Решение № 3290 от 22.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3290 гр. Пловдив, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330102864 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба от А. Б. Д. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която се иска прогласяване на нищожността на Договор за паричен заем № *** от 15.12.2020г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство № *** от 15.12.2020г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № *** от 15.12.2020г., а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство № *** от 15.12.2020г. Ищецът поддържа, че процесните договори са нищожни.

Счита, че уговореният фиксиран годишен лихвен процент от 40 % нарушава добрите нрави и внася неравноправие между страните. Твърди се, че размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, понеже надвишава трикратния размер на законната лихва по незобезпечени кредити и двукратния размер по обезпечени кредит. Намира, че недействителността на клаузата за договорна лихва води до недействителност на кредитната сделка.

Твърди, че не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1 0 ЗПК - в договора да е разписан действителният размер на ГПР. Действително приложеният ГПР бил различен от посочения в договора, като сочи, че по този начин кредиторът заблудил потребителя, поради което счита за нищожна клаузата за ГПР, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от 1 съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР. Посочва, че в нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за фирмата - поръчител. Невключването му в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.

1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

По отношение на договора за предоставяне на поръчителство, намира същия за нищожен, поради противоречие с целите на Директива 2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната сделка е нищожна, договорът за предоставяне на поръчителство, който има акцесорен характер, не е породил правно действие.

Отправено е искане за присъждане на разноски, в това число и за адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт” АД със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва наведените доводи за нищожност на договорите.

Счита, че в закона няма ограничение на свободата на договаряне досежно размера на договорната лихва. Сочи, че ищецът е бил уведомен за размера на договорната лихва, съгласил се е с него, поради което не може да се приеме наличие на неравноправие и нарушение на добрите нрави. Твърди, че не са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Сочи, че възнаграждението на дружеството - поръчител не е дължимо на заемодателя и не е част от заемното правоотношение, поради което не следва да се включва в ГПР. Твърди, че възнаграждението към „Файненшъл България“ ЕООД не представлявало пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължало, независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана, или не. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора нямало как да е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение, поради което счита, че несъществуващи към деня на сключване на договора разходи и възнаграждения не следвало да бъдат включвани в ГПР.

Сочи, че в чл. 2, т. 8 от договора изрично било посочено какви допускания са взети предвид при изчисляване на ГПР. На следващо място, оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство като неоснователни, тъй като договорът не противоречал на добрите нрави.

Предвид изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Отправено е искане за присъждане на разноски.

В срока з а отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран и отговор от ответника „Файненшъл България“ ЕООД със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство. Счита, че договорът не е лишен от правно основание, доколкото изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем било породило сключването на договора за предоставяне на поръчителство, а дружеството сключило договора поради възможността да получи 2 възнаграждение за предоставената услуга. На следващо място, намира, че не е налице противоречие с добрите нрави, както и твърдяната явна нееквивалентност на престациите. Твърди, че с предоставеното поръчителство, извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като договорът за предоставяне на поръчителство бил сключен по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение. Счита, че искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за предоставяне на поръчителство на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП във вр. с неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК е неотносимо към процесния договор, доколкото разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й били относими единствено и само относно договори за потребителски кредит. Неоснователни били и твърденията на ищеца, че заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД поставил изискване в договора за паричен заем - заемателят да сключи договор за предоставяне на поръчителство, доколкото ищецът имал възможност да избере един от три възможни варианта за обезпечаване на договора.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Пр е д я в е н и с а обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 и чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК относно иска срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, вр. с чл. 143, т. 19 от ЗЗП относно иска срещу „Файненшъл България“ ЕООД.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца по двата установителни иска да докаже сключването на договорите за паричен заем и за предоставяне на поръчителство, както и основанията за нищожност на договорите. В тежест на ответниците да проведат насрещно доказване, като опровергаят твърденията за недействителност на договорите на сочените основания и установят твърденията и възраженията си в отговорите на исковата молба.

Предявените основания за нищожност по всеки договор, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

Съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подписан Договор за паричен заем № *** от 15.12.2020г, както и че между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е подписан Договор за предоставяне на поръчителство № *** от 15.12.2020 г.

По действителността на двата договора, съдът намира следното : В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, а само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения:

Посочено е в чл. 4 от Договора за кредит, че потребителят следва в 3 тридневен срок от подписване на договора за кредит да предостави обезпечение под формата на две физически лица поръчители, отговарящи на изрично посочени от заемодателя изисквания, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, предоставящо гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори на същата дата – Договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, като е посочено, че договорът влизал в сила при неизпълнение на задължението на длъжника за предоставяне на заемодателя на обезпечение в срок. С договора за предоставяне на поръчителство длъжникът се е задължил да заплати на дружеството гарант възнаграждение.

Съдът намира, че поръчителят (т.е. дружеството-гарант) не се избира свободно от потребителя, понеже в т. 2 и 3 от преамбюла на Договора за предоставяне на поръчителство е записано, че длъжникът е сключил договор за паричен заем със заемодателя и е отправил искане към „Файненшъл България“ ЕООД да предостави гаранция за изпълнение. Самият факт, че двата договора са сключени на една и съща дата и че длъжникът отправя искане именно към „Файненшъл България“ ЕООД в деня, в който сключва договора за паричен заем, навежда на мисълта, че поръчителят е предложен от заемодателя и длъжникът не е имал възможност да прецени и потърси дали не може да предостави обезпечение по договора за паричен заем под друга форма – двете физически лица поръчители, банковата гаранция или пък друго дружество-гарант по негов избор. По този начин се ограничават правата на потребителя да участва свободно в договарянето на условията по договора за заем.

Двата договора, сключени от длъжника – за заем и за предоставяне на поръчителство, са от една и съща дата, което налага извод за едновременното им изготвяне с цел заобикаляне на закона и драстично увеличаване на задълженията на потребителя. По този начин за потребителя не е налице реална възможност да влияе върху възможностите за обезпечение и да избере един от трите вида обезпечения.

Прави впечатление, че падежът на задълженията по Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 1) съвпада с падежа на задълженията по Договора за паричен заем, което насочва към свързаност между лицата. Още повече че кредитодателят има право съгласно Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 3) да приема плащането на потребителя, която е в полза на поръчителя. Следва да бъде отбелязано, че в Договора за предоставяне на поръчителство е посочено, че потребителят дължи възнаграждение на поръчителя, но никъде не фигурира банковата сметка на поръчителя, което води до извода, че за потребителя не е ясно къде може да плати в полза на поръчителя. Нещо повече, в чл. 3, ал. 2 от Договора за предоставяне на гаранция е записано, че потребителят заплаща възнаграждението на поръчителя по начините, установени в Договора за паричен заем.

Отпуснат е кредит на потребителя в размер на 300 лв., като главницата и договорната лихва са разсрочени на вноски. Възнаграждението за поръчителя е в размер на 128 лв., което е почти 1/2 по главницата по договора за заем. В тази връзка размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на гаранция в сравнение с размера на дълга, който обезпечава, е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.

Независимо че възнаграждението по Договора за предоставяне на 4 поръчителство се дължи на друго лице, различно от кредитора, същите са пряко свързани с договора за заем и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и §1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъдат включени при изчисляване на годишния процент на разходите. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като послабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение. В случая, че при сключването на договора за потребителски кредит е предвидено обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, като по този начин е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.

Разпечатката съдържа 33 от 58 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6501412e-215e-455c-8269-35a9781a6da4