Решение № 779 от 09.07.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 779 гр. В., 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Мая Недкова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева като разгледа докладваното от Цветелина Г. Хекимова Въззивно гражданско дело № 20243100500832 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по въззивна жалба вх. №10773/25.04.2024г. от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752, седалище: гр. София, срещу решение №4206/22.12.2023г. по гр.д. №8743/2023г. на РС – В. в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК във вр. с чл.79 и чл.86 от ЗЗД срещу А. К. Р., ЕГН **********, с настоящ адрес гр.В., за приемане за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество суми по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4956/2023г. по описа на РС В., 42 -ри състав, както следва: разликата над установения размер на непогасена главница от 283.96 лв. до претендирания размер от 863.37 лв. по договор за потребителски кредит № 40000598006/13.07.2020г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението 29.03.2023г. до окончателното изплащане на задължението, както и договорно възнаграждение в размер на 218.55 лв. за периода от 15.05.2021г. до 15.04.2022г.

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд неоснователно и неправилно е приел, че размерът на договорната възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.

Сочи се, че договорът отговаря на всички императивни законови изисквания, като ясно е посочена методиката на формиране на ГПР, който е в рамките на предвиденото в чл.19, ал.4 от ЗПК ограничение. Твърди се също, че размерът на договорната възнаградителна лихва, представляваща цената за ползване на заетата сума, не превишава петкратния размер на законната лихва, поради което не е налице нарушение на законовите ограничения и на добрите нрави.

1

Отправената към съда молба е за отмяна на решението и за уважаване на предявените искове в обжалваната част, като се присъдят и направените разноски.

В срока по чл. 263 ГПК, е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна А. К.

Р., с който жалбата се оспорва като неоснователна, като се изразява становище за нищожност на процесния договор като сключен при неспазване на императивните норми на чл.10а, чл.11, т.9 и т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК.

За да се произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правнo основание чл. 422 ГПК и осъдителен иск с правно основание чл.79 и 86 от ЗЗД, предявени oт „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу А. К. Р. относно сумите по заповед № 2436/28.04.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 4956/2023г. по описа на ВРС.

Твърди се в исковата молба, че на 13.07.2020г. е сключен Договор за потребителски кредит № 40000598006 между „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД като кредитор и А. К. Р., като длъжник, за сума в размер на 1200 лв. със срок на издължаване 18 месеца. Твърди се, че по избран и закупен пакет допълнителни услуги се дължи още и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 936 лв. Сочи се в исковата молба, че кредитополучателят е внесъл само 16 пълни и една частична погасителна вноска. Твърди се, че крайният срок за погА.ване на кредита е изтекъл на 15.04.2022г., с което е настъпила изискуемост на задължението в пълен размер. Поради неизпълнение на задължението за връщане на сумата по кредита, ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което е образувано ч.гр.д.№4956/2023г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е изразил становище за неоснователност на иска по основание и размер. Сочи, че задълженията й по договора за кредит не са в посочените размери и възнагражденията за услуги са незаконосъобразни. Моли за отхвърляне на исковете.

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнА.не, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнА. служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените 2 в жалбите оплаквания за неправилно формиран от съда извод за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК поради несъответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, за нищожност на уговорената възнаградителна лихва поради надвишаване трикратния размер на законната лихва, както и за неправомерно извършено прихващане на дължимата сума за главница с изплатените от длъжника вноски.

Установява се от представените по делото писмени доказателства наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, задължението по който възлиза общо на 2558,82 лева, вкл. сумата по кредита, възнаградителна лихва и възнаграждение за избран и закупен пакет от допълнителни услуги, връщането на сумата е договорено в рамките на 18-месечен период на вноски съгласно погасителен план. От представения по делото погасителен план към анекс №2 към договора се установява, че е настъпил падежът на всички вноски по погасителния план, като падежът на последната предвидена вноска е 15.04.2022г. Прието е за безспорно установено между страните, че размерът на погасеното от длъжника задължение по процесния договор е в размер на 916.04 лв.

Въззивният състав не споделя формираните от първостепенния състав доводи, че договорът за потребителски кредит страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и противоречи на изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализът на съдържанието на договора за кредит обуславя извод, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.

Според нормата на чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, който съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Същевременно договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие 3 със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.

В случая определеният в договора размер на ГПР от 48.78% не надвишава пет пъти размера на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 41.00 %, поради което и съдът приема, че цената на кредитиране не е свръх прекомерна. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл.143, т.1-19 ЗЗП, тъй като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено положение, при отчитане на спецификата на рисково небанково кредитиране. Поради това се налага извод, че клаузите за договорна лихва и ГПР са действителни, поради което ответникът дължи заплащане на главницата, включваща разсрочените вноски на предоставената в заем сума и договорна лихва.

Въззивният състав намира, че липсва основание за приспадане на цялата платена сума от общия размер на главницата, тъй като при извода за дължимост на възнаградителна лихва сумите, отнесени за погА.ване на задълженията по възнаградителна лихва, не са недължимо платени. Недължимо платени са само сумите, отнесени за погА.ване на задължения по пакета за допълнителни услуги, които са приети за недължими с първоинстанционното решение поради нищожност на договорните клаузи. Претенциите в частта относно главница и възнаградителна лихва са основателни и следва да бъдат уважени, след приспадане на сумите, отнесени за погА.ване на задълженията по пакета за допълнителни услуги и за обезщетение за забава, които са приети като недължими с първоинстанционното решение, необжалвано в тази част. Размерите на тези суми се установяват от представеното пред първата инстанция извлечение по сметка, неоспорено от ответната страна. Видно от въззивната жалба се обжалва част от първоинстанционното решение относно главницата, която е формирана след приспадане именно на заплатените суми за главница в размер на 336,63 лв. и по пакета за допълнителни услуги в размер на 312,37 лв.

С оглед на това въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД се явява основателна изцяло, като първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлена претенцията относно главницата над приетия за установен размер от 283,96 лв. до 551 лв., както и в частта, с която е отхвърлен иска относно възнаградителна лихва в размер на 218,55 лв.

С оглед разясненията, дадени в т.12 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповед за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото производство или с решението си по установителния иск съдът дължи произнА.не по дължимостта на разноските и за заповедното производство. Дължимите на ищеца разноски по съразмерност на уважената част от иска за първа инстанция възлизат на сумата от 275,51 лева, изчислена съобразно уважената част от предявените искове въз основа на отправеното искане и приложени писмени доказателства, като размерът на юрисконсултско възнаграждение съдът е 4 определен на 100 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК. За въззивната инстанция съобразно уважената част от въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД се следват разноски в размер на 71,50 лева, вкл. държавна такса за въззивна жалба и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в размер на 100 лева съгласно чл.78, ал.8 ГПК.

Разноските за заповедното производство възлизат на сумата от 53,11 лева, на осн.чл.78 ГПК и при отчитането им по съразмерност.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №4206/22.12.2023г. по гр.д. №8743/2023г. на РС – В. в частта, с която са отхвърлени предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище гр. София искове за приемане за установено, че ищецът има подлежащо на изпълнение вземане срещу А. К. Р., ЕГН **********, с настоящ адрес гр.В., за приемане за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество суми по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4956/2023г. по описа на РС В., 42-ри състав, както следва: разликата над установения размер на непогасена главница от 283.96 лв. до размер от 551 лв. по договор за потребителски кредит № 40000598006/13.07.2020г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението 29.03.2023г. до окончателното изплащане на задължението, както и договорно възнаграждение в размер на 218.55 лв. за периода от 15.05.2021г. до 15.04.2022г., както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВИ: