Решение № 48 от 06.02.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 48 гр. Велико Търново, 02.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Станислав Стефански

Ирена Колева при участието на секретаря Галина Д. Занчева като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело № 20224100500161 по описа за 2022 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на "Ф.Ф." АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление град ..., чрез АС „Ф.Л.С.“, чрез адвокат П.П.И., против Решение № 1296/16.11.2021г. по гр.дело № 2740/2020г. по описа на Районен съд-Велико Търново, с която са отхвърлени предявените от дружеството срещу К. Г. Г. установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК за сумата от 2 000 лв. – главница по договор за паричен заем № 7007251/23.04.2018г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до изплащане на задължението, за сумата от 218.52 лв. – неустойка по чл.7 ал.1 от договора за периода от 01.07.2019г. до 20.04.2020г., сумата от 472 лв. – еднократна неустойка по чл.7 ал.2 от договора за периода от 01.07.2019г. до 20.04.2020г., за сумата от 1 080 лв. – такса ангажимент за периода от 01.07.2019г. до 20.04.2020г., както и сумата от 84 лв. – разноски за уведомления за предсрочна изискуемост, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1979/2020г. на ВТРС.

Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществени процесуални нарушения. Излага, че направените от съда изводи противоречат на установените факти, общата воля на страните по договора и характера на договорното правоотношение като търговска сделка, както и че същите относно това, че договорните клаузи за такса ангажимент накърняват добрите нрави, са неправилни. Поради това намира за неправилно първоинстанционното решение и в частта, в която е отхвърлена исковата претенция за главница, за която съдът е приел, че следва да се счита за погасена с оглед направените плащания, без съдът да вземе предвид, че вземането по договора за заем е лихвоносно и законодателят е уредил изрично възмездния характер на търговските сделки, като не е дефинирал максимален размер на договорната 1 възнаградителна лихва и неустойка, който би могла да бъде уговорена. Прави искане за отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго, с което предявените искови претенции бъдат уважени изцяло. Претендира разноски за първоинстанционното и въззивно производство.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна, чрез процесуалния й представител по пълномощие, в който заема становище за неоснователност на въззивната жалба и наведените в нея оплаквания. Счита, че постановеното решение е правилно, доколкото формираните от съда изводи почиват на нормативната уредба и събраните по делото доказателства, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

В хода на проведеното съдебно заседание въззивникът поддържа в писмена защита изложените във въззивна жалба доводи за неправилност на атакувания акт. Поддържа претенцията си за разноски. Представя списък по чл.80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение и моли, в случай, че въззивната жалба не бъде уважена, то да бъде намалено до предвидения в наредба № 1/2004г. минимален размер.

Ответната по жалбата страна, чрез своя пълномощник – адвокат М. М., заема становище за неоснователност на развитите в жалбата оплаквания по съображения, подробно изложени в отговора на въззивната жалба и в представена по делото писмена защита. Поддържа искането си за разноски съгласно представен списък по чл.80 ГПК.

За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното:

Производството пред Районен съд – Велико Търново е било образувано по искова молба на "Ф.Ф." АД срещу К. Г. Г. с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.240 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, с която е поискано да бъде прието за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на дружеството сумата от 2 000 лв. - главница по договор за паричен заем № 7007251/23.04.2018г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до изплащане на задължението, за сумата от 218.52 лв. – неустойка по чл.7 ал.1 от договора за периода от 01.07.2019г. до 20.04.2020г., сумата от 472 лв. – еднократна неустойка по чл.7 ал.2 от договора за периода от 01.07.2019г. до 20.04.2020г., за сумата от 1 080 лв. – такса ангажимент за периода от 01.07.2019г. до 20.04.2020г., както и сумата от 84 лв. – разноски за уведомления за предсрочна изискуемост, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1979/2020г. на ВТРС. В исковата молба са изложени твърдения, че същите произтичат от цитирания по-горе договор за паричен заем, сключен между "Ф.Ф." АД, в качеството му на заемодател и „В.Д.“ ЕООД, като заемател, по силата на който на последния бил предоставен паричен заем в размер на 1 000 лв. Посочено е, че ответницата поела задължение да отговаря солидарно със заемателя по договора за изпълнение на задълженията на последния по него. Излага, че с Анекс от 18.06.2018г. бил увеличен размера на отпуснатия заем на сумата от 2 000 лв. Твърди, че съдлъжниците не изпълнявали всички свои задължения в срок и преустановили плащанията, като падежът на първата неплатена вноска настъпил на 01.07.2019г., а крайният срок за изпълнение на договора настъпил на 20.04.2020г. От последната дата целият неплатен остатък от главното задължение по него станал изискуем, ведно с уговорените неустойки и такси. Посочва, че по процесния договор била заплатена сума в общ размер от 3 360 лв. за периода от 02.05.2018г. до 01.07.2019г. Поради преустановяване на плащанията ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, въз основа на което било образувано ч.гр.дело № 1979/2020г. по описа на Районен съд-Велико Търново, по което се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за вземанията по договора.

Заповедта била връчена на длъжника, но в срока по чл.414 ал.2 ГПК същият подал възражение за недължимост на сумите. Поради това и след дадени указания от съда по чл.415 ал.1 т.1 от ГПК, ищецът подал настоящата ИМ.

2

В срока по чл.131 ГПК ответницата е подала писмен отговор на ИМ, в който е заела становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не е оспорила качеството си на съдлъжник по договора, но е посочила, че своевременно, пълно и точно е изпълнявала задълженията се по него, както и че заплатената от нея сума значително надхвърля дължимите от нея суми. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд същата е възразила срещу дължимостта на претендираните вземания за такса ангажимент и неустойки по договора поради нищожност на тези договорни клаузи като неравноправни.

По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което предоставената по процесния договор в заем сума на „В.Д.“ ЕООД е изплатена на два пъти по 1 000 лв. с РКО № 9509/23.04.2018г. и РКО № 10256/18.06.2018г. на заемателя, последната платена вноска по договора е отчетена на 19.06.2019г. и към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК незаплатените задължения по договора възлизат на общата сума от 3 854.52 лв., от които 2 000 лв. – главница, 1 080 лв. – такса ангажимент, 690.52 – неустойки по чл.7 от договора и 84 лв. – разноски за уведомления. Според експерта заплатените от ответницата суми за погасяване на задълженията по договора възлизат на 3 312.72 лв., колкото е отчетено и при ищеца, като 3 300 лв. от тази сума са отишли за погасяване на такса ангажимент, а 12.72 лв. – неустойка за два дни просрочие при плащане на погасителна вноска с падеж 17.06.2019г.

За да отхвърли исковите претенции, първоинстанционният съд е приел, че договорната клауза за такса ангажимент е нищожна по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, тъй като не отговаря на изискванията за добросъвестност и противоречи на добрите нрави, че с оглед извършените от кредитополучателя плащания на обща стойност от 3 312.72 лв. заплатената сума следва да се отнесе в погашение на предоставената главница и че не е имало основание за начисляване на претендираните неустойки, доколкото след 28.01.2019г. задължението по договора е било погасено.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното:

Не се спори по делото и се установява от събраните доказателства, че между ищеца, в качеството му на кредитодател, „В.Д.“ ЕООД, представлявано от К. Г. Г., като кредитополучател и К. Г. Г., като солидарен длъжник, бил сключен Договор за бизнес линия № 7007251/23.04.2018г., по силата на който "Ф.Ф." АД предоставил на кредитополучателя паричен заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 1 000 лв., който може да усвоява на части. Съгласно чл.2 от договора, с подписването му кредитодателят предава в собственост на кредитополучателя в брой посочената сума, в която част договорът има силата на разписка. В чл.3 ал.1 т.1 от същия, страните уговорили, че кредитополучателят дължи на кредитора такса ангажимент за ползване на кредита в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването на кредита, но не по-малко от 30 лв.

Таксата се начислява на всеки първи ден от всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този ден, като кредитополучателят заплаща таксата в срок до 14 дни от датата на нейното начисляване. Съгласно чл.3 ал.1 т.2 от договора, минималната погасителна вноска е в размер на таксата по т.1, падежът на първата вноска е на 3

07.05.2018г., а всяка следваща е дължима на 14-ия ден след падежа на предишната. В чл.7 ал.1 страните уговорили заплащането на неустойка в размер на 0.3 % от всичко дължимо по договора за кредит за забава в плащането на погасителна вноска за всеки ден забава до пълното плащане на забавената сума. Уговорена е еднократна неустойка при забава за плащане на погасителна вноска с повече от 40 календарни дни. Съгласно чл.5 от договора, с всяка платена сума от кредитополучателя неговите задължения се погасяват в следната поредност – неустойка за забава, такса ангажимент, главница. Срокът на договора е две години, считано от датата на подписването му. С Анекс от 18.06.2018г. към договора, страните са постигнали съгласие кредитната линия да бъде в максимален размер до 2 000 лв. и на същата дата кредитополучателят е подписал РКО № 10256 за сумата от 1000 лв.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки – съдържанието на договора не може да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки, каквато безспорно е процесната. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, тъй като правното последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Те не са писани правила, а съществуват като общи принципи и произтичат от тях, като за тяхното спазване съдът следи служебно. Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.