Решение № 755 от 15.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 755 гр. Стара Загора, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Неделина Минчева при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело № 20265530100890 по описа за 2026 година

Предявен е конститутивен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка със ЗПК за обявяване нищожност на Договор за паричен заем Кредирект *************., и в условията на евентуалност – конститутивен иск за обявяване нищожност на клаузата за неустойка, обективирана в чл.6.2 от Договор за паричен заем Кредирект *************. В условията на кумулативност е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 60,00 евро, представляваща неоснователно заплатена сума по процесния договор. Претендират се разноски по делото.

Исковете са предявени от Ц. Б. С. от гр.Стара Загора срещу „СИТИ КЕШ“ ООД гр.София. С исковата молба се твърди, че на 16.01.2023г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за паричен заем Кредирект №*************, за сумата 1000,00лв., при годишен процент на разходите - 48,11% и годишен лихвен процент – 40,05 %.

Съгласно чл.6.1 договорът е следвало да бъде обезпечен, като при неизпълнение на условията визирани него, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 411,51лв.

Неустойката се заплащала периодично заедно с погасителната вноска. Ищецът заплатил по кредита сумата от 60,00 евро над дължимата.

Ищецът счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради неравноправност на клаузата, уреждаща размера на дължимата годишно лихва, както и тези уреждащи годишния процент на разходите. Счита, че целият договор следва да бъде обявен за недействителен, поради обстоятелството, че не били посочени условия за прилагане на лихвения процент. Освен това не бил посочен правилния годишен процент на разходите в процесния договор за кредит. Липсвала разписана методика за 1 изчисляване на ГПР, което създавало неяснота за потребителя. Не била спазена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. В договора било предвидено заплащане на неустойка при неспазване на задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение. Не било ясно дали уговорената неустойка била включена в ГПР, като ищецът счита, че ако същата е включена, то този процент би бил много по-висок. Посочването на ГПР различен от действително прилагания било заблуждаваща търговска практика, която водела до неравноправие в отношенията между страните и съответно до нищожност на договора.

Самата клауза за начисляване на неустойка противоречала на добрите нрави, била неравноправна и съответно нищожна. Последователна била съдебната практика, която приемала, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите й функции и цели единствено неоснователно обогатяване.

Поради това счита, че целият договор за кредит е нищожен.

В случай, че съдът приеме, че договорът за кредит не е изцяло нищожен, счита, че клаузата за неустойка по кредита противоречи на добрите нрави и е нищожна.

За да заобикалят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити поставяли изисквания, на които кандидатстващите за кредит не можели да отговорят. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени в т.3 от Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по тълк.дело №1/2009г.

По силата на чл.92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, като можела да има и санкционна функция. Предвидената неустойка била загубила присъщата си обезщетителна функция, доколкото тя не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Тя водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. В конкретния договор били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение. Явно било, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като бил поставил ограничения и бил дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - три дни след сключване на договора. Поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48 и разпоредбата на чл.16 ЗПК и преддоговорното задължение на кредитора за оценка на кредитоспособността на кредитополучателя и целяло да предпази потребителите от свръхзадльжнялост и неплатежоспособност. На практика клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на 2 задълженията. Финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречала на принципа на добросъвестността. Неустойката се кумулирала към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно. Предвид изложеното ищецът счита, че е платил неоснователно сумата за лихва и неустойка по договора.

Ищецът моли съда да прогласи за нищожен Договор за паричен заем Кредирект *************. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, а в условията на евентуалност моли съда да прогласи за нищожна клаузата на чл.6.2 от Договор за паричен заем Кредирект *************., предвиждаща заплащането на неустойка на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД, поради неспазване на нормите на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП. Ищецът моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 60,00 евро, представляваща заплатена без основание сума по Договор за паричен заем Кредирект *************., поради нищожността на договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата. Претендира направените разноски по делото.

В законоустановения срок ответникът е подал писмен отговор, с който заявява, че оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права, нередовна и неоснователна.

На първо място ответникът счита, че ищецът нямал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск, тъй като кредитът бил изплатен. След като ответникът нямал основание да претендира вече никакви суми по договора за кредит, то за ищеца липсвал правен интерес от установяване на неговата нищожност. Евентуално ищецът имал правен интерес от предявяване на осъдителен иск, но не и на установителен такъв.

Налице било злоупотреба с права и основание за прилагане на чл.213 ГПК.

Ищецът бил подал пред Районен съд - Стара Загора три напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, по сключените между страните договори и по тях били образувани гр.д. №45/2026г., гр.д.4358/2025г., гр.д.890/2026г. Процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна, като в нейна тежест се възлага заплащането на разноски в прекомерен размер. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, което страните си дължат по силата на чл.3 от ГПК. Предвид изложеното моли съда да съедини реда на чл.213 ГПК горепосочените дела в едно производство и постанови едно общо решение по тях. При условията на евентуалност, в случай на самостоятелно разглеждане, моли в полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски за 3 повече от едно производство съгласно многобройната практика на съдилищата, както и на СЕС.

За доказване на твърденията за осъществена злоупотреба с права, моли съдът да извърши служебна справка за броя и вида на образуваните в Районен съд - Стара Загора съдебни производства от настоящия ищец срещу ответното дружество, като се изискат и приложат по настоящото дело останалите искови молби на ищеца с цел доказване на идентичността между отделните производства.

По същество оспорва предявените искове. Неоснователни били претенциите на ищеца за обявяване недействителността на неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, нарушаваща договорното равноправие между страните и чл.11, т.9 и т.10 ЗПК, както и за връщане на платени суми по договора.

Клаузите на Договор за паричен заем Кредирект *************. били съобразени с всички изисквания на ЗПК, по отношение на формирането на ГПР били спазени всички закрепени в ЗПК изисквания. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.

Той бил сбор от разходите, които представлявали цената за предоставената на потребителя услуга, а неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор, като двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща правна характеристика и функция. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един падеж. Неверни били твърденията, че неустойката представлявала добавка към възнаградителната лихва. Обстоятелството, че страните договорили неустойката да бъде изплащана на части с падежите по договора не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите, като за главница и лихва. С индивидуално уговорените параметри по договора потребителят е бил наясно предварително и е имал възможността да се откаже без каквито и да било последици за него, както още при сключване на договора, така и след това.

Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си обезпечение. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки, и е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК без никакви други отрицателни последици. Очевидно било с оглед процесуалното поведение на 4 ищеца и фактическата обстановка на казуса, че той е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Неустойката е имала предварително определен начален и краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора и противоречие с добрите нрави не били налице.