Решение № 526 от 18.05.2023, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 526 гр. Перник, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Юл. Колев при участието на секретаря Лили В. Асенова Добрева като разгледа докладваното от Ивайло Юл. Колев Гражданско дело № 20221720103540 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу А. И. Х. с твърдението, че между ответника и „ОББ“ АД е сключен договор за потребителски кредит на 25.01.2013 г. (Договора) за сума в размер на 1865,00 лева при лихва към датата на сключване 7,5%, формирана от сбора на договорна надбавка 0,5 пункта и БЛП на банката. Сочи, че ГПР е 8,86 %. Крайният срок на кредита е 25.01.2021 г. Твърди, че по него е останало непогасено задължение в размер на 1865,00 лева главница, 565,96 лева възнаградителна лихва за периода от 25.01.2013 г. до 25.01.2021 г. и 565,49 лева обезщетение за забава в периода от 26.01.2021 до 30.03.2022 г..

Обосновава активната ми процесуална и материална легитимация като цесионер по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.01.2018 г., сключен между него и „ОББ“ АД, като цедента му е прехвърлил вземането си с ответника.

Твърди, че до ответника, на адреса посочен в Договора, е изпратено уведомление за цесия и покана за доброволно изпълнение, които са връчени.

С оглед на изложеното моли съда да уважи предявените искове, като признае за установено, че ответникът му дължи сумите – 1865,00 лева – главница, 565,96 лева възнаградителна лихва за периода от 25.01.2013 г. до 25.01.2021 г. и 565,49 лева обезщетение за забава в периода от 26.01.2021 до 30.03.2022 г. (като съдът приема, че тази претенция е до 28.03.2022 г., тъй като заявлението е депозирано на 29.03.2022 г.), за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в рамките на ч.гр.д. 1607/2022 г. по описа на Районен съд Перник, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 29.03.2022 г.

Претендира разноски.

Ответникът е депозирал отговор в срок. Твърди, че е в забава от самото начало, поради което Договорът е станал автоматично предсрочно изискуем на 26.08.2013 г., от който момент е започнала да тече погасителна давност исковата претенция е 1 неоснователна. Намира Договора за нищожен поради противоречие със ЗПК. С оглед поддържаното, че главницата е недължима, за такава намира и претенцията за лихва.

С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.

Претендира разноски.

В съдебно заседание ищецът не се представляват като поддържа вече изложената теза с писмена молба. Приема, че погасителната давност на вземанията, произтичащи от договор за кредит започва да тече от крайния срок на договора, тъй като предсрочна изискуемост не е обявявана.

В съдебно заседание ответникът не се представлява като поддържа вече изложените възражения.

Претендира разноски

Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с обективно, кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца е при условията пълно и главно доказване да установи: 1) валидно облигационно правоотношение по договор за банков кредит с ответника, предаването на заемната сума на ответника по начина, предвиден в договора, уговорения падеж на погасителните вноски и изтичането на срока на договора, респективно надлежното обявяване на предсрочната изискуемост и настъпване на предпоставките за това; 2). наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с лихва и начисляване на допълнителни такси; 3). изпадане на ответника в забава; 4). размера на вземанията; 5). че е изпълнил задълженията си по договора; 6). давността за вземанията е прекъсвана.

6). че е станал титуляр на сочените вземания на твърдяното основание – договор за цесия, сключен с дружество кредитор и уведомяването на длъжника за настъпилата промяна в кредиторите.

В тежест на ответната страна е да установи погасяване на вземанията, в случай че ищецът докаже горното. По релевираното възражение за погасяване на вземането по давност не носи доказателствена тежест, тъй като отговорът на въпроса се съдържа в съответната материалноправна разпоредба.

Исковото производство се развива, след като за процесните суми е било образувано заповедно производство и е депозирано възражение по чл. 414 ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от търсената съдебна защита.

Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство съвпадат, поради което предявените искове са процесуално допустими.

Както бе посочено, ищецът обосновава активната си материална и процесуална легитимация с договор за цесия. Съгласно чл. 99, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането 2 не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.

За да породи правни последици, договорът за цесия следва да има за предмет съществуващо вземане (права) с титуляр (кредитор) цедента спрямо конкретно трето за цесията лице – длъжник на цедента. По силата на този договор настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, а след като бъде надлежно уведомен длъжникът дължи изпълнение на цесионера.

По делото е представен рамков договор за цесия от 31.01.2018 г., сключен межди цедента „ОББ“ АД и цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Този договор по своя характер определя съдържанието на един бъдещ договор и улеснява бъдещото сключване на основния договор, но сам по себе си не е източник на права и задължения. По делото е представено и Приложение 1, което е неразделна част от договора за цесия, съдържащо множество заличени записвания и едно незаличено. От него се установява, че ищецът е придобил процесното вземане с длъжник ответника.

По правилото на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД за да произведе цесията действие спрямо длъжника предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Няма пречка цедентът да упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, каквато е и настоящата хипотеза – чл. 5.4. В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания – цедента, като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД, за което има данни в представеното изрично пълномощно. В тази насока Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/2015 на второ т.о. ВКС.

След като се прие, че цесията може да бъде съобщена на длъжника от цесионера като пълномощник на цедента и от доказаните конкретни фактически действия за съобщаването, настоящият състав намира същите за достатъчни в изпълнение на разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. До ответникът е изпратено уведомление за цесията от цедента, което е връчено на 15.03.2021 г.. Такова изявление е направено и с връчването на препис от исковата молба, към която е са приложени конкретните изявления в тази насока на цедента, и това на цесионера в качеството му на упълномощени лице съгласно приложеното по делото пълномощно.

При този извод, следва да се разгледа исковата претенция по основание и размер предвид конкретните твърдения на ищеца и направени от ответника възражения.

По иска с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ:

По дефиниция от чл. 430, ал. 1 вр. с ал. 2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита.

В настоящия случай, безспорно ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В случая се касае за вземане по договор за банков кредит, по който на ответника е била предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което Договорът попада и в приложното поле на ЗПК. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК (редакцията от 01.01.2013 г.) договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 6 и 7 ЗПК (редакцията от 01.01.2013 г.) договорът за потребителски кредит трябва да съдържа срока на договора за кредит и общия размер на кредита и 3 условията за усвояването му. Точка 11 от тук посочената разпоредба изисква договора да съдържа и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването;

От събраните по делото доказателства се установи, че императивно определеното съдържание на договор за банков кредит по ТЗ е налице, но същият не отговаря на специалните изисквания на ЗПК. Изводът е верен, защото съгласно представения по делото Договор А. И. Х. в качеството на кредитополучател е сключил Договора на 25.01.2013 г., като в срок до 25.01.2021 г. (96 месечни анюитетни вноски с падеж 25-то число от месеца) се е задължил да възстанови отпуснатата сума в размер на 1865,00 лева, ведно с възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката (7%) към датата на сключване и надбавка от 0,5 % на равни анюитетни вноски.

Договорът е в писмена форма, подписан от страните, има данни за неговия срок, но частта „Общо дължима сума“ и „размер на месечна анюитетна вноска“ (чл. 5, ал. 2 и чл. 10 от Договора) липсва какъвто и да е запис. Налице е несъответствие с чл. 11, ал.

1, т. 7 и 11 – липсват данни за общ размер на кредита и размера на погасителните вноски, поради което процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в който смисъл е Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV г. о.

Налице са и други пороци в Договора като клаузата на чл. 4, ал. 4 от Договора, в която е предвидено, че банката има право да променя базовия лихвен процент след съответното решение на Комитета за управление на активите и пасивите на ОББ, като данни за размера на БЛП се публикуват на интернет страницата, заедно с използваната методология за определянето му. Предвидено е също (ал. 5), че в случай на пазарен срив или форсмажорни обстоятелства банката може да не се придържа към утвърдената методология, но при правния извод за недействителност на Договора, не следва да се изследва валидността на отделни негови клаузи.

Ответникът е въвел възражение за изтекла погасителна давност, като приема, че Договорът е станал „автоматично предсрочно изискуем“, тъй като не е погасил нито една вноска. Това мнение не може да бъда споделено, макар и да ползва по- слабата страна по Договора, притежаваща качеството потребител. Този съд съобрази дадените с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. По делото е доказана само първата предпоставка с оглед заключение, дадено от вещото лице по ССЕ и признанието на ответника.