Решение № 31 от 19.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 31 гр. София, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова при участието на секретаря Теодора К. Иванова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002102537 по описа за 2023 година

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба на А. А. А.-Т. и Д. И. Т., подадена чрез адв. А.

А. лично и като процесуален представител на Д. Т., срещу въззивно решение № 41/23.01.2023 г. по в. гр. д. № 735/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград. В касационната жалба са развити оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответните страни по касационната жалба - ищци в производството К. Т. И. и Е. Т. П.

(наследници на първоначалния ищец Т. И. Ч.), чрез процесуалния си представител адв. А. Б., с писмен отговор оспорват касационната жалба и молят да се потвърди въззивното решение.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като прецени данните по делото, доводите на страните, и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Производството е по отрицателен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК, предявен от Т. И. Ч. (починал и заместен в хода на производството от К. Т. И. и Е. Т. П.), срещу А. А. А.-Т. и Д. И. Т., за признаване за установено, че ответниците не са собственици на 1/16 ид. част от залесена горска територия, имот * по картата на възстановената собственост, с площ от 570,001 дка, находящ се в местността „П.-Ч.“, при граници: имот № * 1

- дървопроизводствени площи, имот * - водостопанско съоръжение на Министерство на земеделието и горите, имот № * - залесена територия на Министерство на земеделието и горите, имот № * - иглолистна гора на Държавата - МОСВ, който имот по сега действащата кадастрална карта представлява Поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в кадастрален район 188 по кадастралната карта на [населено място] ЕКАТТЕ *, одобрен със Заповед № РД-18-496/24.07.2019 г. на изп. директор на АГКК с площ от 570014 кв. м, трайно предназначение на територията – горска, с начин на трайно ползване - друг вид дървопроизводителна гора, номер по предходен план *, при съседи: ***, ***, ***.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 345/17.06.2022 г. по гр. д. № 1765/2020 г. на Районен съд - Благоевград, с което предявеният иск е бил уважен.

Въззивният съд е приел, че възприетата от РС-Благоевград фактическа обстановка, изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал по делото, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Установено е така, че ищецът Т. Ч. се легитмира като съсобственик на процесния имот въз основа на наследствено правоприемство – наследник по закон на П. С. Ч., починал на 05.12.1946 г., като в полза на наследниците на последния, с решение № Г-Д67/23.12.2005 г. за възстановяване на собствеността върху отнети гори и земи от горския фонд в землището на с. Градево, община Симитли по Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд (ЗВСГЗГФ) на Общинска служба по земеделие и гори гр. Симитли, е възстановен в стари реални граници недвижим имот, представляващ: Залесена горска територия, обозначена като имот № * по картата на възстановената собственост, с площ от 570,001 дка, находящ се в местността „П.-Ч.“, при граници: имот № * - дървопроизводствени площи, имот * - водостопанско съоръжение на Министерство на земеделието и горите, имот № * - залесена територия на Министерство на земеделието и горите, имот № * - иглолистна гора на Държавата – МОСВ.

С договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а. № 87, том 2 II, рег. № 2911, дело № 262 от 2006 г. на нотариус Д. А., Е. Ч., М. Ч., Т. Ч., Е. О. и П. П. са продали на С. О. и И. П. процесния недвижим имот, по който договор упълномощаването от Т. Ч. за С.

О. и И. П. да продадат принадлежащата му 1/16 ид.част от процесния недвижим имот, е обявено за нищожно поради липса на воля на Ч. за това, с решение № 3197/15.07.2019 г. по в.гр.д. № 268/2019 г. на ОС - Благоевград, влязло в сила на 02.04.2020 г. Прието е, че продажбата от наследниците на П. Ч., чрез пълномощниците си С. О. и И. П., на С. О. и И.

П. не е могла да породи търсения ефект в патримониума на купувачите по отношение на притежаваната от ищеца Т. Ч. идеална част от имота. С оглед на което и последващата продажба на тази 1/16 ид. част от процесната гора не е породила вещно-транслативен ефект.

За изясняване на фактическата обстановка пред първоинстанционният съд са изслушани свидетелските показния на св.Х., С. О. и И. П. за установяване на правнорелевантни за спора факти.

Въззивният съд е направил извод, че за ищеца Т. Ч. е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, за което се е позовал на 2

ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС, ОСГК и на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по т.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, от постановките на които е направил извод, че ищецът, като претендиращ да е носител на правото на собственост по реституция, има интерес от отрицателния установителен иск срещу ответниците, които, макар вече да не са носители на правото на собственост което са придобили с правна сделка 2012 г., поради разпореждане с него през 2020 г., с действията си по прехвърляне на несобствен имот фактически са оспорили правата на действителния собственик, и искът срещу тях като праводатели е допустим.

Прието е, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е правилна.

Разгледано е и направеното от въззивниците – ответници защитно възражение, поддържано и с въззивната жалба, че са придобили по давност процесния имот с кратка 5 годишна давност като добросъвестни владелци, и същото е счетено за неоснователно. В тази връзка е посочено, че от доказателствата е безспорно установено, че ответниците не са могли да придобият имота въз основа на кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС от 5 години, тъй като не е доказано наличието нито на обективния елемент - правно основание, годно да направи владелеца собственик, нито на субективния елемент субективния елемент добросъвестност на владелеца по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. За тази добросъвестност въззивният съд е воден от тълкуването на закона, че тя се свързва с липсата на субективни представи относно това, че праводателят на владелеца не е носител на вещното право, и/или че предписаната от закона форма е опорочена (последното приложимо само при неспазване на процесуалните права при издаване на транслативния акт). Съответно за релевантния момент, към който следва да се преценява добросъвестността на лицето, е прието, че това е моментът на възникване на правното основание, като добросъвестността се предполага до доказване на противното по аргумент от чл.70, ал.2 ЗС, а установената с последната норма законна презумпция за добросъвестност на владелеца трябва да се опровергае от собственика чрез обратно, но пълно доказване, т.е по несъмнен, безспорен, неподлежащ на двуяко тълкуване начин. Така относно добросъвестността на ответниците, въззивният съд е посочил, че е безспорен фактът, че жалбоподателката адв. А. е представлявала една от страните /С. О. и И. П./ по гр. д. № 2173/2017 г., поради което на нея е бил известен факта, че упълномощаването е опорочено, не е налице целения резултат, от което е направен извод, че сделката от 2012 г. не е годна да легитимира настоящите ответници Т. като добросъвестни владелци на процесния имот. Така също от показания на св. Х. е прието за установено, че през още късната есен на 2016 г., ищецът е заявил лично на адв. А., че е собственик на имота. Предвид това е посочено, не може да бъде направен категоричен извод, че владението е било непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя. В контекста на горното въззивният съд е заключил, че въззивната жалба на ответниците е неоснователна, искът е доказан, и първоинстанционното решение, с което искът е уважен, следва да се потвърди като правилно.

С определението по чл.288 ГПК по настоящето дело, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за преценка допустимостта му.

В практиката на ВКС е изяснено, че ищецът има правен интерес да предяви иска за 3 собственост /положителен или отрицателен/ както спрямо последният приобретател на имота, така и срещу неговия праводател, независимо че последният се е разпоредил с имота преди подаване на исковата молба. В такава хипотеза се приема, че е налице правен интерес от насочване на иска както срещу приобретателя, така и срещу праводателя му, защото така ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на присъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост (ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.

3Б, решение № 176 от 25.10.2016 по гр. д. № 721/2016 г. на първо г. о.). Даденото с т.3Б на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС тълкуване в горния смисъл е обосновано с изискването за процесуална икономия – да се избегне предявяването на иск срещу праводателя в отделно производство, както и за постигане на обвързаност на праводателя от силата на присъдено нещо на решението срещу приобретателя. Това обаче не означава, че от мотивната част на т.3Б от горепосоченото ТР № 4/14.03.2016 г. следва извод, че отрицателен установителен иск само срещу праводателя е недопустим. Законът не е поставил като условие за допустимост на производството по иск за собственост (положителен или отрицателен) искът да бъде насочен срещу праводателя, наред с приобретателя. Действително максимална защита ищецът по такъв иск би получил при предявяването му както срещу приобретателя, така и срещу прехвърлителя, но съгласно прогласеният в чл. 6 ГПК принцип съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице, като предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От волята на ищеца зависи чрез какъв иск и в какъв обем ще защити накърненото си от правния спор право, като в случая не намира приложение чл. 216, ал. 2 ГПК. Същото становище относно упражняване правото на иск при наличието на правен спор е възприето и в мотивите на т. 1ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д.

№ 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Правният интерес от решаване на възвикнал спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Ето защо отрицателен установителен иск за собственост, предявен само срещу прехвърлителя, дори прехвърлянето да е станало преди подаване на исковата молба, е допустим (така прието и с решение № 82 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 3894/2019 г. на второ г. о., решение № 126 от 10.11.2016 г. по гр. д. № 744/2016 г. на второ г. о. и решение № 5 от 11.01.2023 г. по гр. д. № 1083/2021 г. на второ г. о.).

По същество на касационната жалба: Предвид изложеното по-горе, оплакването на касаторите за недопустимост на въззивното решение се явява неоснователно, независимо от факта, че те са прехвърлили правото на собственост върху процесния имот на трети лица преди предявяване на исковата молба срещу тях по настоящето дело. Основателно е, обаче, оплакването им за неправилност извода на въззивния съд, че ответниците Т. /сега касатори/ не са придобили имота по силата на добросъвестно давностно владение. За квалификацията на владението като добросъвестно съгласно чл. 70 ЗС е необходимо фактическата власт да е установена на правно основание, и приобретателите към момента на осъществяване на правното основание да не са знаели, че праводателят им не е собственик на вещта. Не се спори между страните, и се установява от събраните по делото доказателства, че 4 ответниците Д. И. Т. и А. А. А.-Т. по време на брака си, макар само на името на първия от тях, са закупили от дружеството Предел-2007 ООД, с ЕИК 101788896, процесния недвижим имот с договор по н.а. № 20, д.№ 17/2012 г. на нотариус К. с рег.№ * по регистъра на НК, вписан в АВп с вх.№ 90, акт № 39/ 18.01.2012 г. Установената от справката за вписванията по електронната партида на процесния поземлен имот поредица от прехвърлителни сделки с него, след тази по н.а. № 87/2006 г., с която наследниците на П. С. Ч. са отчуждили правото на собственост върху него в полза на И. П. и С. О. (един от които е настоящият първоначален ищец Т. Т. ), сочи, че дружеството-продавач на ответниците Т. се явява последващ приобретател - посредством Н. Г. П., на правото на собственост, т.е. ответниците Т. не са закупили имота директно от Т. Ч. или от И. П. и С. О.. Съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС достатъчно е добросъвестността на приобретателя да е съществувала при възникване на правното основание, като съгласно чл. 70, ал. 2 ЗС същата се предполага до доказване на противното. Отнесено към разглеждания случай, това означава недобросъвестността на ответниците Т. да е съществувала при сключването на договора между ответника Д. Т. и праводателя Предел-2007 ООД на 18.01.2012 г., а такива доказателства не са събрани по делото, като доказателствената тежест за това е на ищеца. По делото е установено от събраните писмени и гласни доказателства, че най-ранният момент, от който на ответницата А. Т.- в качеството й на адвокат, е станало известно, че Т. Т. оспорва да е упълномощавал И.