Решение № 137 от 11.02.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 137 гр. Варна, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Мила Й. Колева

Тони Кръстев при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело № 20253100502645 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 94105/11.11.2025 г. на „Дженерали Застраховане“ АД срещу Решение № 3661/19.10.2025 г. по гр. д. № 2704/2025 г. на ВРС, с което ответникът, настоящ въззивник, е осъден да заплати на ищеца, настоящ въззиваем, М.

Е. Ш. сумата в размер на 20.00 лева, представляваща частичен иск от общо 2360.87 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на предна броня, решетка предна броня - цяла, лайсна предна броня цяла, усилващ елемент в предна броня, рамка радиатор, във връзка с настъпило на 17.01.2025 г. застрахователно събитие по договор № **************** за застраховка „Каско”, клауза „Пълно каско”, на лек автомобил марка „Пежо 3008“, с peг. № *******, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.03.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 405, ал. 1 КЗ.

В жалбата се отправя искане за отмяна на атакуваното като неправилно – поради погрешно приложение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, първоинстанционно решение. Жалбоподателят счита, че дължимата сума следва да бъде калкулирана на база експертна оценка, изготвена по правилата на застрахователя и приетите от него методика, цени и каталози, приложими съгласно ОУ към застраховката, особено с оглед нейния доброволен характер. Отделно, счита заключението по САТЕ в частта за определяне на стойността на ремонта по средни пазарни цени за необосновано и неправилно. Възразява, че не е доказано от ищеца по безспорен начин какъв е размерът на причинените вреди в резултат на ПТП.

В срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че застрахователят дължи обезщетение в размер на действително 1 претърпените вреди към деня на настъпване на събитието с оглед разпоредбата на чл. 400, ал. 2 от КЗ. Твърди и че нормите на КЗ, определящи условията и реда за изчисляване на размера на застрахователното обезщетение са с императивен характер, поради което уговорките от ОУ, които им противоречат са недействителни. Възразява, че съответните клаузи от ОУ създават неравнопоставеност между застрахователя и застрахования и попадат в обхвата на чл. 143 от ЗЗП, което, и доколкото не са индивидуално уговорени, води до тяхната нищожност съгласно чл. 146 от ЗЗП. Пояснява, че според цитирана в отговора съдебна практика, методиката на застрахователите е приложима единствено при извънсъдебно уреждане на взаимоотношенията по настъпили застрахователни събития.

Счита, че ответникът не е доказал, пълно и главно, наличието на запазените части от автомобила и тяхната стойност.

В писмено становище въззивникът моли за уважаване на жалбата и присъждане на разноски.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемата страна моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно по изложените в отговора съображения.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на ответника.

ВРС е бил сезиран с осъдителен иск от М. Е. Ш. срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 20,00 лева, представляваща частичен иск от общо 2360,87 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди изразяващи се в увреждане на автомобил марка „Пежо 3008“ с peг. № ******* в резултат от настъпило на 17.01.2025г. застрахователно събитие по договор № **************** за застраховка „Каско”, клауза „Пълно каско”, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че застрахователят е бил уведомен на 17.01.2025г. за настъпилото застрахователно събитие със застрахования лек автомобил, бил е извършен оглед на автомобила, изготвени били опис-заключение и снимков материал. Ответникът е изплатил извънсъдебно обезщетение в размер на 639,13 лева, което ищецът счита за недостатъчно, поради което подава частичния иск за 20,00 лева от общо заявена претенция 2 360,87 лева, представляваща разликата до 3000,00 лева – твърдяния от ищеца пълен размер на претърпените вреди.

Ответникът оспорва иска по основание и размер, като не оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на събитието, настъпването на застрахователно събитие, както и извършеното извънсъдебно плащане на 639,13 лева. Тези обстоятелства, както и фактите касаещи настъпването на застрахователното събитие са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд.

2

Предявеният иск е с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ. В тежест на ищеца е да установи наличието на валидно застрахователно правоотношение, изпълнение на поетите от ищеца задължения по договора, настъпване на покрит от застрахователния договор риск в срока на валидност на застрахователната полица и размера на средствата, необходими за отстраняване на вредите, възникнали в резултат на събитието.

Спорен между страните във въззивното производство е въпросът за стойността на ремонтно-възстановителните дейности на увредения лек автомобил на ищеца „Пежо 3008“, с peг. № ******* и начинът на определяне на размера на обезщетението, в частност приложимостта на методиката на застрахователя при определяне размера на обезщетението.

От приетото по делото заключение на вещото лице по назначената от ВРС първоначална САТЕ се установява, че действителната възстановителна стойност на увредените части към датата на събитието възлиза на 1 936,57 лева по средни пазарни цени, отчитащи труд и материали при сервизи със и без европейски сертификат за качество.

От заключението по допуснатата по делото в първоинстанционното производство повторна тричленна съдебно автотехническа експертиза се установява, че общата стойност на щетите на автомобила поотделно и като обща сума по средни пазарни цени за части и труд към датата на произшествието е в размер на 1 414,10 лв., включваща нови части 319,34 лева; труд 824 лева; боя и материали 210,76 лева и ускорено сушене 60 лева.

Въззивният съд кредитира заключението на повторната тричленна експертиза, изготвено от три вещи лица, които имат компетенции и специални знания в свързани с автомобилни експертизи, доколкото същото е задълбочено, по-добре обосновано от първоначалното, ясно, подкрепено от останалия събран по делото доказателствен материал и не възникват съмнения за неговата правилност.

Неоснователно е оплакването на въззивника – застраховател, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на дължимото застрахователно обезщетение въз основа на заключението на назначената съдебно-автотехническа експертиза, вместо да приложи методиката за ликвидация на щети, използвана от дружеството.

Съгласно действащата уредба на имущественото застраховане в Кодекса за застраховането, застрахователното обезщетение има за цел да възмезди действително претърпените имуществени вреди към момента на настъпване на застрахователното събитие, в рамките на договорената застрахователна сума. Според чл. 386, ал. 2 от КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Обезщетението следва да постави застрахования в имущественото положение, в което би се намирал, ако събитието не бе настъпило, без да се допуска нито обогатяване, нито непълно възмездяване.

В трайната си практика ВКС приема, че при съдебно предявена претенция за обезщетение по имуществена застраховка размерът на дължимото обезщетение се определя от съда съобразно действителната стойност на причинената вреда към датата на застрахователното събитие, установена по правилата на гражданския процес чрез допустимите доказателствени средства, включително заключение на вещо лице. Вътрешните правила и методики на застрахователя за изчисляване на щети не обвързват съда, тъй като не представляват нормативен акт и не могат да дерогират императивните разпоредби на закона относно обема на застрахователната отговорност. Същото важи и за Общите условия на застрахователя.

Методиката, на която се позовава въззивникът, има значение единствено във вътрешните отношения по ликвидация на щетата и не може да ограничи отговорността на застрахователя до размер, по-нисък от действително необходимия за възстановяване на увреденото имущество. Допускането на противното би означавало частноправен субект чрез вътрешен акт едностранно да определя обема на собствената си отговорност, което е 3 несъвместимо с принципа на договорната равнопоставеност и с обезщетителния характер на имуществената застраховка.

Ето защо въззивният съд приема, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимото обезщетение въз основа на заключението на вещите лица и по средни пазарни цени към момента на увреждането, а не съобразно вътрешната методика на застрахователя. Сумата от 1 414,10 лв., представляваща общ размер на дължимото обезщетение по средни пазарни цени за части и труд към датата на произшествието, определен посредством назначената повторна тричленна САТЕ, надхвърля сбора на изплатената от въззивника сума от 639,13 лв. и предявения частичен иск от 20,00 лева, т. е. сумата от 659,13 лева, което води до извод за основателност на частичния иск.

Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции обжалваното решение ще бъде изцяло потвърдено.

Въззиваемата страна има право на сторените в производството пред ВОС съдебно деловодни разноски на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК. Същите се претендират в размер на 245,00 евро платено адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност е под условие, че сумата надхвърля минимума, определен с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа. Видно от чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, дължимото минимално възнаграждение с оглед на материалния интерес по делото е 204,52 евро без ДДС или 245,42 евро с включен ДДС. Следователно не е налице условието, обуславящо разглеждането на възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради което ще се присъдят разноски в размер на претендираните от въззиваемата страна.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3661/19.10.2025 г. постановено по гр. д. № 2704/2025 г. по описа на Районен съд – Варна.

ОСЪЖДА „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК 030269049, със седалище и адрес на управление в гр. София, район Оборище, бул. „Княз А. Дондуков“ № 68, да заплати на М.

Е. Ш., ЕГН: **********, с адрес в *******, сумата от 245,00 евро, представляваща сторени в производството пред ОС – Варна съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

РЕШЕНИЕ

№ 137 гр. Варна, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА