обезщетение за репресивни действия.

Предвид гореизложеното, настоящият възизвен съд приема, че обжалваното решение е допустимо.

По правилността на обжалваното решение въззивният съд намира следното :

Първоинстанционният съд е приел, че по образуваното на 30.01.1991 г. досъдебно производство сл.д.№ 1/1991 г. на Прокуратурата на 4 въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№ 780- II/1998 г., сега ДП № II - 048 от 1999 по описа на Софийска военно - окръжна прокуратура, се разследват извършените по време на възродителния процес престъпления; повдигнати са обвинения срещу петима обвиняеми за извършено престъпление по член 162,ал.1 от НК - съучастие в проповядване и подбуждане към национална омраза в периода 1984 - 1988 г. , а след преквалификация - за престъпление по член 387,ал.2 във връзка с ал.1 и член 20,ал.2 от НК - съучастие в злоупотреба и превишаване на власт с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната посредством принудителна смяна на имената, принудително затваряне в лагери, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение на несъгласните със смяната лица ; разследването е прекратено спрямо част от обвиняемите ( спрямо двама - поради смърт ) и е продължило само спрямо един от обвиняемите само, на чийто разпит на 7.12.2012 г. е направено искане за прекратяване на разследването поради изтичане на давността за наказателно преследване. Досъдебното производство е продължило 28 години и 5 месеца, а при приспадане на времетраенето на двете съдебни производства ( н.о.х.д №1/1994 г. по описа на ВС, ВК и н.о.х. д №1/1998 г. по описа на ВКС, ВК), образувани след внасяне на обвинителен акт, прекратени с оглед връщане на делото на Прокуратурата на въоръжените сили за доразследване 26 години и 7 месеца.

Не е спорно, а и от представените с исковата молба доказателства, съдът е приел и пред настоящия не се оспорва, че ищецът има качеството на пострадал от престъпното деяние - предмет на повдигнатото обвинение - по смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по член 6,§ 1 от ЕКЗПЧОС. Лишен е бил от свобода и от правото да живее в населеното място от което е изваден в периода от 26.12.1994 когато е арестуван от органите на МВР в гр.

Момчилград докато принудително е напуснал страна и се е установил да живее в Р Турция през 1989 г. В този период фактически е изтърпявал несъществуваща присъда „лишаване от свобода от 26.12.1984 г. до 16.04.1984 г.“ , от 16-04.1984 г. до 14.10.1988 г. е изтърпявал същата присъда, но при свободен режим, осъществен чрез задължителното му интерниране в с. Бело поле, обл. Видин, където е останал до напускане на страна. Принудителното заселване е следствие от административна мярка по член 39, ал.1, т.1 от ЗНМ, а напускането на страната е през юни 1989 г. е следствие от експулсиране в Република Турция.

5

Причината за репресивните действия е етническия му произход, с който тогавашната официална власт в Р България е предприела действия по насилствена промяна на имената на българските граждани от турски етнически произход.

Освен тези установени факти, релевантен за отговорността на държавата е фактът за връзката на обусловеност между наказателното производство и гражданските права на ищеца. В решението липсват констатации за него, макар в исковата молба ищецът да го е твърдял, а ответникът да го е оспорил и да поддържа това оспорване във въззивната жалба.

Съдебната практика ( част от нея са решение № 60265/ 20.12.2021 г. по гр.д.№ 1701/2021 г. на IV ,г.о. и решение № 72/ 1.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г. на III, г.о. ) приема, че сезираният с иска по член 2б,ал.1 от ЗОДОВ съд прилага правилата на Конвенцията, като ги тълкува автономно, т.е. според практиката на ЕСПЧ ; член 6,§1 от Конвенцията е приложим по отношение на всяко лице, защитата на чиито граждански права е обусловена от висящото досъдебно производство; преценката за това дали правата са граждански се извършва според материалното им съдържание и последици, определени въз основа на приложимото вътрешно право и целта на Конвенцията. Това лице е пострадалият от престъплението - предмет на разследването - дори при отсъствие на искане за присъждане на обезщетение в това производство.

При това разбиране за приложимостта на член 6,§1 от Конвенцията в гражданския му аспект въззивният съд приема, че престъплението - предмет на разследване, засяга основни, конституционно защитени права на ищеца, като правото на етническа принадлежност, име, труд и др. Изходът от наказателното производство има значение както за признаването им, за факта на нарушаването им, така и за правото на ищеца да получи обезщетение за вредите, които е претърпял от тяхното нарушаване. С оглед фазата, до която е достигнало наказателното производство, измененията в процесуалната уредба - член 60,ал.1 от НПК ( отм., ред., Дв ,50 от 2003 г. ) и член 84,ал.1 от НПК ( нов ) в сила от 29.04.2006 г., ищецът не е могъл да предяви чрез иск в същото наказателно производство. Пред надлежното упражняване на правото на иск на деликтно основание по реда на ГПК съществува абсолютна процесуална пречка по член 182, ал.1,б. „д“ от ГПК ( отм. ), респ. по член 229,ал.1,т.5 от ГПК, а пред доказването на фактите за увреждащото деяние и авторството му 6