Решение № 6144 от 27.11.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6144 гр. София, 08.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана М. Генжова

Яна Борисова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20211100515301 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20161865/22.07.2021г., постановено по гр.д. №57651/2019г. по описа на СРС, 154 състав, е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.124 от ГПК по отношение на Б. Г. К., че Д. Г. И. е собственик на УПИ VI-1026 с площ 399 кв.м., представляващ самостоятелен урегулиран имот от кв.75 по плана на м. „Христо Ботев“, одобрен със Заповед №РД-09-50-553 от 30.09.1999г. на Главен архитект на София и потвърден с решение 85 по протокол №56 от 06.08.2003г., при съседи по скица: на изток – улица „519“, на юг – УПИ V-878 и УПИ ХV-879, на север УПИ VII общ, и на запад УПИ XIVобщ., както и на построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София. Осъден е Б. Г. К. да заплати на Д. Г. И. на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 939,65 лева – разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба срещу решението от ответника Б. Г. К., чрез пълномощника адв. Д. Ф., като се излагат оплаквания, че същото е недопустимо в частта, с която ищцата е призната за собственик на процесния имот за разликата над 378 кв.м. до уважените 399 кв.м., а в останалата част – 1 незаконосъобразно. Поддържа се, че от заключението на СТЕ било установено, че върху имота на ответника попадала част от имота, на който ищцата твърдяла да е собственик с площ от 376 кв.м., като за разликата ответникът не бил надлежна страна по предявения иск, поради което решението било недопустимо. Първоинстанционният съд не подложил на задълбочен анализ свидетелските показания, и поради това достигнал до неправилни правни изводи. Неправилно първоинстанционният съд приел, че не са приложими материално-правните предпоставки на чл.200 от ЗУТ.

Ищцата владеела реална част от УПИ VI-1026 от кв.75 по плана на м. „Христо Ботев“, поради което съдът следвало да извърши проверка дали са изпълнени материално-правните предпоставки на чл.200 от ЗУТ за придобиване по давност на реална част от спорния имот. Ищцата не провела пълно и главно доказване, че завладяната от нея част отговаря на изискванията на ЗУТ за площ и лице. Неправилно първоинстанционният съд приел, че регулационният план от 1999г. е приложен по отношение на кв.75 от местност „Христо Ботев“, в който попада процесния имот. Ищцата не доказала кой е действащият регулационен план, поради което не доказала дали спрямо действащия план са изпълнени изискванията на чл.19, ал.1, т.1 от ЗУТ завладяната от нея част да има най-малко 14 м. лице и 300 кв.м. повърхност.

Счита, че ако е действащ регулационният план от 1999г., от СТЕ се установявало, че ще е налице непълномерен остатък от УПИ VI-1026, който не отговаря на изискванията на чл.19 от

ЗУТ.

Необосновано първоинстанционният съд приел, че между Е.И. и Д. И. е налице семейна връзка. Представените документи за заплащани комунални услуги и данъци били за друг имот, находящ се на ул. ****, а не за процесния имот на ул. ****.

Освен това от събраните по делото доказателства се установило, че през 2016г. синът на ищцата отправил неколкократно предложения да закупи част от процесния имот. От това предложение следвало да се формира извод, че до 2016г., когато било отправено предложението за закупуване на частта от спорния имот, ищцата нямала намерение да свои имота, и по тази причина направила предложение да го закупи от ответника. Поради изложеното моли решението да бъде обезсилено в частта, с която ищцата е призната за собственик на имота за разликата над 378 кв.ч. до уважените 399 кв.м., а в останалата част да бъде отменено.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден писмен отговор от насрещната 2 страна Д. Г. И., чрез адв. В. Х., с която жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Въззиваемата страна поддържа, че ПУП, одобрен със Заповед №РД-09-50-553/30.09.1999г. е влязъл в сила за УПИ VI-1026,

УПИ VII – Общ и ХIII-Общ, кв.75, м. „Христо Ботев“.

Неоснователни били възраженията за недопустимост на решението. В процеса било установено, че процесният имот е с площ от 399 кв.м., като същият заедно с построената в него сграда се владеел в пълен обем само от ищцата Д.

И.. Неправилно били интерпретирани от въззивника свидетелските показания.

Счита, че доколкото ищцата иска да бъде призната за собственик по давност на самостоятелен УПИ, а не на реални части от него, разпоредбата на чл.200 от ЗУТ, регламентираща ограничения във връзка с придобиването на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания се явява неприложима. Нямало във въззивната жалба възражения срещу решението, с което Д. И. е призната за собственик на жилищна сграда с идентификатор ***. Следвало да се приеме, че Д. И. е построила къщата, нейна лична собственост, и с това си действие е манифестирала владение спрямо ответника върху процесното УПИ VI-1026 с площ от 399 кв.м. Доказано било в първоинстанционното производство, че Д. и Е.И.и са съпрузи, като двамата са имали разкрити партиди за процесния имот при комунални доставчици, плащали са данъци. Процесният имот бил разположен между две улици и в различните регистри се водел на два различни адреса, което обстоятелство се доказало както от изготвената СТЕ, така и от представената кадастрална карта. Никога нито ищцата, нито нейният син не били отправяли предложения за закупуване на процесния имот. Поради изложеното моли за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна 3 материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са поддържаните във въззивната жалба доводи за частична недопустимост на решението. Видно от исковата молба ищцата е предявила положителен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че е собственик на самостоятелен УПИ, а именно УПИ VI-1026 с площ от 399 кв.м. по плана на м. „Христо Ботев“, одобрен със Заповед №РД09-50-553 от 30.09.1999г. на Главен архитект на София и потвърден с решение 85 по протокол №56 от 06.08.2003г., и именно по този иск се е произнесъл първоинстанционния съд, като квадратурата на имота е установена от кредитираното заключение на СТЕ.

Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, както и с оглед събраните във въззивното производство писмени доказателства, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗС.

За успешното провеждане на положителния установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК за установяване на право на собственост ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване твърденията си, че е титуляр на правото на собственост по отношение на спорния недвижим имот на твърдяното придобивно основание. Доколкото в случая се твърди оригинерно придобивно основание – давностно владение, фактът на упражняваната фактическа власт от ищцата за посочения в исковата молба период следва да бъде установен по несъмнен и категоричен начин.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя.

След съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че ищцата упражнява трайно и непрекъснато владение върху 4 процесния имот за период от повече десет години. От свидетелските показания се установява, че към началото на посочения от ищцата в исковата молба период на придобивната давност – 2000г., ищцата е осъществявала фактическа власт върху имота, като през целия период се е грижела за имота като свой, като го е поддържала, оградила го е с ограда, изградила е масивна жилищна сграда, декларирала е правото на собственост и е заплащала данъци и битови сметки за имота. От показанията на свидетеля на ответника се установява, че никой от праводателите му не е посещавал имота през процесния период и не се е интересувал от същия. Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че не се установява битовите сметки и данъчни задължения да са плащани за процесния имот, тъй като са посочени различни адреси, с оглед установеното по делото обстоятелство, че имотът граничи с две улици, което е довело и до различното отразяване на адреса. Предвид изложеното съдът приема, че ищцата е владяла имота трайно, спокойно и необезпокоявано, поради което същата е придобила правото на собственост върху имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че не била несъмненост на владението, тъй като синът на ищцата отправял неколкократно предложения за закупуване на имота през 2016г. Към този момент е изтекла десетгодишната придобивна давност по чл.79, ал.1 от ЗС.

Според разпоредбата на чл.113 от ЗЗД отказът от давност е недопустим, преди тя да е изтекла, а според чл.116, б. „а“ от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Съпоставката между прекъсването и отказа от давност обуславя извода, че отказ от давност е допустим само при изтекла давност, за разлика от прекъсването на давността, което е допустимо единствено при давностен срок, който не е изтекъл. Както отказът, така и прекъсването на давността заличават породените до този момент правни последици от течението на давностния срок. Макар законът да не урежда изрично предпоставките за осъществяване на отказ от давност, то следва да се приеме, че същият, подобно на признаването на вземането, е едностранно изявление (едностранна правна сделка), която следва да бъде адресирана до предишния собственик на вещта и да съдържа индивидуализация на вещта и поради това признание на собствеността върху нея (респ. част от собствеността върху нея) в полза на лицето, до което е адресирано. Според приетото в ТР №4/2012г. на ОСГК на ВКС позоваването на давността не е 5 елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 от ЗС, но разпоредбата на чл.120 от ЗЗД във вр. с чл.84 от ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право. До момента, в който предполагаемото по закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок, съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 от ЗС и по чл.79, ал.2 от ЗС.

В контекста на изложеното съдът приема, че доколкото собствеността не се придобива до извършването на позоваване от страна на владелеца на вече изтеклата в негова полза придобивна давност, то това позволява извършването на отказ от изтекла придобивна давност след изтичането на срока на придобивната давност и преди момента на позоваване на така изтеклата придобивна давност, който отказ ще възпрепятства възможността за позоваване на придобивната давност, а оттам – за придобиване на собствеността от владелеца. Той ще е напълно достатъчен да произведе този ефект, без да е необходимо извършването на отказ по чл.100 от ЗС, тъй като придобиването на правото на собственост по давност (или на друго вещно право) не настъпва автоматично с изтичането на установения в закона срок. В случая свидетелят В.К. К. посочва в показанията си, че синът на ищцата отправил предложение за закупуване на имота през 2016г. На първо място такова изявление, дори да е направено, не обвързва ищцата, тъй като не е направено от нея, като не са налице доказателства за никакви изявления на ищцата или на лице, което да е действало като неин пълномощник, отправено до предишния собственик, които по своето естество да разкриват изричната й воля, че не иска да се възползва от придобивната давност.